Сърф в Черно море?! Не е истина!

" Сърфингът е много каране на кола, хиляди разговори по телефон и кратко, но велико удоволствие."

 
1

Сподели

0Shares
0 0

– Има ли?

– Огромни  са!

Следва страшен кикот и успокоението, че не съм изпуснал жестоките вълни. Приятелчето има честта да живее лятото на морето и му късаме нервите с непрестанно звънене. Той беше нашият сърф диспечер, а ние – група скъсани сърфистчета с голям мерак. Действието се развива в началото на деветдесетте години, а ние още тогава нарекохме себе си сърфисти, нищо че се търкаляхме с някакви странни съоръжения в едни още по-странни вълни и на едни неприветливи и опасни места. Но, имахме желанието!

А сърфингът е желанието и е в душата ти.

До ден днешен продължавам да боледувам от тази страст и ставам най-неприятния киселяк, ако се налага да съм в София, а някъде там има вълни!

Всичко започна може би деветдесет и четвърта година – първите години, в които родителите ни ни пуснаха за първи път сами на море. Нашият приятел Николай Николов – Бобъра, се появи един ден с едно странно пособие, и заяви: „Това е сърф, а аз съм твърдо убеден, че може да се кара в Черно море!“. Интересното е, че ние му повярвахме. 

Дъската му беше направена от може би първият уиндсърф шейпър в България – Петър Христов (Наздраве, чичо Пешо!). Ден по-късно се озовахме на улица “Хан Аспарух”, в едно мазе с най-близкия ми приятел и поръчахме първата си дъска. Взехме я на „партия“, а Петър я направи и половин месец по-късно станахме горди собственици на втората „хавайка“ в БеГе. Излишно е да споменавам, че повечето бяхме безгрижни тийнейджъри.

ВИЖТЕ: До 31 октомври 2020: Monster Energy и 360° те предизвикваме с играта “Снимай и спечели сърф!”

Скоро се озовахме с едно ретро “Ауди” на Градина, пет човека и една дъска, да чакаме вълната. И почакахме. Дълго. Станахме скептични, докато един ден Бобъра долетя отнякъде със светнали очи и заяви, че на Силистар има вълни. Шарената бригада се понесе с приповдигнат дух на юг. След час вече се обяснявахме с граничните на Велека, а още двадесет минути, след като бяхме надлежно записани в граничната книга, се оказахме пред гъста джунгла с тясна пътека и прескачайки припичащи се усойници, се озовахме в рая.

Годината беше може би деветдесет и пета, когато се събрахме група нахъсани младежи, дълбоко в залива на девствения Силистар. Докато се смеехме и радвахме на синята вода и белите вълни, видяхме как Бобъра прелетя покрай нас – спускаше огромна вълна с най-странното пособие и огромни изцъклени очи. И край, вече бяхме тежко заразени с най-приятната болест на света – сърф!

Последваха шеметни години. Правехме всичко възможно да изкарваме повече време на морето и да чакаме вълните. Днес пак ги чакаме, но вече в сайтовете за прогнози. Тогава се молехме на Нептун и чакахме, чакахме.

Станахме повече. Създаде се общество. Шарена група ентусиасти, готови да се хвърлят  в най-гадното море, а после да поспорят с местни и скептици за това що е то сърф, и има ли то почва у нас! Обществото се разрасна, и поздрав за всички от ония години, но само усещането да се чувстваш сърфист или да си част от бандата беше велико и ни правеше различни.

Появиха се мобилните телефони (Господи, толкова ли съм стар, че да помня времето, когато ги нямаше?), взехме шофьорски книжки и започнахме търсенето на вълната и спотовете. До ден днешен се майтапим, че сърфингът е много каране на кола, хиляди разговори по телефон и кратко, но велико удоволствие.

Едва две-три години по-късно бяхме вече двадесетина души, а най-ентусиазираните създадоха БАЕВС (Българска Асоциация за Екстремни и Водни Спортове). Станахме членове на ISA (International Surf Association, Международна сърф асоциация) и нищо че само по душа бяхме сърфисти, един хубав ден Бобъра обяви, че събира отбор за Световно първенство по сърф в Португалия! Да, ние българите, сме участвали на световно по сърф, и да, доколкото помня, не бяхме последни в класацията. Може би защото някой не се беше събудил, беше се напил, или каквото и да било, но отборът ни не беше на последно място.

Започнаха да се появяват истински дъски. След телефоните се появи Интернет и ни даде достъп до жадувана информация, видео и какво ли още не, което ни помогна да преминем в друго ниво. Да открием истинските места, истинските дъски и най-вече истинските вълни. 

Бяха минали години, в който се опитвахме да се удавим в най-големите бури. Бяхме опитали всичко, с най-калпавата екипировка и на най-опасните места. Не карахме, но с гордост наричахме себе си сърфисти. Някои приятели успяха да посърфират в чужбина, на „истински“ вълни. Появиха се и прогнозите, които и до ден днешен са нашите най-добри приятели. 

Днес вече сме толкова, че дори има хора, с които бегло се познаваме, но всички сме болни от една и съща краста. Дори дойде моментът, в който започнахме да чувстваме удоволствието си застрашено от многото пожелали да опитат от „нашия“ мед.

Всъщност, сърфът се оказа спорт, създаващ зависимост. Убеден съм, че всички опитали изпитват същото пристрастяване като мен. И не само в България. Навсякъде по света има общества от сърфисти, дори на места, на които дори най-развинтената фантазия няма да допусне, че човешко същество ще влезе във водата. Хора карат сърф в Норвегия при минус двайсет градуса на въздуха и замръзваща вода, хора карат сърф в Антарктика, в калната Амазонка – Поророка е най-дългата вълна в света, в България, в Израел, в Гърция и изобщо на най-невъзможните места!

Един ден се озовах на френското Атлантическо крайбрежие. Намерих сродни души и слава Богу, намери се нормална дъска, с която да опитам океанските вълни. Запознах се с всевъзможни хора – сърфисти, про-та, пънкари и хипари. Няма да забравя момента, в който се прокраднах със светнали очи в маниашки сърфшоп в Хосегор и заварих усмихнат растаман зад бара, с който залафихме. Смяхме се от сърце на БГ ентусиазма. Показах му снимки от „началото“ и винаги ще си спомням възклицанието му на една от по-готините:

„Mer noir?!! Ce pa vrai!!!” (“Черно море?!! Не е истина!!!”).

Минутка по-късно, със сериозен тон, той ми разправи своята история и ми каза нещо много важно:

„Когато започнахме да караме, в Хосегор и Биариц бяхме общо десет човека. Звъняхме по телефоните и се уговаряхме кога, как и къде да отидем да караме, за да не сме сами. Днес ставаме по тъмно, крием своите любими места и какво ли още не, само и само да успеем да покараме. Вие там в България почти нямате вълни, но като те гледам явно карате. Пазете малкото, което имате, защото ще дойде ден, в който ще има вълни, но ще има толкова хора, че няма да можете да сърфирате!“

Световната тенденция за пренасищане на местата за сърф е факт. Днес навсякъде, където има вълни, има тълпи от ентусиасти. И в най-големия ужас и буря, гребат хора, от преди изгрев до след залез. Акули, течения, отровни морски животни, рифове, въоръжени конфликти и какво ли още не, са неща, които не могат и няма да ни спрат. Така стана и в България. Днес, на местата, на които бяхме единици, сме повече отколкото трябва. Но няма как да спрем друг да усети от това върховно удоволствие. Вече от ранна пролет до късна есен, че и на сняг през зимата, могат да се видят едни хорица в мрачното, навъсено, черно моренце, които „какво по-дяволите правят там?!“. Е, това сме ние. Седим си там, облечени в черни неопрени. Говорим, смеем се, спорим, разправяме вицове, крещим… Велико! Няма думи, с които да обясня удоволствието. А то е половин такова, ако няма някого, с когото да го споделиш. 

Да, колкото и да искам да го скрия и запазя за себе си, има сърфинг в България! Все по-трудно става, защото има малко места, наречени „спотове“, където се сърфира, но не мога да откажа на когото и да било да опита от тази магия. Защото съм убеден, че какъвто и да е характерът, какъвто и да е човекът, веднъж опитал, вече е друг! Вече няма как да не разбираш езика на морето и океана. Няма как да не обичаш природата! Няма как да хвърляш боклуци навсякъде! Няма как да не обичаш животните! Няма как да не харесваш лошото време! Имаш причина да живееш!

Статията е част от Специалният брой 2018 на Списанието, който можете да закупите на преференциална цена от 5 лв. Ако желаете да попълните колекцията си със списания 360 – възползвайте се от специалните ни промоционални пакети!

Сподели

0Shares
0 0

1 коментар

  1. Пристрастяващо интервю. Браво на Дойчин, че споделя за тези емоции и тази страст и най вече, че напук на всички черногледци са успели да намерят начин и да правят това, което обичат в онези смутни времена, вместо да създават борчески групировки и омраза.
    Всеки ден близо до водата и морето ни прави по истински хора.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.