Един прекрасен, пролетен ден решаваме, че ще летим от Беклемето. Качваме се цял бус пълен с парапланеристи, все по-опитни от мен, включително моят инструктор Андрей Агайн.
Барабар Петко с мъжете, както често се случва, ще правя прелет, възможно най-далеч, следвайки ги и доверявайки се на тях за хубавата прогноза. Искам само да вметна, че тогава бях млад, почти начинаещ пилот, изключително надъхана, че мога вече да летя добре. Смела и доста често безразсъдна, излитаща в силни дори и за опитните пилоти условия. Та… излита Андрей, отива пред планината, изважда се с една термика и тръгва към Сопот. Улавям правилният момент, излитам и аз директно в термиката, завъртам я и се издигам над старта. Набирам бързо солидна височина, към 2800 метра. Супер щастлива и доволна решавам, че ще тръгна и аз към Сопот след Андро. Само че не обръщам внимание, че всички парапланеристи излетели преди и след мен, отиват напред в равнината и летят отпред, пред планината, а не влизат толкова навътре с термиката, както аз направих. Но нали имам височина и вече мога да летя добре, те просто не са имали шанса да хванат първата термика! Наслаждавам се на прекрасната гледка от високо, загубвам малко височина, но бързо намирам следващата термика и си я възвръщам. Продължавам напред в планината, на изток от Беклемето. И като на магия ми се подреждат термиките. Голям кеф!
Докато в един прекрасен момент се озовавам над едно огромно дере. Привидно всичко изглежда прекрасно, имам огромна височина и със сигурност ще го прелетя. Някъде по средата на дерето, обаче, започват да духат неочаквани ветрове отвсякъде и доста странно започва да се клати крилото. Ами сега?! Какво да правя? Как да избягам от тази турбулентна зона? Нищо, всичко е наред, нали имам височина и ще го измисля, пък може и термика да намеря. Да де, ама заклащанията продължават и започват да стават все по-неприятни, а аз трябва да взема решение какво да правя. Да натисна ли спийда, за да избягам по-бързо напред пред планината? Не, така ще загубя много височина и може да се удавя и кацна, а нали на прелет съм тръгнала! Ма то май южния вятър е засилил, дали да не тръгна на север и да прескоча планината, може би ще е безопасно, защото имам височина. Абе я да си летя аз към Сопот най-добре, нали за там се бях запътила, ще успея да го прелетя това дере и без спийд.
И докато една патка мислила какво точно да направи, не предприемайки никакви действия, взела че изгубила височина и станало време вече да търси аварийна поляна за кацане в планината. Охооо, ето там има една хижа с голяма, зелена поляна отпред – това ще е моето място, май ще стигна до нея. Отправям се натам, но низходящото, в което съм попаднала е сериозно и докато се усетя губя все повече и повече височина. Няма да мога да стигна до хижата с поляната! Ле-ле ле-ле… Къде да кацна? Най-добре пред билото, защото зад него ще има ротор, а там не трябва да попадам. Със сигурност ще успея! Да, ама южният вятър със загубата на височина все повече и повече засилваше. Ще кацна пред билото, сега съм над него, обръщам срещу вятъра и си правя захода за кацане. Да, ама не! Обръщайки се с лице към вятъра и гръб към билото на планината, точно над него, започва да ме издухва назад. Какво да правя? Какво да правя?! Няма вече какво да направиш, Вилианче, освен да се фокусираш какво се случва с крилото ти!
Влизайки в ротора крилото става абсолютно неконтролируемо. Първо ме метна на дясно, видях крилото си на нивото на обувките ми, а под мен огромни скали. Боже Господи, това е краят! Дръж крилото! Спрях го, преди да направя инфинити (преобръщане надолу с главата, като въртележка). В следващия момент ме хвърли на ляво. Разминах се на косъм от високи, изсъхнали дървета, на които можех да се набуча, като на шиш. Отново го спрях, то пак ме метна в другата посока, още веднъж… и още няколко пъти! Стори ми се, че се борех за живота си цяла вечност! Но в един момент, като чудо на чудесата, крилото се успокои, беше цяло и над главата ми. От там една магическа, топла, Божия ръчичка сякаш ме хвана, повдигна ме и нежно ме постави на първото дръвче в гората зад билото и скалите. Аз не се придървих, а кацнах меко на дървото, без никакво нараняване. Било ми е рано да си тръгна от този свят, явно имам все още мисия. :)
Благодаря ти Господи за урока и шанса, който ми даде. Искрено ти благодаря, че подряза и оформи крилете на смелия начинаещ!
Изводите са много, но ще ги оставя за себе си. Надявам се да ви е била интересна най-страшната ми история с моят любим, найлонов самолет. Обичайте живота си и го ценете във всеки един добър или лош момент, той е подарък за душите ви.
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
Чудно! :)
Прекрасен разказ, за невероятното преживяване да се докоснеш до небето и птиците!
Браво !
Браво, момиче! Всичко което правиш го правиш чудесно!