Пътуване към светлината

За да се сбъдне една мечта, първо трябва да извървим дълъг път, осеян с куп препятствия. Но ако не се отказваме и не спираме да вярваме, се оказва, че светлина в тунела има. Тази мисъл сама по себе си звучи твърде клиширано, затова ще ви разкажа една история, която да послужи като реален пример за написаното по-горе.

Всичко започна, когато се запознах с моя приятел… Чакайте, чакайте! Това не е поредната лигава любовна история… Та всичко започна, когато се запознах с него и установихме, че едно от нещата, които и двамата обичаме, е снегът или по-скоро – карането на сноуборд. Но странното в случая не беше това, че имаме общо хоби, а че го чувстваме по един и същи начин.

Много бързо разбрахме, че сезонната карта за така нашумялата напоследък Витоша съвсем не е достатъчна и решихме да се впуснем в нещо по-голямо, може би най-голямото нещо, с което се бяхме захващали дотогава, нещо ново и различно. Отначало не знаехме в какво сме се забъркали, докато не направихме „списък” с необходимите стъпки, които трябваше да извървим до постигането на заветната цел. Той се оказа по-дълъг, отколкото мислехме, а самото изпълнение – още по-сложно. Но и двамата бяхме на мнение, че щом сме се хванали на хорото, ще играем докрай. Това често спасяваше положението, тъй като трудностите понякога бяха големи, но волята и огромното желание бяха по-големи.

Да отидем да караме в Алпите, но не просто да покараме (това вече го бяхме правили), а да останем там поне три месеца… Е, на думи звучи лесно, но когато си все още студент (а всички знаем какво е материалното положение на повечето такива), прясно влюбен (и на тези им знаем положението), без шофьорска книжка и живееш под наем с четиридесеткилограмово куче, което искаш да вземеш на пътешествието със себе си – нещата някак придобиват друго измерение.

Може би сега е мястото да вметна, че пиша тази история, не за да се „фукам” или хваля, а за да разберат повече хора, че с позитивно мислене, вяра, воля и любов нещата наистина се получават. Всички онези клишета („Няма невъзможни неща!”, „Love, peace and unity!” и т.н.), приложени на практика, добиват нов смисъл. Винаги съм го знаела, но докато не се случи, сякаш не го осъзнавах истински.

И така… Планът беше „прост” – написахме на лист всички задачи и лека-полека започнахме да ги осъществяваме. Университет – завършен с отличие. Убедихме се, че живеенето на квартира не е особено изгодно, още повече ако искаш да прекараш зимата в Алпите, затова старата къща с течащ покрив на моя приятел ни се стори добра идея. Изкарахме около пет месеца в ремонти и реставриране (всичко само с подръчни материали, доколкото беше възможно).

За съжаление живеем във време, в което „сбъдването на мечти”, колкото и да не ни се иска, е обвързано с пари. Трябваше така да подредим схемата, че да работи по предназначение и все пак да се чувстваме добре. Моят приятел има собствен бизнес, но с мъжка насоченост (хм, това прозвуча малко странно…). Така де, има магазинче за екипировка и дрехи, но някак липсва женската нишка и решихме да направим още едно магазинче, което да е приятно и да бъде мое работно място. Това не се оказа толкова лесно, но стъпка по стъпка стигнахме и дотам. Направихме кратка пауза за море и хукнахме с нови сили по задачите. Намерихме място, нарисувахме стените, направихме stop motion филмче и за около два месеца магазинчето беше факт. Много държахме всяка част от плана не просто да се отметне от списъка, а да сме я изпълнили с цялото си сърце и резултатът да ни удовлетворява. Отнемаше ни повечко време, но хубавите неща стават бавно. Ех, тези клишета… Но така си е.

Решихме да наречем магазинчето „Сняг”. Не знаехме дали ще потръгне и изобщо дали ще успеем, но нито за миг не спирахме да мечтаем за безкрайно дългите бели алпийски склонове. Интересът около това, с което се занимаваме, нарастваше и много се радвах да обяснявам на посетителите как се казва магазинът и защо сме го нарекли така. Както знаем, „Клин клин избива и сняг при сняг води”. Позитивни, весели и усмихнати хора, които до този момент не бях виждала в ежедневието си, прекрачваха прага на магазинчето всеки ден. Зареждах се с енергия, докато работех, и всеки ден ставах с усмивка на лице.

Дойде време за тежката част. Шофьорски курсове. Няма да влизам в подробности, но допирът до хора от този социален кръг, миксиран с оформянето на документация около магазините, се превърна в коктейл от бюрокрация и дарксайд. Но дори в най-мрачните ситуации се случва нещо готино. Нашият инструктор беше човек, носещ неимоверно количество добрина – беше приютил четири кучета от улицата и беше пълен с интересни истории. Курсът премина доста по-леко, отколкото започна. Всички часове, прекарани с него, бяха удоволствие за нас. Но дойде моментът на истината – изпитите, взети с подкупи, и хората, за които парите са всичко, оформиха огромен сив облак над иначе наивно замечтаните ни същества.

Бум! Бяхме отново в реалността. Този факт и безспирните работни дни започнаха да ни оказват негативно влияние и разбрахме, че е време за нова кратка пауза. Този път четири дни в планината ни върнаха отново на пътя със светлината. Като се замисля, май не споменах, че всичко това се случваше в период от две години. Две дълги години. Имаше доста пропуснати веселби. Всички сили и средства бяха насочени в една посока – мечтата.

Но край на битовизмите, време е да започна с приказната част. Ех, сещам се и постоянно въздишам, тъй като в момента е около 35 градуса.
Зима, печката гори. Очаквахме двама наши приятели да дойдат на по чай, преди да заминат за зимния сезон в Австрия. На нас ни оставаше още една година. В плана не беше предвидено да заминем толкова рано. Но виждайки лицата им, готови за трип, просто не се сдържахме. Преброихме всичко, което бяхме събрали до момента, пресметнахме и изчислихме какво е необходимо и какво ще смогнем да сторим и ето на, бяхме взели решението да заминем с година по-рано. Йееей! Вече не се издържаше. Вълнението започна да расте. Получихме подкрепата на приятели и роднини, които от време на време се съмняваха, че ще заминем.

Да, не беше сън. Всичко, за което бяхме мечтали цели две години, най-накрая се случваше. Разбира се, направихме нов списък със задачи и преди да се усетим, в една от най-студените януарски вечери, стегнахме багажа, взехме кучето – което, между другото, се оказа истинска алпийска козичка, и потеглихме. Като млади шофьори се справихме доста добре, имайки предвид дължината на разстоянието.

И ето ни, стоим пред единственото място, което успяхме да намерим и където можеше да се живее с куче. Нима наистина се случваше?! Най-често повтаряното изречение през първите две седмици беше „Ами то май сме в Алпите”. Всичко бе като насън. Нямаше как да е по-добре. Всички лишения, всички вложени усилия най-накрая намериха своето място в цялата тази схема. За трите месеца ще кажа малко неща. Както казват в един мой любим филм, „Words mean nothing”. То просто не може да бъде описано: всичкият позитивизъм, който събрахме, всички хора, с които се срещахме, всички ранни сутрини, в които излизахме тихо, за да се насладим на новия сняг, са безценни за нас.

Искрено сме благодарни на онези, които, четейки този разказ, намират себе си в нашата история. Благодарни сме, че се запознахме, че сме живи и здрави и успяхме заедно да разберем много неща за живота, пречупени през призмата на личния опит. Радвам се, че мислейки позитивно, привлякохме позитивното към нас.

Тази история няма за цел да покаже колко сме велики и как караме по цяла зима. Това е истинска история за двама младежи и едно куче, решили да вървят заедно по пътя на светлината. Знаем, че каквото мислим, това ни се случва. Пожелавам на всички да изпитат радостта от сбъдването на една мечта!

П.П. Оставям на снимките да разказват за приказния момент. Както ни каза една жена, която срещнахме на улицата, „Каквото и да правиш, прави го от сърце”.

Материалът е част от рубриката „Лични истории“ на специалния брой на списание 360°.