Rock and Roll

Втори юни е – събота. От предния ден сме се разбрали с групичката от обичайни заподозрени, че ще катерим. Срещата естествено е насрочена за нечовешки ранен час – 7:30 ч. Стратегически закъснявам и в 8 ч. отпътуваме от площада на Драгалевци в посока „Бай Кръстьо”. Оставяме там колите и следва стандартната 15-минутна разходка до Комините. По пътя се разговаряме с Велев, който споделя, че е снощен, а както се разбира в последствие, направо е сутрешен. Нищо, той така си катери по-добре!

Стигаме на Комините след приятната разходка, по време на която сме обсъдили политиката, техническите теми и жените. Понеже сме четирима, естествено решаваме да се разпределим на две групички. Аз и Евгени ще катерим „Комбинирания”, а Велев и Божо – „Малкия винкел”. Тръгвам да водя нашия маршрут. По пътя на места, на които съм се хващал неведнъж, сега парченца скала остават в ръката ми. Може би е напълно логично след зимата и след многобройните валежи през последните седмици, но кой ти го мисли това – дошли сме да катерим. След изхвърляне на няколко камъка стигам до първата площадка и виквам на Евгени да тръгва. Междувременно се появява Божо от „Винкела” и си лафим, докато дойдат другите двама. Евгени се задава свеж, но на Велев му личи, че „Винкела”, в комбинация със съотношението алкохол/кръв във вените му, го поуморява.

Вземаме решение – всички продължаваме по „Комбинирания”, след което ще катерим на горните Комини. Понеже аз така и така съм се приготвил, продължавам с воденето. На около два метра от площадката с лявата си ръка хващам ръбче, което се откъртва заедно с парче скала, тежаща около двайсетина килограма. Скалата тръгва и се спира в левия ми крак – слава Богу, че така става. Точно под мен е Евгени и опасността да му падне на главата не е малка. Той взема скалата, за да ми освободи крака. Дотук добре. Споглеждаме се, коментираме, че трябва да се внимава и аз продължавам. Първа примка… втора примка… продължавам да катеря. След като си помислям, че скоро е ред на трета примка, поглеждам нагоре и виждам халката. Решавам, че ще доизкатеря сегмента, на който съм в момента, за да ми е по-удобно да я закача. Посягам с дясната ръка, за да се хвана за горния ръб на отвеса, който катеря. В момента, в който се хващам, бързо ме обзема чувство на нестабилност. Но защо така, при положение, че трябва да е точно обратното?

В този момент виждам как целият отвесен сегмент, на който съм се хванал и стъпил, почва да пада надолу с мен. Почва да пада надолу върху мен. По време на краткия си полет (който ми се струва цяла вечност), имам време да премисля доста неща. Естествено, първото е „ей сега се наиграх наистина“. Докато падаме с канарата надолу, тя по някакво чудо се разцепва на две. Усещам затягането на въжето. Следва ударът с едното парче на скалата, което ми премазва леко лявата ръка и с другото, което удря десния ми крак. Като по чудо никой от площадката не е пострадал. Евгени се е прибрал максимално близо до скалата и е чул въздушната струя на парчето, летящо зад гърба му. Велев и Божо са извърнали поглед, виждайки ме как падам заедно с канарата (явно отстрани е изглеждало страшничко).

Точно като във филм с Том Круз, спирам на педя от площадката и слънчевите ми очила падат точно на ръба. Следва тишина, разкъсвана само от шума на потока и от падащите към него надолу скали. Споглеждаме се с другите трима. Никой нищо не казва. Посягам да си взема очилата, издухвам праха от тях и казвам: „Здрави излязоха тези!” След което почва да се обажда болката от охлузванията по краката и ръцете ми. Има сериозен белег на каската ми (добре, че бях с нея!). Болката прогресивно се увеличава. Решаваме, че трябва да се слиза, защото аз не мога да продължа с катеренето нагоре. Първият вариант е на рапел, но аз предпочитам да ме спуснат, защото в момента не вярвам много на ръцете си. Мобилизираме се бързо и решаваме да оставим двете примки, които са закачени по-нагоре по маршрута. Божо ме спуска бавно, бавно, докато стигам земята. Отдръпвам се от скалата, момчетата отгоре хвърлят въжето. С недоумение отивам да го събера. Навивайки го виждам, че е срязано на 70%. Оказва се, че срязването е било на една педя, след като съм стъпил на земята. Оттам възниква въпросът как са летели камъните покрай хората на площадката, как са срязали въжето, което е на по-малко от метър между тях и не са ударили никого. За пореден път – голям късмет.

Тръгваме бавно към „Бай Кръстьо”. Спираме там за бира и закуска. Милата жена от заведението ни раздава шоколад. Оказва се, че е Задушница. На нас днес ни се размина. Прибирам се вкъщи пред телевизора, както „нормалните“ хора правят в събота сутрин. По-късно Евгени ми споделя, как при шума от падащи камъни, вместо да даде ръката си в положение, в което да заключи протриващото, е пуснал въжето и го е хванал с две ръце над устройството. Добре, че стиска здраво. Размина ни се и този път.

Материалът е част от рубриката „Лични истории“ на специалния брой на списание 360°.