Мартин Граховски за безценните преживявания: Дестинация Намибия

В Mastercard вярват повече в преживяванията, отколкото в трупането на вещи и често виждаме бранда на неочаквани места - там, където хората изпитват хубави емоции, безценни преживявания, нещо, което не се купува с пари. Вече повече от 30 години, откакто съществуват програмите на Mastercard с подпис Безценно®, брандът не спира да ни изненадва – от големи фестивали, през специални вечери в царски влак, до сафари в Намибия – можеш да стигнеш навсякъде, достатъчно е само да го пожелаеш.

 
0

Сподели

Shares

Някой беше казал, че да пътуваш означава да притежаваш целия свят.

Едни от най-любимите ни пътувания са изненадващите и неочакваните такива. Когато разбереш, че скоро трябва да заминеш, без предварително да си подготвен за това в тялото избухва коктейл от допамин, ендорфин и здравословно количество адреналин. Всяко ново място ни прави любопитни, изостря сетивата на 100%, провокира ни да покажем по-добра версия на себе си и събужда най-силните ни страни. Това храни душата, личността, знанията и ентусиазма – все неща от първостепенна важност за всеки мотивиран човек, който иска да постига повече и да бъде по-добър в това което прави в ежедневието си.  

Усетихме това чувство от краткото видео на Мартин Граховски и Mastercard. То разказва историята на Румяна, която неочаквано печели наситено приключенско пътуване до Намибия. Пътуването е част от промоция Premium Pay & Get, насочена към Premium картодържателите на Mastercard. Това е един от креативните начини, по който Mastercard доставят положителните емоции на потребителите си. Подробности може да видите тук


Поговорихме с видеомейкъра Мартин Граховски за това как се предава емоция на кадър и кои са безценните неща за него.

За пътуването из Намибия

Пътуването в Намибия беше много интензивно. Придвижвахме се с големи пикапи и палатки на покрива. Бях подготвен за една идея повече хаос, една идея повече неспокойствие, защото знаех колко много локации включва програмата. Независимо от това ритъмът беше изключително приятен. Най-силно ме впечатли факта, че спяхме на открито. Да легнеш и да си заобиколен шумовете на дивата природа, на животните, насекомите – беше изключително успокояващо. А сутринта, това да се събудиш с енергията на природата, животинчета, за които даже не бях чувал… беше много зареждащо  да се започнеш деня предразполежен към това, което ще се случи.

За животните в Намибия

Животното, което най-много ме впечатли беше жирафът. Заля ме с една такава детска еуфория като го видях, просто защото тази комбинация между ужасно високо животно, което се движи грациозно и в същото време е неестествено за обстановката. Ако се разхожда спокойно се движи леко и ефирно, но ако се стресне и се затича, времето, в което тръгва да бяга е някакси нереално. Визуално исках да видя сблъсък, защото всички сме виждали как се бият два жирафа, изглежда все едно се дуелират с някакви мечове.

Жирафите и много от животните в парка са застрашени от изчезване, но най-силно застрашеното животно в парка е черният носорог. Надявахме се много да попаднем на такъв, но може би е хубаво, че не срещнахме, защото една от нашите коли в парка се озова много близо до животното, то започна да бяга към тях, напълни им цялата кола с кал. За щастие всичко се размина, но това е опасно животно. 

В парк като Етоша не усещаш, че животните са в опасност от изчезване. Може би усещането идва от огромните размери на парка, в него можеш да пътуваш дни наред и пак да не видиш всички видове животни. Освен това факта, че живеят в една огромна хармония, дава усещането, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Събират се различни видове животни на групи (разбира се лъвовете не са при тях) и виждаш естествените им отношения. Това е много ценно. 

Законите в този парк са изключително строги и хората си вършат работата. Ако излезеш от марираните за хора пътища в парка с някакви сантиметри, рейнджърите веднага те виждат и те водят в централния им офис, където обиколката ти приключва и има много сериозни глоби. Определено се следи строго посетителите да не излизат от местата, които са определени за тях, да не стряскат животните. Това със сигурност не е зоопарк.

За природата на Намибия

През последните няколко години спрях да се подготвям за местата, на които ще ходя и обикновено природата е нещото, което изключително много ме изненадва. Намибия е като от приказките, но едновременно е изключително цивилизована държава. Разстоянията са огромни. Караш и в един момент пътят свършва, няма асфалт, и ти караш през пустинята, дни наред може да не видиш някой и въпреки, че ти се струва, че си сред нищото винаги ще намериш къмпинг места с душове, места за хранене, изцяло модерни. Хората там много се грижат за природата.  Ето това съчетание – да се грижат за природата си, и едновременно да се грижат и за туристите. Има много рестрикции, но има и много създадени  условия. Това ги прави готови да имат много туристи, всичко е запазено, и навсякъде е чисто. 

Лично мен много ме впечатли „Сандвич Харбър“. Това е мястото, където едни от най-големите пясъчни дюни се спускат надолу към океана. Пейзажа буквално е извънземен.  Обикаляхме по дюните, в един момент се откъснах и се опитах да усетя по-силно околната среда. Останах на едно място, където магията беше толкова силна и впечатляваща, че осъзнавах това няма как да го разбера и усетя напълно за краткото време, което имахме. Там бяхме само половин ден, а определено исках прекарам повече и се надявам да имам възможност да се върна.

Как заснемаш емоция?

Преди да започна да пътувам с Panic Frame пътувах сам. Според мен това е най-правилният начин. Така най-много се докосваш до хората, до тяхната култура и е много по-различно отколкото като пътуваш с хора, от своята държава. Когато снимаш места и хора, които не познаваш, всичко е интересно. Целият бит ти прави впечатление и искаш да разбереш повече.

Сега в Намибия имаше две неща, които трябваше да се случат. Едното беше да запечатам това което виждах аз, а другото да документирам емоциите на хората, които бяха с нас. За целта трябваше да снимам много и винаги да съм готов. 

Пътувайки с група от България, емоцията и асоциациите, които те правят с този бит са познати и по-малко интересни, което ги прави по-трудно се документират. Трябва постоянно да следиш какво е ново за тях, как реагират. Имахме две деца с нас – на 11 и на 6 години и при тях всичко беше естествено. Те бяха любимите ми герои.

Мисля, че е по-лесно е да предаваш своята емоция и емоцията на мястото, докато при заснемането на други хора е по-специфично. 

Когато си сам, ти си преценяваш времето, в което може да останеш на едно място. Ако са ти нужни три месеца да го опознаеш-оставаш три месеца. Мога да остана дълго с хората които срещам, да видя ежедневието им. Например когато бях в Киргизстан бях на едно много изолирано място – Сарикрас, където са били много малко туристи, защото се влиза с много строг контрол. Там попаднах на един овчар, който тогава беше на моите години (27), и ни спаси от една снежна буря, септември месец.

Бяхме в дома на този човек, който живееше на най-изолираното място, на което съм бил и вероятно ще бъда. Излизаш от къщата и гледаш пред теб – безкрайност. Всичко свързано с културата на този човек, от най-дребните детайли е изключително интересно – как се прибира вкъщи, къде си събува обувките, нещата, които е закачил на стената.

Какво е безценно когато пътуваш?

Да усещаш някаква автентичност, като пътуваш. Безценно беше в Непал, бях в едни изолирани села с една непалска неправителствена организация, които също не бяха ходили в тези села. Това беше едно от най-недостъпните места в държавата и много малко хора знаят . И ето това за мен е безценното по време на пътуванията ми-да стигна до места,  които не само аз виждам неща за първи път. 

Това да се предизвикваш, да откриваш нови неща, което носи със себе си своите рискове и прочие, но това има стойност за мен.

Откривателството не опира до екзотиката. Най-красивите места, които съм открил в последните години съм ги открил  в България, когато се върнах преди пет години тук. И това да прекарам една седмица в Националното училище за фолклор и изкуства в Широка Лъка, и всеки ден да съм около децата и учителите там и това е едно от най-красивите неща, които съм снимал. Истински корени са. 

За какво обичаш да се грижиш?

За историите  на други хора. Много ми е трудно да говоря за себе си. По-лесно ми е да говоря за историите на други хора, за това, което те са ми разказвали. Това, което ми носи голямо щастие е да говоря с хора, които са погълнати от ежедневието си и да намеря начин, чрез историята ми да им представя собственият им живот по начин, по-който те не са го виждали.

Има едно село-Долна Студена, в Тракийска област.  За селото разбрах на фестивала Сурва в Перник. Това село е изключително малко, но прекарах в него две, три седмици. За това време бабите на това село, станаха мои баби. И когато най-накрая направих филма за селото и трябваше да го представя в читалището, беше много емоционално. Това, което най-много ме зарадва е, че и бабите, и кмета, и всички хора на това село успяха да се видят на екран. Да видят животът си отстрани. 

Мартин Граховски е посланик на специалната дебитна карта Mastercard WildLife Impact карта от банка ДСК, която двете компании реализират като част от ESG инициативите си в посока намаляване на въглероден отпечатък и инвестиция в биоразнообразието на планетата. С всяка издадена карта, произведена от 85.5% рециклирана и рециклируема пластмаса IDEMIA, Мastercard и Banka DSK даряват на световната организация Conservation Internatioal, която се грижи на терен за местообитанията и залесяването на хабитатите на критично застрашените видове. От всяка карта също така ни гледат лемур или слон с посланието „Докато тази карта изтече, много критично застрашени видове може да изчезнат.

Вижте повече за усилията на Mastercard в защита на изчезващите видове.

Сподели

Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.