Немалка част от живота ни минава в караници, сърдене, съжаление, самоналожен тормоз… И за какво е всичко това? Най-често – за глупости. Проблемът обаче е, че обикновено трябва да ни се случи нещо разтърсващо, за да осъзнаем каква загуба на време и усилия е цялата тази работа. И да започнем да се радваме на това, че сме живи и че всеки нов ден носи нещо интересно и значимо. Стига да можем да го видим.
Има хора, които могат. Да, някои от тях наистина са преживели нещо разтърсващо. Като шуменеца Огнян Ганчев, който вече девет години живее с присадено сърце – това на донора Митко, намерил смъртта си при битов скандал. Е, за да не изхвърли собствения му организъм новото сърце, Огнян пие по 10 000 хапчета годишно.
Човек в неговото състояние най-вероятно би мислил предимно за това как да изкачи стълбите. 55-годишният бивш национален състезател по спортно ориентиране обаче катери върхове. В преносен и в съвсем буквален смисъл.
През 2009 г. той изкачи Монблан (4810 м). Идеята му влиза в главата, още като излиза от реанимация след сърдечната трансплантация. По телевизията в болничната стая дават филм на „Дискавъри“, в който някакви хора изкачват западноевропейския първенец. Огнян веднага си казва: „Тези пък да не са по-добри от мен?“ После разбира, че приятели от бившия му клуб „Академик“ (Варна) планират да катерят върха по повод 25-годишнината от първия път, когато са го изкачили. И вече няма какво да го спре. Кампанията по набиране на средства е организирана основно от жена му, а две трети от сумата е събрана от съвсем непознати хора. Като благодарност при завръщането си Огнян подарява на всички камъче от Монблан.
На кого друг е благодарен? „На Господ, за това, че виждам слънцето всеки ден. На семейството ми, на приятелите. На болница „Света Екатерина“, целия екип на професор Начев и на лекаря, който ме следи вече девета година – д-р Чилингирова“, изрежда Огнян.
Естествено, дори и хората, в чиито гърди бие собственото им сърце, се нуждаят от подготовка, за да тръгнат към Монблан. Огнян два пъти качва Мусала и изкарва подготвителен лагер там. Във Франция маршрутът е: от Шамони – нагоре с теснолинейката, после пеша до 3800 метра надморска височина, нощувка в заслон и рано сутринта – атака на върха. Упоритостта движи Огнян нагоре, но около 500 метра преди Монблан той се отказва. Останал е сам по пътя и в главата му нахлуват коварни мисли – че може да се подхлъзне, че не си заслужава. Връща се стотина метра и среща други хора от групата. Явно думите им са му подействали, защото се обръща и изкачва върха. Започва да осъзнава какво е постигнал чак на слизане, когато телефонът му не спира да звъни с поздравления. Всички жители на село Осмар, където живее, излизат да го посрещнат при завръщането му.
Изкачването на Монблан далеч не е единственият спортен подвиг на Огнян. Миналата година той стана европейски шампион по плуване на 100 метра гръб за хора с трансплантирани органи, спечели и бронзов медал на 50 метра. Има още един бронз – от 2012 г., но в дисциплината гюле в леката атлетика. В края на август смелият българин участва и на Световните игри за трансплантирани в Аржентина.
Той тренира два пъти седмично плуване, а последните две седмици преди състезание – три пъти. Това влияе много добре и на здравословното му състояние. До средата на януари един от показателите в изследванията му е много лош, но след като започва тренировки през март, учудва дори и лекарите с това колко се е подобрило сърцето му.
Огнян казва, че за трансплантираните, участващи в европейските и световни игри и на ежегодните състезания, организирани от Български съюз на трансплантираните, важи по-скоро олимпийския принция, макар че спортната амбиция си остава. По-важни обаче са други неща – да споделят опит и информация за лекарствата, за начина на живот. И основното – да помогнат за популяризирането на донорството.
„Хората, които са живи и здрави никога не си мислят, че нещо подобно може да се случи с тях или с някой близък. Но когато научат повече за резултатите, които постигаме, подсъзнателно са склонни да дарят органи. А така един живот може да помогне едновременно на няколко болни. Надявам се, че всичко, което правим, дава мотивация и на други в нашето положение. Лекарите често ги насочват към мен, за да им разкажа какво е. Каня ги на гости, да поговорим, и те отиват уверени на операцията“, разказва Огнян. „А след нея, като излезеш на белия свят, загърбваш всякакъв егоизъм, завист, злоба, алчност. И това променя същността ти. Вече гледаш в съвсем други посоки. Най-важното е да си оптимист. В кръга на шегата, с предното сърце можеше да се самосъжалявам, но сега вече – не.“
И всичко това го казва човек, на когото през 2006-а лекарите съобщават, че няма повече от две години живот. „Започваш да броиш дните обратно и да се молиш на Господ да дойде новото сърце“, спомня си Огнян. По онова време той трябва да лежи 23 часа в денонощие, а след 3 години качва Монблан.
„Винаги, винаги една мечта се постига. Въпросът е да се бориш. От дъното, като барон Мюнхаузен, винаги можеш да се хванеш и да се вдигнеш нагоре“, завършва Огнян.
Материалът е реализиран съвместно със списание „Осем“.
