Заслон „Тевно езеро“ се намира в Северен Пирин, на източния бряг на едноименното езеро, на 2527 м н.в. Според официални данни заслонът е открит през 1972 година. По думите на очевидец, сградата е била завършена още през 1970 г. и вероятно е открита през 1971 г. Независимо от тази разлика обаче, един факт впечатлява и до днес – заслонът се намира на изключително труднодостъпно място, но е изграден само за месец и половина от 20-ина човека, а прекарването на строителните материали е осъществено с 35 коня.
Щерьо Перчелиев, от гр. Ракитово (Пазарджишко), е сред участниците в строежа на заслон „Тевно езеро“ – един от конярите, които са пренасяли всички строителните материали от х. „Демяница“ – дъски, желязо, цимент, ламарината за покрива и цялата дървена дограма. По това време Щерьо е на 28 г. Баща му Ташко и негов приятел имат 40 коня, всеки от които може да пренася по 100 кг товар. Те вече са работили с ЦС на БТС, изкарвайки товари за строежа на хижи в Стара планина, Рила и Родопите. Така и тук ги наемат. Изненадата, която разбират едва ден преди началото на работата е, че тук теренът е ужасно труден.
„Щерьо, по-сакато място от това не съм виждал, ще уморим конете!“, възкликва бащата, но все пак се заема с работата.
Общо на обекта работят 35 коня, от които 20 са на Перчелиеви. Строежът започва в началото на септември 1970 г. и завършва в средата на октомври. Щерьо си спомня, че на 12 октомври пада първият сняг, тъкмо когато работата по ламаринения покрив привършва. Три дни по-късно строителите се поздравяват с наздравица за добре свършената работа.
Всичко по обекта работят 20-22 души, спомня си Щерьо – дюлгерите били 12 човека от Банско, с тях имало двама чираци, конярите били четирима, освен тях имало трима-четирима товарачи. Технически ръководител на обекта бил Петър Златев и при него не минавали „моабети“ от типа на „това не може да стане“ и „дай да оставим за утре“.
Нощували според това кой къде го е хванала нощта – в х. Демяница, в бараки в местността Главите, на юг от връх Мозговица. Случвало се конярите да преспиват в барака край заслона, където държали цимента и инструментите.
Вижте още: Историята на хижа „Македония“
Работата на керванджиите и конете била много трудна. Трябвало да се изминават 12-13 км със 600-700 м денивелация по труден терен с тежък и често извънгабаритен товар. Най-трудно било пренасянето на ламаринени листове с размери 2 на 1 метра, както и на ритловиците за покривната конструкция и арматурното желязо. Ритливоците били дълги 4 метра, желязото – 6 метра, а „добичетата“ каталясвали на нагорнището под Мозговишка порта.
Камъните дялали на място, циментът се бъркал на ръка. Пясъкът бил докарван до х. Демяница, а оттам, в чували или сандъци, за 3-4 часа го прекарвали с конете до мястото на заслона. Ташко Перчелиев обаче скоро си дал сметка, че това е непосилна задача за конете и тръгнал да търси кварцов пясък по-наблизо. Открива на около час път в Мозговишкия циркус. Така вместо два курса на ден, правят по 4 и остава време на конете да почиват.
За този невероятен подвиг, в днешни дни разказва Георги Бузев:
Само който не се е изкачвал по стръмната пътека за седловината между вр. Превалски чукар /вляво/ и вр. Мозговица /вдясно/, само той не може да си представи какъв героизъм е бил нужен, за да надвиеш природата и то единствено с духа и волята да изградиш нещо полезно за хората, които обичат Пирин планина.
Източници: Георги Бузов, Фейсбук; Интервю с Щерьо Перчелиев във в-к „Струма“ (20 август 2010 г.)
Снимки: предоставени на Георги Бузов от бай Щерьо Перчелиев.
