Инженер по образование, мечтател с визия за технологична промяна към по-справедливо общество, скиор от времето, когато това хоби се е превръщало в професионален спорт, луда глава от малък и блогър от няколко години – всичко изброено и още много се отнася за Ангел Трифонов-Хъмпи.
След като имах удоволствието да изчета от край до край неговия блог Hampi.eu, се запознах най-сетне на живо с автора, преживял и разказал своите приключения в света на екстремните спортове в последните повече от четири десетилетия.
Освен че може да се похвали с това, че винаги е намирал начин да си осигури свободата да практикува адреналиновите си хобита и по време на соца, и след него, Хъмпи е в изключителна физическа форма на почтената възраст от 61 години – в едно от клипчетата в YouTube канала му го виждаме как без големи усилия прави 30 набирания, по 10 клякания „пистолет“ на един крак и 100 лицеви опори.
„Поддържам форма, защото начинът ми на живот изисква да съм в добра кондиция и баланс. Въпрос на оцеляване е!“, коментира героят на нашия разказ.
Интересно съвпадение на обстоятелствата е, че Ангел посвещава приблизително около десет години за усъвършенстването на всяка от своите екстремни страсти: от тийнейджърска възраст докъм 30 е състезател по ски, между 30 и 40 е отдаден на уиндсърфинга, на 40 се запалва по пистови и кросови мотори, а на 50 спира с мотокроса и се научава да пилотира самолет.
Питам го каква е нишката, свързваща овладяването на всички тези рисковани хобита. „Има натрупване на опит – професионалният спорт е най-добрата подготовка за заниманието с екстремни спортове като хоби. Издръжливост, реакция, бързина, акробатизъм са качествени натрупвания, които остават у теб. Животът в планината, всичките скиорски лагери, са ми дали именно това“, разказва Хъмпи.
„Ски спускане в България през 70-те – трудно бих могъл да си представя нещо по-екстремно. Пистите бяха тесни и необезопасени, а скоростите – твърде високи“, спомня си той.
По това време карането на ски далеч не е единствената грижа на състезателите… „През 1973 направихме зимен лагер в Банско, където все още нямашe хотели, за лифт да не говорим. Спяхме в града, в туристическата спалня, а тренирахме на платото, под връх Тодорка. Това не беше лагер, а истинска епопея. Съчетавахме подготовката на сняг с мощна общофизическа. Изнасяхме на ръце, там горе на Платото, над Редката мура, през клековете – 200-килограмов бензинов лифт, ролка стоманено въже, пружини и стойки за него, туби с бензин, колове за слалом и екипировката ни… Към обяд, след часове усилия, слаломът е нареден и загладен, лифтът е зареден с бензин и запален. Ежедневното “загряване” с тубите до Платото и разриването на сняг беше с такъв обем, какъвото е може би седмичното натоварване за някои спортисти сега“, пише Хъмпи в блога си.
Със ските са свързани и единствените сериозни травми в екстремната кариера на Трифонов. „Имам две много тежки падания. Тогава беше доста по-рисковано, нямаше стандарти за пистите, много хора загиваха на ски по цял свят. Така полека-лека се въведоха норми, при състезанията има мрежи, които те пазят и т.н. Аз бях състезател в годините, когато беше най-страшно.
С другите спортове, с които се занимавам, не съм имал сериозни инциденти. Специално за мотора, съм си изработил такова правило – ако се случи да допусна катастрофа, направо се отказвам, значи не ставам за тази работа“, споделя Хъмпи.
След като на една ски тренировка удря жестоко лявото си рамо и за дълго време губи контрол върху ръката си, той преосмисля своята концепция за спорта. Когато контузията отшумява, започва да кара за удоволствие, без да поема излишни рискове.
„Общо взето, радвах се на ските! Практикувайки по този безопасен начин спорта, осъзнах, че рискът нараства неимоверно много в надпреварата за малки стотни. Този извод се оказа безценен за моето бъдеще. Ако свалиш само 5-10% от темпото на реалните си възможности, качваш сигурността стотици пъти. Ако възможностите ти са 50 секунди за дадено трасе слалом, а слезеш на 55 (10% по-бавно), рискът става почти нулев.
Така е не само в слалома, така е във всички дисциплини. Така е в мотокроса, така е в карането на сърф, така е и на пътя с мотор, кола, така е и във въздуха със самолета. Така е въобще в живота. Но трябва да знаеш къде са реалните ти възможности, за да извадиш от тях тези десет процента. Именно това ми даде ски спортът, този усет за вярна самооценка на възможностите и определяне на степента на риска в ситуацията. Трябва доста да си препатил и да имаш нещо в главата, за да бъде тази преценка достоверна“, разсъждава Ангел.
„Ски също карам още, но в мини варианта им. Обичам да се кача пеша до Черни връх и после да пусна надолу до Драгалевци. Преживяване сред природата, няма суета, няма опашки по лифтове. Мини ските са голямо предизвикателство, защото са много маневрени и са доста трудни за каране. За каране фрийрайд извън пистите по принцип се използват големи, широки ски, за да се задържаш върху снега. С мини ски трябва да поддържаш много висока скорост, защото ако намалиш, потъваш. Другото е, че понеже са къси, лесно се забива човката и може да направиш предно салто. Затова трябва да караш леко с изнесена тежест назад, но не много, за да не паднеш. Все едно с мотор на задна гума…“
Хронологично следващият любим спорт на Хъмпи е сърфингът. Започвайки на язовир Искър с дъска, изработена по снимка от западно списание, един от първите сърфисти в България сменя много други самоделни модели в зората на този спорт у нас.
„В началото карах редовно, но после станах придирчив. Вечно чаках някакви страховити бури и стихии, в крайна сметка си оставах с чакането, защото те се случваха рядко в България, а по това време пътуване в чужбина беше немислимо. Затова се преориентирах от чакане към каране на прогноза. Есенната буря в края на октомври, когато се обръща времето, ми е любима. Ако хвана и някоя лятна буря, съм щастлив.
Напоследък карам 3–4 пъти в годината, крайно недостатъчно, но го правя само от сантимент. Позагубил съм техниката си, не съм плажен майстор да правя атрактивни номера. По-скоро съм силов играч, влизам навътре в лошо време.
Бурите са уникално преживяване. В Черно море водата е с ниска соленост и няма вискозитет. Вдигат се страшни вълни, то и затова е наречено Черно. На последната, в която попаднах, си задавах въпроса как корабите не потъват – вълните бяха колкото 3-4-етажни сгради. И когато се прибрах вечерта, по новините казаха, че някакъв украински кораб се е пречупил на две.
Със сърфа няма проблем в бурята – той е мъничък и те държи на повърхността. Опасно е, ако го изпуснеш и тогава трябва да си подготвен да плуваш часове наред, докато успееш да излезеш. И това също ми се е случвало неведнъж“, спомня си Трифонов.
Така постепенно се стига и до манията по моторите… „Около 40-годишна възраст се бях отпуснал откъм спортове – работех много, строях къща, гледах малките си деца. И когато децата пораснаха и ангажиментите намаляха, намерих времето да се съсредоточа както трябва в карането на мотоциклет. Защото такова хоби изисква максимална отдаденост – всяка грешка може да донесе смърт.
Да, признавам си, че карам бързо, но не си поставям за цел да вдигна възможно най-голяма скорост, ами максималната, която ми позволява да карам безопасно. Без да правя никакъв компромис със сигурността.
Добри ездачи има много – изцеждат до максимум възможностите на мотора си, лягат по завоите, но аз винаги съм бил против това. По състезанията настилките и гумите на мотоциклетите са съобразени с такова каране, има и буферни зони за безопасност. Но на шосето условията нямат нищо общо с това. Малко да сбъркаш, да ти трепне ръката и си под гумите на някой тир или в мантинелата.
Трябва да избягваш зоната на колите по пътя, да контролираш дистанцията, трябва да имаш всеобхватен поглед към трафика, да наблюдаваш участниците, да се поставяш на тяхно място, да предвиждаш изненади. Както и да имаш добра физическа подготовка“, коментира Хъмпи.
Оказва се, че даунхилът му е помощна дисциплина спрямо карането на мотор. „Продължавам да правя зимни спускания с колелото, защото те тренират рефлексите ми – резки маневри, резки спирания вътре в завоя… Това, ако не го отработиш с колелото на лед, да тръгнеш направо по асфалта с мотора, не е добра идея.
Там се научаваш да усещаш предната спирачка – колко точно да я натиснеш, кога да я отпуснеш. Щом гумата блокира, пускаш веднага. Малко повече да задържиш, и ще се обърнеш“.
Събеседникът ми се сеща за една критична ситуация в завой… „Влизам в завоя и карам по осевата линия. Срещу мен камионче. Виждам едни уплашени очи, навъртян волан… Линията вече е по средата между гумите му, изпуснал е завоя и не може да се върне вдясно. Първото, което ми хрумна, е да ускоря и да го размина отляво – правил съм го неведнъж в подобни ситуации! Но пък не знам какво може да изскочи зад него! И затова смених траекторията и се изнесох в периферията до мантинелата. Но ако не карах зимата колело в планината, едва ли щях да мога да го направя…“, казва Ангел.
Заплахите за моториста обаче не са само от неравности по пътя и лошо управление на други водачи. В последната публикация в блога си Хъмпи описва история, в която шофьор на ТИР умишлено го затиска до мантинелата и мотористът успява да спаси живота си на косъм…
„Оттогава карам много различно! Не се оставяш в ръцете на другите! Не знам правилника, заклевам се! Моето единствено правило е да остана жив и здрав, да не допусна грешка и да не ме ударят. На зелено се оглеждам. Ако някой много иска да мине, го пускам… Защото в катастрофа обикновено единият е виновен, другият е невинен. Но ако единият е мотоциклетист, той винаги си го отнася, независимо дали вината е негова“.
Мотокросът е единственият спорт, с който Ангел умишлено приключва. „Много ми харесва, доста карах, но когато станах на 50, си казах, че да скачам на 30 метра вече е прекалено. Травмите са страшни. Ако въобще оцелееш“…
Така ден след 50-годишния си юбилей, той продава кросовия мотор и се посвещава на може би най-вълнуващото си ново хоби – пилотирането на лек самолет. За около два часа отива до морето по магистралата с 1400-кубиковия си „Кавазаки“ и там го чака двуместният P-92.
„Летя с италианско самолетче, което взимам под наем от мой познат. Двигателят му е малък: 80 конски сили, но е изключително пъргав – не усещаш кога си стигнал края на пистата и си във въздуха.
Изненадващо се оказа, че това е всъщност сравнително евтин спорт. Този модел харчи 8 литра на час! Нали си даваш сметка докъде може да стигнеш със самолет за един час!
В началото е страшно сложно, има много уреди и не можеш да си разпределиш вниманието, постоянно имаш чувството, че нещо ти е убягнало – дали да гледаш пътя, т.е. хоризонта, дали да гледаш скоростомера, висотомера, оборотите. Но когато придобиеш уменията и рутината, вече е като да караш кола – въобще не го мислиш. Сритваш го с педалите, наместваш го, дори не гледаш уредите, летиш си като птица!
Не пътувам надалеч, защото излиза скъпо. По-добре да летиш в зона и да се наслаждаваш на летенето, да си направиш кефа за един час. Летенето от точка до точка е доста по-скучно. Но ако имам един ден собствен самолет, може и да пътувам с него“, пожелава си Трифонов.
Както и другите описани дотук преживявания, и това е със силен положителен ефект върху психиката и физиката, ако го практикуваш безопасно. Любимият ми цитат от статиите в блога на Хъмпи е: „След кацането не мога да се приземя. Продължавам да летя и ходя на една педя от земята“.
Записал съм си го и му го прочитам, а той коментира с усмивка: „Такова е усещането след всеки екстремен спорт. Това е адреналин, променя вкуса на живота, чувствам се по-жив, като прероден. Наркотик, само че естествен и безвреден“.
Интервюто с Ангел Трифонов-Хъмпи е част от брой ЕСЕН 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте.
