Перфектният момент е съвкупност от различни елементи – място, време, хора, добра форма, желание и пр. Правилната комбинация на всичко това води до абсолютното удоволствие. Онези мигове, в които всичко се нарежда, планът е безупречно точен, настроението е добро, контролът върху ските – безкомпромисен, а теренът е част от нашето собствено движение. Именно това тръгнахме да търсим в началото на септември из Андите на Чили и Аржентина. Може би когато събирахме екипировката и се качвахме на самолета, нещата не бяха така ясни, но със сигурност мечтаехме за нещо подобно.
ПЛАНЪТ и ЕКИПЪТ
Планът, както винаги, бе прост и отворен към импровизации. Да направим ски пътешествие, в което да посетим различни места, движейки се с обществен транспорт, и да караме колкото е възможно повече, без да пренебрегваме възможностите да се „омесим” с местните. Имахме списък с различни локации, основно вулкани, в централната част на Чили. Знаехме, че за един месец няма да видим много от страна като Чили, която покрива почти всички климатични зони. Затова местата, които набелязахме, се намираха между градовете Сантяго и Пуерто Монт. Една отсечка, дълга около 1200 км.
Планът, разбира се, зависеше и от екипа, който до последно се променяше. Две седмици преди заминаването това бяхме Митко Беров, Марги и аз (Сашо). След като Марги претърпя злополука и си счупи крака, екипът ни намаля с 1/3 и заминахме само двама.
ПЪРВИ СТЪПКИ – от 0 м до 4047 м
На 4 септември се качихме на самолета. След смени в Берлин и Мадрид, се озовахме на 13-часовия полет Мадрид – Сантяго. Планът бе да слезем от самолета, да вземем багажа и да се насочим директно към планината. Идея, която се промени радикално, след като ски саковете ни така и не се появиха на лентата с багажа. След известни разправии разбрахме, че от летище София са ги изпратили в SLC (South Lake City, USA), вместо в SCL (Santiago de Chile, Chile). Нямаше ясна информация кога ще ни ги доставят. Не беше фатално, защото имахме дрехи в ръчния багаж, но неведението, в което ни поставиха, беше изнервящо.
След няколко дни на тихоокеанския бряг, багажът най-сетне пристигна. Бяхме се пренаситили на бира, салчипапа (пържени картофи с наденички) и палта (авокадо) и имахме сериозна нужда да се движим. Преосмислихме плана и решихме да се качим до курорта, в който беше работила Марги и където можехме да отседнем при нейни приятели. Една ски зона, състояща се от три курорта – Ла Парва, Ел Колорадо и Вайе Невадо, достигащи до височина около 3500 м. Там можехме да разгреем с един ден каране на лифтове и да направим едно излизане в по-високата планина, тъй като от тук на юг Андите започват да губят височина. Прекарахме 3 дни в зоната и за финал искахме нещо по-интересно. Решихме да се качим на вр. Ла Парва (4047 м), който вече бяхме огледали добре. Имаше няколко леки, широки и приятни улея по южния склон, прекрасни за първи истински контакт с Андите. Да, за разлика от нашето полукълбо, тук студената и неогрята страна, която често задържа хубав сняг в края на сезона, е южната.
Идеята ни беше възнаградена с хубаво време и няколко приятни завоя в горната част на улеите. Видяхме необятна планинска панорама на Андите и близките гиганти, стигащи до малко над 6000 м. За наша изненада последните 100 м до върха бяха абсолютно безснежни и приличаха на лунен пейзаж. Не го мислихме дълго и единодушно се насочихме към влизането в улеите, а покоряването на върхове го оставихме за други пътувания.
ТЪРСЕНЕТО ЗАПОЧВА – ВУЛКАН НЕВАДОС ДЕ ЧИЯН
След седмица в Чили, дойде време да излезем от зоната около Сантяго. Въпреки че тук бе пълно с приятели и познати, които постоянно ни помагаха, трябваше да поемем на път в търсене на нови места и повече сняг. Това означаваше да нарамим 15 кг раница и 25 кг ски сак и да видим какво ни подготвя съдбата.
Тъй като нямаше удобен транспорт от селцето Фарайонес, трябваше да слезем до Сантяго на стоп. Стоварихме купчината багаж до пътя и зачакахме. След няколко часа и два-три неуспешни опита да ни съберат в разни коли, спря един младеж. Казваше се Франк и си търсеше компания, защото отивал да панти сам в Невадос де Чиян. Съвпадение или късмет, кой знае! Натоварихме се в 800-кубиковия мини-автомобил на Франк и „полетяхме” на юг, в ранна вечер пристигнахме в село Лас Транкас. Беше тъмно и нямах никаква представа къде сме. Няколко телефонни разговора по-късно успяхме да намерим и хостел, който се оказа същински рай, скътан в гората. На сутринта видяхме, че каменистият и сух пейзаж на планините около Сантяго бе отстъпил място на дървета, храсти, мъх и всякаква друга растителност и зеленина, а над тях се извисяваше вулканът Невадос де Чиян (3,212 м). Време беше за ски. Излязохме на проучвателен тур, който ни отведе до термалната река Агуас Калиентес. Течаща вода с температура около 55 градуса, която на места образуваше басейни с 30-градусова вода, перфектна за потапяне. Интересно изживяване – събличаш мембраните и обувките и се мяташ във водата, след това се обличаш отново, лепиш коланите и поемаш обратно нагоре. За капак на всичко хванахме и едно прекрасно следобедно каране по пролетен фирн.
На следващия ден дойде време за същинския вулкан. Той се правеше с лагер, тъй като денивелацията беше над 1600 м, а имаше и сериозна дистанция. Оставихме големия багаж в хостела и с раници за бивак и ски поехме към върха. Първо на стоп, после на ски по периферията на малкото курортче и в ранния следобед бяхме на подходящо място за лагер. След смайващ залез над планинския хребет Шангри-Ла и под упойката на ски-обувките, към 21.00 вече спяхме в палатката. На сутринта поехме нагоре по доста интересен терен, изпълнен с дерета и безотточни форми, които правеха траверсирането на средната част на вулкана леко досадно. Не след дълго се озовахме под същинския конус и започна изкачването. Беше рано и снегът бе твърд, ножовете за ските бяха абсолютно задължителни. Скоро снегът започна да се сменя със син лед и сложихме ските на гръб, а котките – на обувките. Краят се виждаше и скоро бяхме по-високо от всичко в района, обградени от планинска панорама до хоризонта във всички посоки. Поздравихме се, написахме в книгата на вулкна на чист български „От Витоша по-високо нема!” и се подготвихме за спускане. Бързо осъзнахме, че сме тръгнали твърде рано, защото фирнът беше още твърд. Въпреки това карахме между формите на малкия ледник, слизащ от върха, и се радвахме, че сме тук.
ПЪЛНО ПОТАПЯНЕ – ВУЛКАН АНТУКО 2979 м
До вулкана Антуко нямаше никакъв вариант за стигане с обществен транспорт. Пътувахме по вече позната система от селски, градски, междуградски рейсове и такси до последното село, където свършва асфалтът. Два километра след това се озовахме в поредния хостел – рай насред нищото, с прекрасни хора, носещи все по-силно изразените черти на коренното население – мапуче. Спазарихме се с един от персонала на хостела да ни закара до основата на вулкана. Черният път свършваше, преди да започне снегът. Затова метнахме на гръб раниците, здрависахме се с шофьора, който загрижено ни предупреди, че има сняг нагоре и е добре да носим топли дрехи. Оттук до върха на Антуко имаше 1600 м, идеята беше да се качим до 2000 м, да направим лагер, същият ден следобяд да се качим и спуснем по Антуко и на следващия ден да се пробваме по Сиера Веюда от същия лагер.
За Антуко планът бе безупречен, в ранния следобед бяхме на върха. Изкачването бе доста директно и голяма част направихме по котки. Вече знаехме от Невадос де Чиян, че снегът е добре претопен пролетен фирн, който се отпуска късно след обяд. Съответно получихме поредната награда, 1000 м склон в чудесни пролетни условия, по който карахме и крещяхме от удоволствие! И така до самата палатка! В лагера минахме през следобедната рутина, топене на сняг по вулканичните камъни, чай, супа, паста, десерт и поредният убийствен залез. На следващия ден се събудихме леко мълчаливи. Приготвяхме багажа за Сиера Веюда, без много да си говорим. Потеглихме и все така мълчаливи траверсирахме вулканичния конус на Антуко, дере след дере, долинка след долинка. След час и нещо пред нас се изправим Сиера Веюда с цялата си мощ. В този момент стана ясно защо не си говорим – днес не искахме да караме ски, бяхме уморени. От две седмици или бяхме на ски, или по автобусите и имахме нужда от почивка. Решихме да се върнем, още повече, днес беше Fiesta Patria, денят на освобождението от Испания. Най-големият празник на Чили, в който ние също се включихме – с по-малко куека (cueca, местен танц) и повече бира и писко (вид ракия).
ТЪРПЕНИЕ!
Започнаха да се редят дъждовни дни, а ние да висим в хостели и кабани и да чакаме слънчевия прозорец, но той не идваше. Слязохме още на юг до зоната на вулкана Лонкимай, където заобикалящият ни свят за пореден път се промени. Столетни и хилядолетни араукарии (Araucaria araucana) доминираха пейзажа с чадъровидните си корони, а ибиси прелитаха наляво и надясно. В тези дни нямаше какво да се прави, освен да тестваме местните бири… В Южно Чили има огромни общности от мигрирали европейци – основно германци и швейцарци, които стигнали дотук преди Втората световна война в търсене на мир и спокойствие. Съответно донесли с тях и всичките си традиции. По тази причина разнообразието и качеството на бирите е смайващо. Почти във всяко село има местен вид бира, който си заслужава 9-те лева.
МОМЕНТЪТ НАМЕРЕН! – ВУЛКАН ПУДЖЕУЕ
Пуджеуе! Вулкан, известен с хубавото каране вътре в кратера и дивите бамбукови гори, освен това имаше малка хижа (колиба) на 1000 м по върха. Звучеше страхотно, но краткият прозорец от хубаво време изискваше да се стигне до хижата по време на дъжд и при подобряване на обстановката да се действа. Стигането дотам се оказа една забавна и много мокра история.
Поехме по планирания маршрут – 2 часа в автобуса, чакане на дъжда, 12 км на стоп, 600 м качване по вулканична кал, в дъжд и бамбукова гора, слагане на ски обувките, още 200 м през киша и стичащи се реки и за финал – 200 триумфални метра, вече върху ските и прекрасен бял пръхкав сняг. Проблемът с цялата триумфалност беше, че до този момент вече нямахме нищо сухо по нас, включително и голяма част от нещата в раниците бяха мокри, а въпросната хижа се оказа една малка колибка, с широко отворена врата и счупена парафинова печка, която би трябвало да работи перфектно, поне според стопаните на колибата, които срещнахме в ниското. Влязохме, изринахме снега и се опитахме да затоплим нашия временен дом, уви без успех. Последва една студена нощ с мокри дрехи и влажни чували. На следващия ден добрата новина бе, че продължава да вали на парцали, но планината не ставаше за ски, видимостта бе минимална. Въпреки това пантенето се оказа най-ефикасният начин да се държим топли и да изсушаваме дрехите. За втората нощувка нацепихме добро количество дърва и успяхме да затоплим колибата.
На третия ден, вече сухи и добре наспани, получихме награда за търпението. Към 9 ч. вулканът се отвори, видяха се наваляните му склонове, а около нас брезовата горичка бе с натежали клони от снега… моментът започваше. Стегнахме екипировката и поехме към върха. Движехме се бързо нагоре, въпреки пръхкавия сняг. Вулканът бе истински красавец и постоянно разкриваше нови гледки. След 2 часа и половина бяхме на върха, и пред нас се откри странна гледка. Кратерът бе огромен, диаметърът – над километър и в момента бе пълен с мъгла. Приличаше на огромен казан, в който се готви нещо. По всичко личеше, че няма да можем да се спуснем в него, защото не се виждаха нито линиите за спускане, нито маршрут за излизане. Това за миг ме разочарова, защото след цялото мръзнене и мъкнене нямаше да си подарим това страхотно изживяване. Но след минути размисъл си дадох сметка, че от нас до хижата имаме 1000 м перфектен сняг, който ще ни достави не по-малко удоволствие. Преосмислихме плана и се стегнахме за спускане. Миг преди да се спуснем, кратерът се отвори за известно време. Поне успяхме да го снимаме. Спускането до хижата бе истински зимен кеф, широки склонове с приятен микрорелеф и пръхкав сняг. Очевидно не ни бе достатъчно, защото веднага след като стигнахме долу, лепнахме коланите и повторихме упражнението. В края на деня се прибрахме в хижата, а там ни очакваше един от местните ски водачи с група от свежи англичани. След три дни на самота и студ, добрата компания и някой, който да се грижи за печката, ни се отразиха страхотно. Тази вечер заспах доволен със спомена за още ден перфектен момент в планината.
ПРИЯТЕЛСТВО НА ИЗПРАЩАНЕ – ХИЖА ФРЕЙ, АРЖЕНТИНА
В опита да избягаме от преобладаващо лошото време в Чили, решихме да прекосим планината и да закрием пътешествието в Аржентина. Качихме се на известната хижа Фрей до курорта Барилоче. Хижата бе сборен пункт за местните и притегателен център за чуждестранните скиори, но не за всички, а за онези, готови да се изпотят. Сутрините минаваха в мате и разговори, а вечерите – на вино и пица. След няколко дни на страхотно каране дойде и моментът да се приберем. Пред хижата се изпращахме около 10-15 минути, сякаш си тръгвахме от Мальовица и там бяха всичките ни приятели. Но за разлика от хижа Мальовица, оттук до дома ни оставаха 4 часа пантене, 15 минути в лифт, 19 часа в автобус и около 20 часа по летища и полети. Едно дълго пътуване, което ако ме питате „Заслужава ли си?”, катергорично – „Да!”.
Историята е част от брой ЗИМА 2014 на Списанието. Ако сте пропуснали стари броеве, не се притеснявайте – свържете се с нас и ще ги получите на преференциална цена.
