Този уикенд се проведе едно от най-интересните и трудни планински състезания – XCO ADVENTURE CUP 2013. Само 7 от близо 30 отбора успяха да финишират след три дни планинско колоездене, бягане, ориентиране, стрелба с лък, плуване, селски събор, губене, подпалване и какво ли още не. Един от отборите, които не финишираха, но се бориха здраво, като в същото време успяха и добре да се забавляват, беше отбор „Чофнатите“. „Чофнатите“ беше един от малкото смесен отбори, даже по-смесен от обичайното – момче, момиче и… пиле. В отбора бяха Райна Попова, Борис Петров и гуменото пиле Чофи (талисман и кръстник на отбора, Made in china). Благодарение на разказа на Райна от „Чофнатите“, написан за 360 можем да проследим хода на състезанието, абсурдните ситуации, да усетим аграрните моменти и духа на XCO ADVENTURE. Целия разказ ще можете да прочетете в есенния брой на списание 360, който излиза на 15 октомври.
Боби и Райна от отбор „Чофнатите“ /Снимка: Александър Пенков/
„Всичко започна на изхода на Южния парк и когато организаторите обявиха старта, участниците се насочиха с „бясна“ скорост към метрото. В 10:05 хванахме влака за Радомир, а там ни чакаха колелетата и истинското състезание започна.
Времето като метеорологични условия беше изцяло на наша страна, а първата ни контрола бе лесна за достигане. С тръгването от нея допуснахме и първата ни грешка. Решихме да прекосим напряко през едно поле, което обзаведе гумите на колелата ни с невидим наниз от тръни.
„В 27 годишния ми мизерен живот все на мен ще ми се случи да спукам гума! “ констатира моят партньор Боби.
Е, не беше само той, и аз спуках гума, но с припомпване стигнахме до втората контрола, където оставихме гумите да спадат, а ние се накиснахме в „бистрата“ вода на язовир Пчелин. 1,4 км плуване с кратко притичване до едно параклисче на едни скалички от другата страна на язовира.
Баби, дядовци и местни пияници бяха основните ни навигатори. Към края на деня, когато слънцето отиваше към своя залез, ние се ориентирахме към предпоследната ни точка за деня.
Бутахме колелата по един баир. Естествено пак спукахме гума и отново трябваше да спрем за кратък ремонт. Когато епопеята на спуканите гуми приключи, започна едно здраво бутане на колелата.
„Какво ни липсва, че правим това?“, „Защо си го причиняваме?“, „Ама, аз наистина не мога повече!“
и когато вече и двамата псувахме, пуфтяхме и почти ревяхме Тя се появи – кулата.
Чекирахме се и седнахме да хапнем малко пържоли, докато гледахме ярко оранжевата луна да изгрява. Щом имахме сили да се любуваме на красотата, която ни заобикаля, значи щяхме да намерим сили и да продължим. Денят ни приключи с първите ни опити в стрелбата с лък и разпъване на палатката на стадиона в Земен.
Позволихме си повече от 4 часа почивка и към 6:00 сутринта стартирахме с жумарене.
Трасето за деня включваше около 50 км ходене, с лутането и губенето сигурно стана около 55 км. Организаторите се бяха справили страхотно в избора си на трасе и след като добре обходихме билата над Земен, се спуснахме през бунището на Буново към самото Буново.
Не знам дали защото избрахме различен маршрут или защото просто имахме късмет, но преди да навлезем в коритото на река Шегава се сблъскахме с едно от най-красивите стада коне, които някога съм виждала през живота си. Бели, черни, със звезда на челото, златисти и кестеняви, малки и големи с интелигентен поглед в очите и лъскав косъм по гърбовете.
Река Шегава, отбита още преди години, беше оформила невероятно красива и дива пътека, където на места гладките заоблени камъни достигаха до 4-5 м височина. Не знам колко време ни отне преминаването на тази част от трасето, но със сигурност беше еуфорично и зареждащо. На точката ни чакаха част от екипа на Xco, за да ни тупнат по рамото и да кажат „Давайте, малко остана!“.
Оставаше още една контрола преди финала на втория етап, но ние явно решихме, че не ни е достатъчно и затова лееекичко се отклонихме. Толкова лекичко, че озовавахме на една кариера, откъдето ако искахме да стигнем до последната ни точка, отново трябваше да цепим право нагоре. За наш късмет височината, която трябваше да дръпнем, бе едва около 5 м. Когато излязохме отгоре, бях готова да си разопаковам телефона и да се предам. Положението изглеждаше отчайващо. Венецът заграждаше целия връх и сякаш отвсякъде ни заобикаляха отвеси. След щателна проверка открихме място, откъде можеше да се слезе и да поемем към най-близкия до нас връх, колчем оттам успеем да се ориентираме къде точно се намирахме.
Шубракът отново изглеждаше непроходим, но тогава се появи първата розова лентичка, после втората и третата и сякаш всяка лентичка отдръпваше част от зелената завеса около нас и разкриваше пътечка към върха. Вече знаехме къде сме – на последната ни контрола. Наложи се да тичаме по билото, за да стигнем по светло до началото на гората и да се ориентираме как да слезем към Земен.
Когато стъпихме на асфалта долу за пореден път извадихме късмет и пихме до насита от чешмата, която от нищото се материализира пред очите ни. И така с два часа и половина след обявеното контролно време завършихме и втория етап от състезанието. Бяхме задържали позицията си и финиширахме последни, но в лагера ни посрещнаха все едно бяхме първи.
Кал, тиня, тръни, драскотини, изтощение, губене и лепене на гуми, понякога човек се замисля и тогава в главата му изниква един въпрос „Кога пак?“.
Благодаря на организаторите за страхотната работа, на докторите за сгъстения захарен памук (глюкоза), който ни раздаваха на брега на язовира, на спартанците за топлата супа, с която ни посрещнаха първата вечер и на съседите по палатка за ориза и глътката бира. Това бе едно страхотно приключение и догодина, кой знае, с малко повече тренировка, може дори да успеем да завършим…. “
Райна, отбор „Чофнатите“
Чофи – третият съотборник в „Чофнатите“
