Преди излизането на брой ЗИМА 2015 на списание 360° обявихме първото издание на конкурса „Моята зимна история на 360°“. С него търсехме най-интересните разкази за случки и истории от предходните зими, които сте преживели и няма да забравите никога. Историята, която се хареса най-много на екипа на 360°, вече е част от съдържанието на списанието. Тя беше разказана от Даяна Ангелова, а заглавието й е „Първи Пирин, първа зимна планина и първо Конче в едно“. На второ място в конкурса се класира Цветелина Игнатова с нейните „±0°С“, а на трето Евлоги Бирботчуков с неговия „Ден без край“. И понеже получихме толкова много и все интересни истории, между които ни беше истински трудно да изберем, в поредица от статии под шапката на „Моята зимна история на 360°“ ще ви ги споделим.
„Зимната магия на Осогово“ – историята, която разказа Зорница Мартинова със снимките на Аспарух Стоянов:
Сняг, сняг. Лятото открих планината. Зимата беше далечна и недостижима. Изкачвах различни върхове в Стара планина и Рила. Ставаше все по-завладяващо. Дойде зимата, аз без планина не можех вече. Реших да пробвам и зимен преход. За по-сигурно с група и водач. Стигнахме до връх Полежан и връх Безбог в Пирин. Не беше страшно и непостижимо, стига да си в добра физическа форма и с необходимата екипировка. А природата наоколо те пленява и не те пуска. Оставаш без думи от красота. Омагьосан от бялото навсякъде.
Мина време, натрупа още сняг. Набелязах си следващия зимен преходвръх Руен. Бях чувал невероятните разкази от момичето, което ми показа планината. За морето от сняг, безкрайното синьо небе и сладоледените върхове в Македония. Разрових се в интернет. Снимки, маршрути. За ден стигаме до върха и спим на заслона. Изглеждаше малко непостижимо, заради подготовката ни, но решихме да пробваме. Винаги можеше да се върнем ако преценим, че няма време и няма да успеем.
Планът се провали още с пристигането ни на хижа Трите буки. Вечерта облаци, непрогледна мъгла, заваля сняг… И до сутринта беше толкова натрупало, абсурд бе да тръгнем нагоре в пресния сняг. С наведени глави и все пак изморени, не от преход, а от сутрешната гимнастика по отриване на затрупаната кола, тръгнахме надолу. Тогава се показа и слънцето, естествено.
Казахме си: „Нищо, другият път. Има време.“ Беше едва януари. Правихме разни кратки маршрути из района на Скакавица, Мальовица. Руен си оставаше на изчакване, стоеше като нещо недовършено.
Дойде и февруари. Аз имах рожден ден, след това брат ми. Нова идея. Ще празнуваме на връх Руен! Даже и торта щяхме да си вземем. Чудесно! Петък вечерта пристигаме в София. Събота сутринта тръгваме за Кюстендил. Една бройка по-малко, тортата явно не беше достатъчно мотивираща и отново бяхме само двамата. Сандвичи в колата и безкрайните завои на Конявската планина. Времето изглеждаше обещаващо. Стигнахме до хижа Осогово. Слънце рано сутринта. Заменихме колата със снегоходките и поехме по ски пистата. Стръмно нагоре. Без край. Момичето с мен почна да пуфти къде е тръгнала, не може да се справи и разни други такива. С няколко почивки се видя и краят на пистата. Е там вече останахме без дъх! Забравихме какъв зор беше до преди малко. Насреща Стара планина, Витоша, Рила, Пирин, Гърция. Всичко! Такова съвършенство! Момичето се сети за какво сме там. Вдъхнови се.
Продължихме усмихнати напред. Стигнахме връх Кюнек, някакви хора наоколо. Мислехме си, че други луди като нас едва ли ще има. На връх Човека вече имаше цели групички, които ни осведомиха, че всяка година по това време се събират да празнуват. Ние спокойни, все ще има място и за нас на заслона. С наслада продължавахме напред. Сняг, сняг. Снегоходки, ски. Туктаме и неудобната реалност следи от моторни шейни навсякъде. Първата сериозна почивка, някъде към обяд вече. Заслон Превала.
Пием чай, хапваме. Леко изморени. Решаваме, че въпреки минималните условия за оцеляване ще се върнем до тук, ако нагоре стане невъзможно. И без това ни бяха предупредили, че бавно се движим и има доста път още. Но ние не, твърдо решени да сме на върха продължихме. Едно връхче, второ връхче. Снимки на ляво, снимки на дясно. Нагоре, надолу. Нагоре, надолу. Няма край отново. Умората почна да говори. Подценихме ситуацията. На връх Шапка почти се бяхме отказали. Там има заслон, нощуваме и сутринта продължаваме. Грешка, никой не беше проверил резервните варианти. Тук заслон, там заслон, няма го! Кой да се сети, че е затрупан от сняг и вървим върху него. Свечерява се, пускат се майтапи за спасителни операции.
Момичето видимо се стресира и се чуди къде е попаднало. Нямаме избор. Продължаваме напред към заслона на връх Руен. Другият заслон в ниското е твърде далеч и е безсмислено да се връщаме. Слънцето вече изчезваше зад хоризонта, ставаше все по-студено и безнадеждно. Още някой друг връх и светлинка в далечината. Мотивирахме се, дали от мрака около нас или пък от все по-подтискащия студ. Заслонът, спасението!
В 19 часа стигнахме. Хората се изненадаха, че все пак сме успели. Нереално, че стигнахме и някак вълшебно. Добре, че имаше кой да разрине заслонът, вместо нас. Бяха запалили печката с дърва. Уют, топлина. Голяма и весела компания, какво като трябва да спиш на обърната врата и си минал някакви си 15 километра в дълбок сняг, с тежка раница и един куп преживявания. В ниското се виждаха светлини от околните градове и села в България и Македония. И безброй звезди в небето.
А на сутринта изгревът. Още едно вълшебство. Цветовете от първите слънчеви лъчи. Замръзналият заслон, който ни приюти.
Трябваше да тръгваме обратно към цивилизацията. Удоволствието от приключението, незабравимото изкачване, довършената идея. Все неща, които остават с ясната цел, че си успял.
Не си се предал. И си покорил още един връх.
ВИЖ ОЩЕ: Всички статии от конкурса „Моята зимна история на 360°“.
