В стремежа си да съм винаги близо до планините и хълмистия релеф, през годините съм пренебрегвал, макар и неволно, доста равнинни местности. Веднъж преди няколко години съвсем случайно минавах покрай резервата “Русенски Лом” и макар да нямах време да го разгледам, дори само от колата долових нещо специално в това място. Дали беше красивата светлина на залеза или китните селца, през които минах, не разбрах, но мястото ме грабна, дори и без да съм го опознал. Така минаха години, а дестинацията Русе все ми се изплъзваше. До момента, в който се запознах с Виктория, която е от този край.
Впечатлението от същинския сблъсък с резервата Русенски Лом надмина очакванията ми. Бяха три дни в началото на септември, онзи момент, в който лятото вече започва бавно да отстъпва пред есента, ясни, слънчеви дни и хладни нощи.
Пътят до Русе е дълъг, усеща се повече, отколкото би трябвало за едни 330 километра. И доста скучен, равнина и пак равнина. Първата спирка в програмата беше пещерата Орлова чука (папка 001), до село Табачка. Ставаше вече късен следобед, слънцето беше паднало ниско, просторните царевични поля, в които кипеше усилено жътвата, искряха. Измежду царевиците вървеше стръмен черен път, после минахме през гора, докато се озовахме на ръба на дълбок каньон. Сякаш земята беше разцепена. До пещерата се слизаше по стълби по периферията на скалите, но решетката отвън беше затворена и не можахме да я разгледаме. Панорамата, която се разкриваше обаче беше достатъчна да усетим величието и мащаба на мястото. Долу в ниското се виеше река Черни Лом и се губеше в далечината. По поречието й се открояваше пътека, перфектен маршрут за колоездене. Нашите колела чакаха на багажника, но щяхме да оставим карането за утрешния ден. Бързахме да стигнем до Ивановските скални църкви и Басарбовския манастир преди залез слънце.
В село Иваново се отклонихме и съвсем скоро пътят ни бе препречен от скален колос. Надигнах глава и съзрях тераска на една от отвесните скали. Там се намираше светилището. До горе стигнахме по козя пътечка. Пещерата, която някога е била храм, е ползвана дълги години за подслон на овчари. От края на 70-те обектът е част от световното наследство на ЮНЕСКО. Пещерата е обсипана с красиви стенописи, датиращи от края на Второто българско царство. Цветовете, ярки и живи – първите следи на Ренесанса. От пещерата се излиза на каменната тераса, а гледката, която се разкрива навън, е главозамайваща. В широкия каньон, отвесните склонове, растителността и всяка особеност на релеф се виждат до най-малката подробност – като нарисувана картина, която мога да докосна с ръка. Останахме няколко минути безмълвни, абсолютно погълнати от природата.
Денят все още е дълъг и макар да имахме вече над 10 спирки за снимане и разходки, като по часовник пристигнахме до варовиковите скални кули на Басарбовския манастир, минути преди лъчите да угаснат. Скалите бяха станали кърваво червени, а наоколо се разнасяха песнопения. Красивите звуци идваха направо от вътрешността на скалата. Потърсих с очи точното място и тогава фиксирах издълбания вход на манастира, окъпан в слънчева светлина. Качихме се по каменни стъпала и се спряхме на входа на черквата, помещение, издълбано в скалата. В момента се провеждаше служба и няколко свещеника се редуваха да пеят. Кулминационният момент трая няколко мига, преди слънцето да се спусне зад хоризонта, а вълшебните звуци да секнат.
На следващия ден решихме да направим преход с колела между селата Писанец и Нисово, по поречието на река Бели Лом, да разгледаме скалите отблизо и да потърсим места за боулдър. Нашият приятел Кирил, който преди години е купил къща тук, запленен от красотата на местността, бе така добър да ни покаже входната точка, откъдето да се влеем в каньона. Тръгнахме да въртим доста ентусиазирано, но спирахме на всеки 100-200 метра, за да оглеждаме скалните пещери и красивите скални форми. Опитахме се да се покатерим, макар и без еспадрили. Мястото ни се струваше необикновено и самият допир със скалата носеше много емоция. Намерихме пасаж с издълбани като медена пита дупки. Там зарязахме колелата и останахме около час, докато се наситим на мястото. После продължихме напред, а пътят стана неравен и обрасъл. Реката се виеше мътна, растителността се вплътняваше. В един момент не можехме повече да караме и продължихме бутайки. Стана задушно и влажно, все едно бяхме в джунгла. Решихме да се върнем. С колела нямаше начин да продължим напред, затова се върнахме при колата. Отправихме се към с. Червен и средновековната крепост.
Поспряхме в селото, за да изчакаме слънцето да слезе по-ниско. Селото е разположено измежду скални масиви, някои къщи са построени върху самите скали. В местното магазинче се освежихме с ледена бира… Седяхме на пътя и се любувахме на релефа. До нас спря колоездач и се присъедини към бирата. Беше русенец и сподели, че за въпросния ден е изминал вече стотина километра, обикаляйки резервата. Поприказвахме, а времето напредна. Залезът наближаваше и ние поехме към хълма с крепостта. Избрахме алтернативна пътека, по която можеше да се мине и с колело. На места обаче имаше стръмни стъпала и носехме колелата на ръце. Така или иначе отсечката беше кратка и за петнайсетина минути се озовахме на върха. За наша радост горе не заварихме никого, хълмът пустееше. Крепостта беше изцяло наша.
Слънцето залязваше, а камъните оживяха от светлината. Обходихме всяка останка, покатерихме се по стените, седяхме и просто се наслаждавахме на прекрасната гледка. Опитахме се да си представим как ли е изглеждал средновековният град в разцвета си. Възстанових в представите си постройките и църквата в центъра на комплекса. Как ли местните са прекарвали ежедневието, обитавайки каменните си домове? Сигурно са били щастливи всеки ден да посрещат изгрева и залеза, извисени на този хълм, възнаградени с безкрайните хоризонти пред тях.
Вечерта намерихме подслон обратно в с. Писанец, в къщата на нашия приятел. Посрещна ни като у дома си, нагости ни с рибена чорба и домашна ракия, която ми се стори като елексир. Нощта си беше направо студена, като в планината, въпреки че бяхме съвсем ниско. Кирил ни каза, че тук ставала необикновена инверсия и нощем температурите рязко падали, още една особена черта за местността.
Сутринта станах рано и излязох в градината. Дворът беше отрупан с всякакви насаждения – цветя, зеленчуци и овощни дръвчета, добре подредени лехи, тревна морава, навес с маса и камина. Всичко изпипано и направено с много любов. Кирил иска да развие селски туризъм в с. Писанец и да подслонява гости в къщата си. На сбогуване заедно се разходихме до красивата панорама на съседния хълм, възвишение, което някога също е било средновековен град, но постройките са почти изцяло заличени. Росата още блещукаше в тревичките, слънцето тъкмо беше изпълзяло зад скалистия хребет. Прекосихме няколко десетки метра храсталаци, хоризонтът се отваряше пред нас. Достигнахме до площадка, след която следваше отвесна скала. От древното селище е останала само прекрасната гледка, още една от многото. Тази обаче е любимата на Кирил, зарежда го с необикновена енергия и му дава свобода. Долу в краката ни Бели Лом се вие в 180-градусов завой като сребърна нишка, а каньонът се простира напред и всичко е хем далечно, хем близко. Помислих си, че ако можех някой ден да полетя, със сигурност това щеше да е мястото. Разбрах защо е толкова специално за Кирил и защо го кара да се връща често тук.
План на обиколката:
с. Табачка – пещера Орлова чука – Ивановски скални църкви – Басарбовски манастир – гр. Русе
гр. Русе – с. Писанец – с. Нисово – с. Червен – с. Писанец
с. Писанец – гр. Русе – София
Статията за Русенски Лом е част от брой ЕСЕН 2013 на списание 360°. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена.