Промяната започва от личността и идеалите. Тя открива подкрепа в някой клуб, запретват ръкави и започват да действат. Повличат след себе си хора, катерачи, цяло събитие и след това всичко се повтаря, а общността, за която работят и идеалните цели започват да се припознават. Виктор завихри тази верига от последователности. С един пост изведе на масата фунадаментални неуредици в катерачната общност.
Детайли, които загърбваха все по-плътното разделение между спортни катерачи и алпинисти, между млади катерачи, които искат да придобият умения за мултипич маршрути и про-тата (съкратено от „професионалист“), на които не им се занимаваше с начинаещите. О, да, имаше още едно неявно разделение: лекият присмех, който жените все си търпят в тая общност.
„За първи път участваш в Алпиниада и смееш да размахваш пръст?“ – възглас, който обобщава реакцията към пост на Виктор след първото му, но явно не последно участие в Ботевата Алпиниада. Постът, който повлече крак.
Сетих се за него, за този пост, който смрази и едновременно обнадежди катерачната ми душа, на връщане в колата от неАлпиниада 2023. От неговото съществуване (на поста) мина само година и половина. А вече има две издания на форума, все повече водачи откликват на идеалните цели и вярват във Виктор, Нино и клуб „Вратица“. Веднъж да организираш такъв форум е случайност. Втора поредна година – вече може да говорим за закономерност и за отчетлива социална нужда от подобни събития. През последните над 20 години държавата е абдикирала от един цял сектор, който преди това е бил основен – алпинизмът.
Тази година в неАлпиниадата се включиха около 15 водачи и над 40 катерачи. На първото издание Николай Петков разказа за спецификата на Врачанските скали, за правенето на маршрутите, за релефа и гидовника. Тази година Дойчин Боянов направи демонстрация за другарска взаимопомощ на скалите. БФКА вече вписва събитието в Националния календар и финансира дежурството на ПСС.
Цифрите, бързото запълване на местата, атмосферата на място, огромните усмивки на всички, хайлайна на Slackline Bulgaria, ми припомниха още нещо. Един разговор с Виктор преди година, в който ми сподели идеята и че е намерил подкрепа в лицето на Нино Пелов и клуб по екстремни спортове „Вратица“, след който повярвах, че нещата ще се случат.
Не, тази статия не е за двигателите на неАлпиниадата. Тази статия е за възможността на идеалите, когато има стожер. Пиша го уверено, защото го чух от водачи и участници-катерачи. Защото каузата става все по-близка дори на най-дървените глави.
Докато последни се прибираме по заобиколния път към София и циркулираме из табелките, скролвам из фейса и прочитам първия отзив за неАлпиниадата! От Димо Първанов. Емоцията му като участник е била толкова силна и истинска, че той веднага е ѝ предал вербален вид. В неговия си стил на лек хумор и самоирония.
„Тръгнах към Враца със свито сърце и един пакет памперси, но твърдо решен да се престраша да изкатеря някой класически дълъг алпийски маршрут, защото ми писна жена ми да ми казва “отивам на мултипич сама!”.
И много се смяхме в колата с онова насърчение от водача му Милен Братанов, с не по-малко чувство за хумор, освен професионализма му: „залепил съм се на скалата почти 100 метра над земята и не мога да помръдна, не виждам нито хватка, нито стъпка и го питам “накъде сега?” , а той отгоре съвсем спокоен отвръща – “към мен!”. На нас ни прозвуча като оная песен: „Все към мене, все към мене“ на Стефан Вълдобрев.
И се прибрахме в София с отпуснати сърца, но все така с висока емоция.
И спирам да ви убеждавам. Оставям ви в ръцете или по-скоро в очите на интервютата, които проведох с различни „герои“. Нека те да говорят.
Малко да издам как се родиха въпросите. Изработихме ги заедно с Теодора Маркова и Нина Денина – къде контузени, къде насърчаващи от земя. Нина изигра и ролята на жертва в беседата за другарската взаимопомощ на Дойчин. След малко ще ви разкажа за ценните му съвети.
Ще се постарая да ви предам цялата живост на разговорите, на допълнителните подмятания, на признанията за страх и преодоляване на себе си. Долу, на поляната и горе, по скалите, са две различни вселени.
Участниците – катерачи с минимална проходимост 6а и без или минимален опит в мултипич катеренето
Въпросите към тях бяха няколко.
Какво научихте? Каква е гледката от върха на маршрута?
А вече чувствате ли се уверени да катерите самостоятелно мултипич? Какво научи от вас водачът? Намерихте ли си свръзка? Каква си мислиш, че трябва да бъде свръзката, какъв човек? Каква е разликата да гледаш отдолу нагоре и отгоре надолу?
Недялко Николов и Венелин Златанов
Доста неща затвърдихме. Начини за осигуряване по-правилно например.
Имахме някакъв опит с мултипич, катерили сме Комините, но този път подобрихме някои умения, като боравене с въже, осигуряване на трима в свръзка, усъвършенствахме възлите и осигуряване от площадка на катерача. Гледката на всяко следващо въже ставаше все по-красива.
Колко по-нагоре, толкова по-добре. Ние и преди бяхме готови, но сега вече чувствам, че ми е комфортно на скалата. Доста сериозно са подходили към нещата и организаторите, и водачите, старахме се да питаме нашия водач каквото се сетим, да ни обяснява подробно и се надяваме да е доволен от нас. Ние сме свръзка от преди.
Димо Първанов: Аз не мога да кажа за гледката, защото не съм гледала надолу, наникъде. Защото ме е страх, признава за цялата си фейсбук аудитория.
Магдалена Димова, една прекрасна млада майка, която се завръща към катеренето: Залезът беше красив. По-хубаво е отгоре надолу. Някакси се чувстваш удовлетворен, че си превъзмогнал нещо. Радвам се, че се връща пак, защото катеренето ме зарежда.
Калоян: Страхотна е гледката от върха, забавлявахме се много. Водачът ни обучи, беше много полезно. С прекъсвания, катеря от почти 10 години, но за първи път съм на мултипич. През това време катерих основно спортно и на зала. Как събрах смелост? Аз смелост имам отдавна, търсех подходящи хора. Имам свръзка, защото катеря на скали. Но за мултипич е по-различно. Трябва да е човек с достатъчно опит, за да може да разчиташ на него и отделно трябва да е достатъчно отговорен в това, което прави. И не, все още не се чувствам готов самостоятелно да пробвам.
Станислав: Чувствам се страхотно, много е зареждащо, гледката отгоре е прекрасна. Забравяш да мислиш за друго, наслаждаваш се на момента, а скалата е топла, приветлива. Едно приятно физическо и духовно изживяване. Катеря се от около 6-7 години. Идвал съм на Враца и друг път, но не съм се престрашавал сам да водя мултипич маршрут. Но след днешния ден в близко бъдеще имам вече смелостта и ще го направя. Стига да попадна на подходящ партньор. Днес научих или по-скоро се убедих колко е важен партньорът. Без сигурен човек до себе си, нямаш място тук.
Петрана: Какво точно днес научи, което не знаеше и защо въобще се включи в неАлпиниадата? – преформулирам въпросите към една много млада катерачка Йовелина. И добавям
Само не ми казвай, че си тук по любов (смеем се).
Йовето: О, не, нямам такива травиални причини, моите са още по-травиални. Много ми се катереше и докато се чудех, защото винаги се чудя, нямаше места. Обаче снощи в 9 вечерта ми се обади един приятел, че са се освободили места и в 10 си събрах багажа и сутринта дойдох.
Към текущия момент нямам и не си намерих сега свръзка, за мен това е доста дълъг процес и ще стане. Чувството от върха е на пълнота! Като вървиш нагоре все си мислиш: тук тая цепка, тук сега ще мога ли да се провра, ще стане ли, ще падна ли, всичко наред ли е? И като стигнеш върха си казваш: То си заслужаваше.
Водачите
Не успях всичките да ги интервюирам, оставям ги за следващото издание на неАлпиниадата.
Ето какво ги питах
Каква е мотивацията ти? Защо се включи в неАлпиниадата? Намери ли надъхани катерачи, надежда за алпинизма? Какво споделяш от ценности на събитието? Научи ли днес нещо от участниците? Нали е обмен на опит? Той не винаги е катерачен, слива се с човешкия, като взаимоотношения, общуване, поведение на скалата. Предаването на знания по-нататък какво ти носи?
Милен Братанов
Беше ми много забавно, идеално. Беше хубаво. Участвам за първи път като водач. Като те поканят, не може да откажеш покана. И ето ме тук, бях свободен, видях хора, приятели, нови приятели.
Съдбата ни среща пак с него, допълва Магдалена. За надъхани катерачи – само времето ще покаже. Тук и сега в момента на еуфория всеки си прави някакви сметки, но се вижда впоследствие. Знанията трябва да улегнат. И колкото и да е опитен човекът, като направи нещо, не може да каже дали ще е последното или поредното, дали следващото няма да е по-трудно, дали ще си даде почивка. Трябва време след подобна еуфория.
Киреца/ Kire Ca (Ще повярвате ли, не му знам имената): Със сигурност научих разни неща, още не мога да ги изведа. Като поведение на скалата и взаимодействие в свръзката например.
И Киреца хвърля едно примерче като ръкавица. Как да се подредим при спускане на рапел.
В случая не обърнах достатъчно внимание, че Калоян ще пуска за първи път и имаше момент, в който остана сам на скалата, въпреки че рапелът му беше подготвен и нямаше какво да се случи.
И продължава: За мен участието е полезно. Спортът доста се комерсиализира. Предаването на знания е почти винаги с комерсиална цел. Във времето, в което аз се учих да катеря, не беше така. Учил съм се 9 месеца в клуб „Екстрем“ на Кирил и Атанас Русеви. И за мен е ценно да има такива събития, които връщат нещата в по-романтичния период на катеренето. Друго такова място е НСА, но трябва да си студент, обаче е среда, в която излизаш от заливащия ни комерс.
Александър Пенков, който от началото споделя идеалите на неАлпиниадата
Защото идеята на Виктор и клуб „Вратица“ е страхотна. Събираме се с приятели, с катерачи, които тепърва навлизат в спорта и да можеш да споделиш опита си с тях е вдъхновяващо. Много приятно, не си ангажиран по никакъв друг начин, освен с тея хора и да ги заведеш на скалата, при една страхотна гледка.
Петрана: Учиш или даваш?
Сашо: Опитвам се да им давам много. Днес научих, неочаквано, от двете момчета, с които бях сутринта, че те страшно много четат, страшно много се интересуват, заляха ме с въпроси. Обсъждах с тях различни теми, не сме спрели да говорим за катерене и осигуряване. Изкефих се, стопли ме, чувствах се полезен и се надявам и те да са ме почувствали по този начин.
Петрана: Не те ли уморява всеки път да си по едни и същи маршрути?
Сашо: Това никога не може да ми омръзне. (Сравненията му ни разсмиват, но ги запазваме за там, където се случиха).
Непрекъснато се появяват нови катерачи. Както виждаш залите са пълни с млади момичета, момчета.
Прекъсвам го настойчиво: за алпинизма, за алпинизма
Сашо: Проблемът може би за алпинизма е, че хората не се чувстват достатъчно сигурни на скалата, а пък тук това е нашата цел. Ако тренират достатъчно и поставят осигуровките както трябва, катеренето става по-осигурено дори от спортното катерене и дава много повече емоции и преживявания, които не се забравят никога.
Второто издание на неАлпиниадата е вече легенда. Тази година мина по-спокойно, като добре отлежало вино, със стройна организация и финалният разговор, който направих, е със сърцето на събитието Виктор Иванов.
Петрана: Виктор, ще ти споделя, че участниците, които интервюирах, вече разпознават и припознават целите на неАлпиниадата. Интересно е, че тази година се включиха водачи, които миналата не са участвали и то със свои иделани цели, синхронни на поставените: да споделят опит, да предадат опит. Какво е твоето усещане за тазгодишното издание?
Виктор: Ти го описа много добре. Все повече хора и между участниците, и между водачите, разпознават в неАлпиниадата възможност да предадат опита си на млади катерачи, които носят искрата за приключение на скалите. Хора, които са достигнали ниво и категория на спортни маршрути и са готови да направят следващата стъпка.
Петрана: Какво би променил за следващата година? Има ли такова нещо?
Виктор: Засега нищо не мисля да променям. Стремежът ми е настроението да следва заряда на участниците в неАлпиниадата и тя да бъде такава, каквито са били участниците.
Петрана: Удовлетворен ли си? Освен че си изморен?
Виктор: Да, много. Приятна умора.
Въпреки че отстрани нещата изглеждат лежерно, неформално, спокойно, за да се случват безаварийно и да се случват всички тези изкачвания, които тази година бяха над 40 /души/, стои стройна организация, с изключително добре подготвени водачи, много от които и на световно ниво.
Обещах ви да споделя насоките на Дойчин за другарската взаимопомощ на скалите. Той демонстрира самоизвличане от камбана, полиспаст на скалата в няколко различни ситуации. Да, винаги можеш и ще се обадиш на ПСС, но докато те дойдат, има какво да се направи. Може да си помогнете, да спестите време на спасителите. „Знанието се забравя“, казва Дойчин. „неАлпиниадата се очертава като форум за преговаряне на площадки, осигуряване и обновяване на знания“.
неАлпиниадата върви към своето трето издание догодина. Със силите на малка група от хора, които имат предел и в краткосрочен план не могат да задоволят нуждата от програма за развитие и насърчаване на спорта и алпинизма в частност. Само с помощта на държавата тези усилия могат да доведат до желаните промени, до дългосрочни и устойчиви резултати.
На финала сигурно се питате аз какво правя в това събитие? Чувствам се съпричастна, въвлечена, съмишленик на #неАлпиниадата, без да имам особено принос, освен дивите емоции и тук-там списване. Да, и благодаря на онези, които се включиха в интервютата!
Благодаря за снимките на участниците: Александър Бонов, Александър Пенков, Анелия Тодорова, Виктор Иванов, Манол Николов, Нина Денина, Нино Пелов, Петрана Петрова, Славян Крайнев.
