Да изчезнеш за 60 години или тъжната история на Аралско море

Или защо корабите на Аралската пустиня не са камили

 
1

Сподели

0Shares
0 0
Снимка: vybratpravilno.ru

Днес ще ви разкажем как едни кораби се оказват в ролята на арт инсталации насред пустинята. Ако обаче си мислите, че става въпрос за “корабите на пустинята” – камилите – сте се излъгали. На въпросното място разбира се могат да се срещнат и камили, но твърде често могат да се видят и напълно истински кораби, заседнали насред пясъците на хиляди километри от най-близкото море…

Иде реч за една от най-големите екологични катастрофи в историята. А именно – гибелта на Аралско море.

Ако държим да гледаме строго научно и да следваме общоприетите дефиниции, то от хидроложка гледна точка водни басейни като Каспийско, Мъртво и Аралско море всъщност са соленоводни безотточни езера. Но огромното Аралско море (намиращо се между Казахстан и Узбекистан), което доскоро е било 4-тото по големина езеро в света, се е ширело като същинско море сред пустинните пейзажи на безводната Централноазиатска степ. 

Докъм 1960 година Аралско море е с площ от 68 000 кв. км, (почти колкото е площта на Ирландия да кажем), обем от около 940 000 куб.км, а на дълбочина е достигало до 68 м и в него е влизал водосток от 63 куб. км годишно, чрез двете големи реки, вливащи се в него – Амударя и Сърдаря.

Оттогава  обаче водният басейн започва драстично да губи обема си. Безвъзвратното му изчезване се дължи отчасти и на естествения процес на засушаване в Централна Азия, но най-вече на човешката дейност.

В миналото

По всичко личи, че и в миналото нивото и обхвата на Аралско море силно са се колебаели, тъй като по дъното му са откривани останки от дървета и дори от древни селища и мавзолеи.

Но съдбата му бива предначертана още през 30-те години на миналия век, когато новата съветска власт решава да започне мащабно строителство на напоителни канали в района и чрез планова икономика, независимо от нереалистичните цели, да наложи масово отглеждане на ориз, зърно, плодове и най-вече памук, в този твърде сух за такава дейност регион.

Така в стремежа си да победят природата, без да се прави сметка за последиците от нарушаването на екологичното равновесие, властите създават нов поминък за местното население – памукопроизводството. Този поминък продължава да се развива интензивно и през 60-те, в резултат на което нивото на езерото започва постоянно да пада с между 20 и 90 см всяка година. 

До 1990 г. площта на напояваните земеделски земи в Централна Азия достига до 7 млн. хектара. Нуждите от вода за селското стопанство в региона постоянно нарастват до 120 куб. км годишно, поради което 90% от водата на двете реки се отклонява за напояване. 

В днешно време количеството вода, захранващо водния басейн, вече е намаляло до под 5 куб. км годишно. 

Снимка: cs8.pikabu.ru

Катастрофата

Не стигат естественото засушаване и изкуственото отклоняване, на и без това малкото вода за селскостопански нужди, но отгоре на всичко съветските власти решават да извършват и тестове с биологично оръжие там. За целта е използвана военната база Бархан, на вече несъществуващия остров Возрождение. На това място са правени и опити върху различни видове животни с бактерии на антракс, чума, бруцелоза, тиф и др.

Към днешна дата базата отдавна е изоставена, а по официални данни се смята, че контейнерите с отровите се води са заровени. Да се надяваме, че това е така и, че няма опасност да попаднат в ръцете на терористи например, или пък от някой забравен ръждясал варел да изтече нещо странно, което да бъде разнесено тъдявашните чакали и гризачи…

Селскостопанските инженери обаче бият военните в оспорваната надпревара за съсипването на това място. Техният скромен принос включва редица провалени промишлени проекти, по време на които огромни количества замърсени с изкуствени торове води се изливат в морето. Силното осоляване на водата и почвите, с намаляването на притока от прясна вода, е също толкова пагубно в цялата тази комбинация.

Изображение: mapinmap.ru

Докъм средата на миналия век уловът на шаран, есетра и херинга е поминък за хиляди местни рибари. В резултат на рязкото намаляване на притока на сладка вода обаче солеността на Аралско море се повишава драстично, което довежда до измирането на много видове флора и фауна, приспособени за живот във вода с по-ниска соленост. Това довежда и до закриването на риболовната промишленост и закриването на няколко пристанища. 

Някога река Амударя е била плавателна за неголеми съдове, като в определени периоди течението ѝ се е разделяло чрез бифуракция и единият ѝ ръкав е достигал до водите на Саръкамишкото езеро на изток. В някои години на по-силен водосток откъм Амударя въпросното езеро се е оттичало чак в Каспийско море, но за последен път това се е случвало в края на 19 в. и отдавна коритото му е просто пресъхнал каньон. Водите на самата Амударя също вече се губят под пясъците на пустинята много преди да достигнат остатъците от вода на Аралско море. 

Снимка: lh5.googleusercontent.com

Последиците

Районът около бившето пристанище Муйнак, където реката някога се е вливала, понастоящем е забранен за туристи и дори за репортери, тъй като токсичната обстановка в околната екосистема вече достатъчно е навредила на местните. Високата концентрация на сол и селскостопански химикали в реките и подпочвените води причиняват цяла плеяда от фатални заболявания – стомашни и чернодробни болести, рак на гушата, дефекти при раждане, висока детска смъртност и малформации.

От рибата например, която е изхранвала населението и чийто улов допреди половин век е достигал 40-50 хиляди тона годишно, сега не е останало почти нищо, а от съществуващите 32 вида са оцелели само 6. Риболовните кораби и лодки пък са се превърнали в самотни ръждясващи купчини желязо, които служат само за сянка на добитъка и на рядко преминаващите хора.

Изчезването на Аралско море влияе силно и за изменението на климата в целия район, който е станал по-изразено континентален в резултат на това, тоест лятото сега е по-сухо и горещо, а зимата – по-студена и продължителна.

От пресъхналите части на морското дъно силните ветрове образуват прашни вихрушки, които връхлитат близките региони. Тези прашни бури годишно замърсяват големи територии от Аралската падина, вдигайки и разнасяйки навсякъде хиляди тонове токсичен прашен коктейл, съставен от пясък, морска сол, пестициди и химикали.

Надеждите

Повечето специалисти не виждат и не предлагат никакво ефективно решение за възстановяване на морето в положението каквото е било преди екологичната катастрофа. Макар още през комунистическия период да са разработвани амбициозни планове за обръщане на теченията на изключително пълноводните сибирски реки към този окаян район. Той има нещастието да е пренебрегнат от тези реки, които поради някакви свои геологически съображения са решили всичките до една да текат на север към Ледовития океан. СССР обаче рухва още преди да бъде предприета каквато и да било стъпка в тази насока и проектът окончателно пропада.

Впоследствие има два неуспешни опита за преграждане на двете останали части на Аралско море, за да може поне едното езеро (северното) да се пълни, отделено от по-бързо пресъхващото Южно езеро. Първият е на жителите на Аралск, които сами изграждат пясъчна стена, но след известно време тя е отмита. По-късно местни строителни фирми и изпълнителната власт намират средства за създаването на ново изкуствено езеро.

През 2005 г. Казахстан построява Кокаралската стена, която отделя Северното езеро от Южното. Благодарение на нея водите на Сърдаря се събират изцяло в Северното и по този начин нивото му нараства, а солеността на водите му намалява. В резултат на това оттогава рибата в него се е увеличила близо 5 пъти, което е първият сериозен успех след екокатастрофата и дава някакви надежди за бъдещето на района.

Снимка: ritmeurasia.org

Сподели

0Shares
0 0

1 коментар

  1. Страхотна статия. Тъжна реалност. Продължавайте да пишете и разказвате за различни места с история по света!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.