Имах късмета да съм част от велогрупата за 5 дни в Родопите. Ежегодно събитие, провеждано от велоклуб КРИВА СПИЦА. Казвам късмет, защото от 100 възможни места аз бях сред последните 10, тъй като запълването става само за няколко минути чрез попълването на въпросник. Вече няколко години гледам снимки и слушам разкази от мъжа ми (Пламен), който е редовен участник и реших, че и аз искам да си подаря едно участие. Все пак покрай него се запалих по планинското колоездене, а той се зариби по бягането от мен, но това е друга тема. Случи се така, че колело, което беше предвидил за себе си, остана за мен и аз съм много доволна и не искам друго колело в живота си; същото важи и за мъжа. Имахме доста съвместни велоразходки по разни места (сама карам само в града) и дойде ред на Перпединкулярна вселена 2023 през Дяволския мост.
Още първия ден малко след старта видях как карат другите по места, където аз се подпирам или ходя, защото от едната ми страна на една педя е пропастта, а камъните, дупките, пясъкът и клоните са тези неща, които ми пречат и не са ми приятели. Все пак се записах на свой риск, въпреки опитите на Пламен да ме откаже, защото наистина има места, на които буташ, носиш колелото, а има и такива места където други се спускат, а аз не мога. Всяка година обиколката е различна, но препятствия винаги има.
И така вече карам трети ден, като се движа добре, теренът беше от особено значение за скоростта ми и предпочитах да въртя нагоре. Сутринта на третия ден беше интересна – влажна и мъглива, даже някой ме почерпи по пътя. Спирах за снимки и си мислех кога ще свърши изкачването. Стигнахме до асфалт, от който трябваше да излезем със спускане, съответно скоростта ми беше по-висока и влизам на поляна с висока трева, но още съм по инерция и си мисля, че е опасно и тогава се случи ПАДАНЕТО, падане имаше и предните дни, но това… ме съсипа. Направих голяма човка. Предната гума в дупка като леген и аз полетях. Приземих се на гърди и го усетих мощно. Лежах някакво време в шок и болка, после се обади коремът ми, който беше разстроен и трябваше да се скрия в храстите за пореден път него ден и докато съм там виждам как се задава друг колоездач и не успявам да реагирам да го предупредя, а колелото ми лежи където паднах. Не знам дали го е видял, но и той прави човка в същата или в друга дупка! Той поне не пострада като мен. След това се появи и друг и маркирахме дупките, за да няма други жертви. Те продължиха, аз останах да поседя, защото ми се виеше свят, чувствах се зле и лявото рамо ме болеше. Не знаех дали и колко съм в състояние да карам, но нямах друг избор. До селската почивка имаше път, а до мястото на лагера още много. Качих се след като ми беше малко-по добре и се молех да оцелея. Болката беше силна, но в определено положение беше по-добре. Всяко спиране или подрусване ме удряха в рамото и беше ужасно. Стигнах до едно опасно място като циментирани стени, които се събират надолу и храсти с тях. Беше си цяло предизвикателство някак да мина от там. Това беше селото и стигнах до общата почивка, където Пламен вече отмаряше.
Продължихме заедно някаква част, но на моменти се случваше и да ме изчаква. За мен карането вече беше мъчение, болката в рамото ме изцеждаше, най-добре че чувствах на гладко изкачване без да си мърдам ръцете от кормилото, а всяко спиране, слизане, качване и тръгване бяха като удари, наказание за тялото. Мазах се и с някакъв гел или крем за травми, но без ефект. Имаше и пресичане на мокри скали, вероятно от малък поток. Там бутах, подхлъзнах се и си ударих коляното, което допълнително влоши положението ми. Бях голям стопер за карането на Пламен и повечето време карах сама като се ориентирах по маркировката и линията на часовника, закачен на кормилото. Времето минаваше час след час и не знаех колко още път ми остава. Разминаваха ме хора от групата и се успокоявах като видя някого, значи се движа в правилната посока. Имах една последна почивка с хубава гледка и няколко души, които тръгнаха преди мен и знаех, че финалът е близо, но стигнах място, където се мотах и обикалях дълго докато реша какво да правя. Виках и получавах отговор от долу, бях толкова близо, а се загубих, часовникът показваше едно, а мястото изглеждаше без изход – полянка и паднали дървета, непроходими храсти. Накъде? Реших сама ра разгледам и просто да мина където може с колелото. Озовах се на някаква пътечка и стигнах моста, на който ме чакаше Пламен, завършил прехода за деня няколко часа преди мен. Посрещна ме и рухнах емоционално. Добрах се почти до палатковия лагер с колело, защото не ми разреши да го карам до там, а аз настоявах да карам и оставащите 2 дни! Средно по около 30-40 км дневно, а в този ден по-голямата част я изминах с тази ужасна болка. Там ме прегледаха и се установи, че рамото ми не е извадено, но състоянието ми не позволяваше да продължа, а ръката ми ставаше все по-безполезна и неспособна да се вдигне до кормилото, а какво остава за каране. Това е втората ми сериозна травма от планинско колоездене. Бях много разочарована, ядосана, тъжна, че трябва да спра. След изкъпване в реката и разни мазила на болното място легнах и почти не заспах от болка, въпреки епичния ми велопреход, който ми отне 12 часа. (03.07.2023)
Следващите 2 дни бях на почивка в Родопите, която прекарах като пътник в кемпер, палаткуване и лежане в хамак с нещо за четене. Подготвях се психически за ходенето по лекари и възстановяването ми. Пострадала бях не само аз, имало е хора, които са били много по-зле, носени, откарани някъде незабавно. Когато ми се случи нещо такова, си мисля, че е можело да бъде и по-лошо, все пак успях да стигна където трябва почти сама, макар и с огромни усилия и болка. Тази година не съм се записала. Болката намаля, но е с мен. Все пак се радвам, че не се стигна до операция и предстоят нови за мен планински маршрути.
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
