Когато човек изкачи някой стръмен връх, особено при тежки зимни условия и накрая се завърне благополучно след дълъг преход, той чувства със задоволство, че е постигнал оптималното, на което е способно тялото и волята. Разбира се в днешно време ние сме екипирани с висококачествена екипировка за зимен туризъм, термобельо, челници, котки, пикели, двуслойни палатки, телефони с GPS сигнал. Така че всички тези неща свеждат до един сравнително комфортен минимум вероятността от фатални злополуки в планината.
Не така обаче са стояли нещата преди време. Особено ако се върнем 144 години назад, в най-съдбоносната зима за нашия народ – тази на освободителните 1877-1878 г., когато войска и опълчение, рамо до рамо, поемат на един от най-тежките зимни планински преходи…
През ХIX век все още няма никакви признаци, че след време ще започнат климатични промени и глобално затопляне. Тогавашните зими са били истински леден ад на фона на съвременните и особено пък на последната мека зима в България.
За беда обаче зимата на 1877 година се оказва изключително студена, дори на фона на тогавашните стандарти. Това обаче не е в полза на настъпващите руски войски, придвижващи се на всичкото отгоре, през чужда територия. А положението им става особено тежко когато трябва да прекосят Балкана…
В дневниците си някои руски войници в детайли и доста красноречиво описват бедствената ситуация, а местните хора им споделят, че не помнят толкова големи студове.
През тази зима в Западна Европа изцяло замръзва река Рейн. Някои климатолози предполагат, че това се дължи на раздвижване в климатичната аномалия Ел Ниньо, действаща в района на Южна Америка, която пък през същата година предизвиква рекордно горещи лета в Австралия и Северна Америка.
Повечето историци считат превземането на Плевен, на 10 декември 1877 г., за преломния момент във войната. Но с тази иначе голяма победа, тя все още далеч не е спечелена. Боеспособните турски войски все още са огромна сила, която е на своя територия, контролира редица ключови позиции и е отлично снабдявана.
Кънтящият от зимни бури Балкан тепърва предстои да бъде прекосен.
Кошмарният преход през него продължава цели две седмици – от 25 декември докъм 8 януари. Страшни виелици съпровождат войнишките колони през проходите и планинските пътеки, затрупани с дълбоки преспи, често покрити с коварни ледени кори, а температурите през целия преход се задържат около -20°С и надолу. Но тези войници поне се движат, докато онези, оставени на място да охраняват прохода Шипка са още по-лесни мишени за бялата смърт.
Според западните наблюдатели на събитията, включително и според самия Бисмарк, преминаването на Балкана в зимни условия от толкова много хора, коне, оръдия и обози, е невъзможно.
Въпреки това Западният руски отряд от около 60 000 души, под командването на ген. Гурко, напредва към Арабаконашкия проход с цел да го овладее. Снежните виелици, които се извиват над тях, са толкова свирепи, че пътят от около 16 км оттам до Софийското поле, го изминават за цели 6 дни. Освен всичко това този отряд трябва да води и сражения североизточно от София, която освобождава на 4 януари.
Лявата колона на отряда обаче закъсва в Етрополския проход, където край връх Баба ги хваща силна буря. През нощта тя засипва със сняг оръдията, гаси лагерните огньове и прекъсва комуникациите. Колоната е принудена да се върне обратно в Етрополе и впоследствие да премине през Златишкия проход, който е затрупан под толкова дълбоки снегове, че се налага сапьорните роти да проправят път напред “чрез силни взривове на динамитни шашки”. Този преход им коства 823 души излезли от строя с премръзнали крайници и 53 умрели вследствие на измръзване.
За преминаването през Троянския проход един войник пише: “Когато преминаваше Балкана, нашият отряд има нещастието да изпита ужасите и страхотиите на бесния балкански ураган; такива урагани, както казват, са една от особеностите на тези високи върхове. Бесен порив внезапно връхлетя върху ни; вековни дървета болезнено застенаха при силния напор на урагана; грамадни дървеса се огъваха едва ли не до земята – сякаш бяха малки клончета. Те с див рев се чупеха и падаха, облаци от сняг, раздухвани от силния вятър, засипваха хората и добитъка и като огън горяха лицата… Ад, същински ад цареше около ни – всички бяхме налягали на земята, за да не бъдем съборени и пометени… Но за голямо наше щастие ураганът не трая повече от няколко минути: той внезапно дойде – така и затихна. Бог ни запази!”
В разчистването на пътя при Троянския проход активно участие взимат и местните българи, които помагат и в пренасянето на оръжията, мунициите и материалите за войската.
Най-сложно е пренасянето на оръдията, които дори и разглобени се носят много мъчно през снеговете. Конете няма как да ги теглят по тези пътеки и хората трябва на ръце да ги носят през поледица и в невероятен студ, а където е прекалено стръмно да ги спускат с въжета.
Според руските военни архиви в строителни работи за армията взимат участие 19 392 българи. От тях 5545 работят в Свищов, 4950 край Търново и 4400 около село Българене. Като само около 2 хиляди от тях предоставят добитъка, храната и труда си срещу заплащане, а всички останали над 17 хиляди – напълно безвъзмездно.
Край връх Баба по посока към Буново, 700 българи работят денонощно, разчиствайки пътя от двуметрови преспи, теглят или пренасят на ръце оръдията към върха, изваждат от преспите коли, премръзнали войници и често сами отблъскват нападенията на башибозуците.
При преминаването на Троянския отряд в началото на януари, всеки ден към Троянския проход потеглят около 400 българи да разчистват пътя с помощта на 200 бивола, теглят оръдия и военни коли.
Въобще помощта на местните българи като носачи, като водачи, а и като снабдители на храна, фураж и сухи дрехи за армията, е неоценимо голяма. Ние обикновено се сещаме за подвига на българското опълчение в боевете при Стара Загора и при Шипка, но незабележимият подвиг на тези хора е не по-малко важен.
