Теодор Атанасов за “Ком–Емине” сам през зимата

 
5

Сподели

0Shares
0 0

Тази зима русенецът Теодор Атанасов направи нещо впечатляващо – измина сам през зимата най-дългия маркиран пешеходен туристически маршрут в България “Ком–Емине”. 26-годишният планинар, който членува в русенското туристическо дружество „Приста” и се занимава също с алпинизъм и спелеология, измина разстоянието от 650 километра в планината общо за 23 дни. Теодор разказа повече за своето зимно соло приключение специално за 360°.

Теодор Атанасов за „Ком—Емине“ сам през зимата

“Ком–Емине” на Теодор Атанасов:
~ 650 км в Стара планина, от връх Ком до нос Емине
22 декември 2013 – началото от връх Ком
13 януари 2014 – финалът на нос Емине
23 дни, от които 3 почивни (1 ден на заслон Планински извори и 2 на хижа Козя стена за Нова година)
20 нощи на палатка
~ 20 кг раница с провизии за 7 дни
8.30 ч. най-продължителен преход
1 буря

Най-дългият преход?
Около 8:30 часа – от хижа Лескова до прохода Витиня. Последните дни обаче ходих от Върбишкия проход до нос Емине (около 145 км) за два дни и 8 часа, като спирах няколко пъти, за да дремна по 3 часа. Като че ли този преход се оказа най-дълъг психически, защото от една страна ми оставаше малко, от друга нямах търпение да стигна Емона, а болките в ставите се увеличаваха с приближаването на морето.

Теодор Атанасов за „Ком—Емине“ сам през зимата

Бурите?
Само една – на 27-ми декември. Преходът ми за тези ден беше от хижа Кашана до заслон Планиски извори – най-късият преход (17,5 км). Беше топло (2-3 °C), но с гъста мъгла и ураганни южни ветрове. Предполагам, че са били със сила над 150 км/ч, защото при такава скорост на вятъра е възможно да се задържиш прав. Около връх Паскал обаче не беше възможно да стоя или ходя прав. Вятърът ме събаряше и ме търкаляше по тревата и ме принуждаваше да ходя по северната страна на върха, където вихрите баха поносими и макар пак да ме събаряха, успявах да се движа. Там обаче теренът беше тежък (мокър сняг, клекове и големи гранитни блокове) и участък от 2 км минах за 3 часа.

Най-красив преход?
От хижа Амбарица до заслон Ботев. Този преход е перлата на Стара планина по отношение на природни дадености.

Най-щастлив момент?
Моментът на първата крачка от прехода, от връх Ком. Бях превъзбуден, мотивиран, щастлив и същевременно се чувствах малък и уплашен – пред мен бяха 650 км, за които знаех, че бях подготвен, но също така знаех колко крехък бях в ръцете на планината. Този момент беше кулминацията на цялата подготовка и организация на прехода и сега като погледна в ретроспекция осъзнавам, че това беше и един от най-щастливите моменти в живота ми – момент, в който усетих пълната свобода, която само едно приключение може да ти даде. Може би този момент се конкурира с момента, в който се чух с приятелката си по телефона, когато бях в палатката на заслон Планински извори, а отвън бушуваше ураганът. След борбата с планината, която ме беше докарала до пълно изтощение се чувствах толкова самотен, жалък и изоставен от света, че думите ѝ (макар да не ги помня) ми вдъхнаха сили и буквално ме съживиха. Беше изключително емоционален момент, в който чувството, че не съм сам и че някой бди над мен и съпреживява моето пътуване изпълни цялото ми същество и в момента, в който затворих телефона това чувство се изля през очите ми.

Най-самотен момент?
Моментът, в който пристигнах на заслон Планински извори в бурята – подгизнал, въпреки мембраните и преуморен от борбата с вятъра, мислейки че ”трудното” е свършило. Заслонът е бил хижа в миналото – представлява масивна двуетажна постройка. Уви, всички прозорци липсваха и ветровете бяха само една идея по-слаби вътре, отколкото навън. Тогава се почувствах изключително самотен и безпомощен. Не помня почти нищо, но ми отне около час и половина да опъна палатката в крайна сметка в една от страничните постройки, които се ползват за конюшни през лятото.

Най-смешен момент?
Не мисля, че имаше смешни моменти. Когато си сам, по-скоро присъстват моментите на тихото щастие от дребните дейности.

Най-уютното място?
Палатката – тя се превърна в дом за мен по време на прехода, и не само. Всяка вечер в нея се чувствах спокойно и уютно.

Нощите в легло?
Нощувах в хижа Чумерна, където по възможно най-милия начин бях накаран да спя на легло, а също и в град Котел, където гостувах на мои приятели.

Най-радваща среща?
Срещата с приятелите, които ме ”посрещнаха” 3 часа след като пристигнах на нос Емине.

Най-трудното?
Да си повярвам, че мога да приключенствам, че мога да правя това, което ме прави щастлив, да осъзная, че не е необходимо да си специален, за да преследваш мечтите си.

Най-хубавото?
Най-хубавото беше, че се случи, че не остана едно от поредните ”искам да направя…”, а се превърна в ”мога” и ”направих”.

Следващата цел?
Целта винаги е била една – да продължавам да се движа, без значение дали ще е катерене, пещери, алпинизъм или просто бягане – движението е целта.

Отново?
Може би бих се пробвал в автономен стил, т.е. тръгване с провизиите и всичко необходимо още от самото начало и без стъпване в хижите. Но засега ми се иска да се развивам в други насоки.

Повече за “Ком–Емине” и приключението на Теодор Атанасов можете да научите от тук.

Сподели

0Shares
0 0

5 КОМЕНТАРИ

  1. С Господ напред и нагоре, много здраве и късмет!

  2. Браво, човек!
    Не го повтаряй, има други предизвикателства.
    Жив и здрав!

  3. Браво, ама кой ще ми обясни как в снегове, виелици, навявания, минус температури и т.н. през зимата за 23 дни!!??? Хората през август едвам го взимат за толкова дни!!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.