За 50-и път на Олимп

 
0

Сподели

0Shares
0 0

На 13-и юни доц. Сандю Бешев ни зарадва с новината, че е осъществил 50-о юбилейно изкачване в планината Олимп. С радост споделяме с вас следващата история, която той разказва от първо лице, и проследява хронологично посещенията му в най-високата планина в Гърция.

На 11 юни т.г., придружен от няколко верни приятели, с които сме били многократно по нашите и чужди планини, отново стъпих на Олимп. Изкачването на този толкова популярен връх би било нещо съвсем обикновено, освен ако календарът не ми би отредил 84 години и 68 дни и ако това не бе юбилейното ми 50-о достигане до него.

За 50-и път на Олимп
Снимка: личен архив

На алпинизма отдадох повече от 64 години. През това време съм пребродил всички наши планини. Катерил съм най-трудните стени по върховете на Рила, Пирин и Стара планина. Многократно съм изкачвал и върховете на Алпите, Кавказ, Памир и Монголия. Бях един от първите българи, прелетели океана, за да се докоснат и до планините на Южна Америка. Преживях трагедията /1961 г./ и успехите /1964 г./ на Безенгийската стена. През 1967 г. заедно с още петима души осъществихме и първото българско изкачване на връх над 7-те хиляди метра, като на 13 август развяхме родния трибагреник на тъй дълго мечтаната от плеада наши алпинисти седемхилядна кота.

За един връх, колкото близък, толкова и интересен, все не ми оставаше време. А толкова го желаех. Става въпрос за най-високата точка на южната ни съседка Гърция – Митикас 2918 м. Колкото пъти да съм се запътвал към него, все нещо по-интересно и по-важно идваше на дневен ред, и Олимп трябваше да почака.

И ето, че през 1992 г., когато ангажиментите ми към алпинизма понамаляха, дойде ред и на митичния Олимп. И все пак, за да взема окончателно решение за това, голяма роля изиграха двама души – покойната ми съпруга, на която посветих това юбилейно изкачване, и приятелят ми Марин Симеонов, с когото имам много приятни спомени от планините, наши и чужди.

За 50-и път на Олимп
Снимка: личен архив

Е, при това положениене не ни оставаше нищо друго освен да се качим на москвича, да натиснем педала на газта и да поемем на юг. На граничния пункт Кулата красивата гръцка митничарка с маслинено сини очи не се задържа много при нас. Хвърляйки поглед върху разпилените въжета, клинове и други алпийски атрибути, тя многозначително възкликна: „О, Олимпус!”, и сама затвори капака на багажника. А тогава се влизаше в Гърция с визи и минаването на границата бе страшилище.

Нататък всичко бе много по-лесно. Асфалтовата лента се спускаше по течението на река Струма, а от двете ни страни се заредиха кокетните бели къщички на спретнати селца. Беше ни много интересно, защото и тримата за първи път влизахме на територията на НАТО-вска Гърция…

А когато на 16 септември най-после и аз станах гост на боговете, побързах да разтворя книгата, в която всеки сторил това преди мен, бе вписал името си. Сред многото и най-различни почерци на няколко езика, открих и един на български. „Дойдох! Видях! Повече никога! Попаднах на лош водач /калпав/ – Стефка”. Тогава, още на самия връх, реших, че е недопустимо пътят до един толкова близък, популярен и посещаван връх, да е все още непознат.

Във вестник „Ехо”, списанията „Пловдив” и „Одисея” описах подробно визитата ми в покоите на всемогъщия Зевс и неусетно станах фен на осеяния с митове и легенди Олимп. В следващите години той стана една от най-любимите ми дестинации. Тръгвах на юг, винаги когато ми се отдадеше случай. И като че ли се поувлякох, защото бройките ми бързо се увеличаваха – 10, 20, 30, 40. А ето го вече и юбилейното 50-то. И как стана всичко това? Ами, като че ли не бе трудно.

Във вестник „Ехо” и със съдействието на тогавашния му главен редактор Любчо Григоров, уведомихме читателите му, че за тях се организира екскурзия до Олимп на костуемата цена – без никакви комисионни. И чудото стана. Записаха се над 150 наши читатели. Не излъгахме никого. По 30, 40 или дори до 48 души почти всеки петък пътувахме към „Трона на Зевс”. Визите вече бяха отпаднали, а се изискваше само предварителна резервация за нощувка в лицензиран хотел, което не беше почти никакъв проблем. В акцията се включиха и вестниците „Пътешественик” и „Женски свят”, за което им бяхме благодарни.

За 50-и път на Олимп
Снимка: доц. Сандю Бешев – личен архив

Колко българи са се изкачили на божествения връх е трудно да се каже, защото никой не е водил статистика, а и такава трудно може да се направи. Със сигурност обаче може да се твърди, че най-много туристи са изкачили върха през 2006 година, когато бе отбелязан 70-годишният юбилей от първото българско изкачване на Олимп.Тогава БТС, чрез своите федерации по алпинизъм и туризъм, Българската академия на науките, чрез своите поделения – Природонаучен музей и институтите по Зоология и Биология, отбелязаха по достойнство този наш юбилей. Та нали първото българско изкачване на „Върха на боговете” бе направено през 1936 г. от участниците в първата българска царска природонаучна експедиция? Именно тогава на Митикас стъпват Кръстю Тулешков, впоследствие виден наш професор – зоолог, Вили Шахт и Дончо Папазов.

В тази юбилейна годишнина моите изкачвания бързо нараснаха, защото аз самият бях неин инициатор, и на всеки участник бе връчвана специална диплома и снимка, посветена на юбилея.

Снимка: доц. Сандю Бешев – личен архив

И не само това. Днес, когато се връщам към годините, мога да отбележа няколко момента, не като рекорди, защото не обичам тази дума, а като факти. Заедно с мен на върха бяха представители на Бургас, Варна, Шумен, Търговище, Исперих, Плевен, Своге, Лакатник, Ловеч, Айтос, Ямбол и редица още градове. На върха стъпиха туристи от 9 до 78 години…

Но нека отделя заслуженото и на това, което стана в близките дни – 10 и 11 юни тази година. Да осъществя юбилейното си 50-то изкачване се готвех отдавна. Дори предприех това още миналата година. Но повреда в автомобила ми ме отведе само до Петрич. Тогава синовете ми Иван и Тодор допълниха семейните ни изкачвания, защото към 5-те изкачвания на съпругата ми, своите 4-ри направи малкият син, а големият записа своята първа визита в покоите на Зевс.

И тази година към Олимп не бях сам. Много приятна компания ми правеха верните ми приятели от планините – семейство Велеви – Мария и Светльо, семейство Мария и Марко Берти, както и баща и син Спас и Огнян Кузови. Въпреки превратностите на времето, не се поколебахме. Вярвахме, че щом сме тръгнали „на гости” на „гръмовежеца Зевс”, той ще се смили. Така и стана, но не съвсем. Защото когато спряхме на традиционния паркинг „Приония” /1100 м н.в./, Зевс все още не бе напълно благосклонен. Пороен дъжд в продължение на близо час се изсипа над главите ни. Натъпкани като сардели в тесните автомобили, с нетърпение дочакахме играта на всевишния.

Надвечер всичко утихна и след 3-часов преход бяхме в прегръдките на стопаните на хижа „Спилиос Агапитос” /2100 м н.в./ – Мария и Денис. 11 юни обещаваше да бъде прекрасен и докрай не ни изневери. Беше понеделник и нямаше много кандидати за върха. Е, компания ни правеха 30 японци, но колко е това, като знаем на какви тумби вървят с фотоапарати и камери по всички краища на света, в това число и по нашите градове, морски курорти и планини.

За 50-и път на Олимп
Снимка: доц. Сандю Бешев – личен архив

Пътеката, която се вие по западния склон на първия от 7-те съставни върха на планината Олимп – Скала /2905 м/, ми се стори малко по-стръмна от тази, по която преди съм ускорявал крачката. Не, нямаше проблеми, защото често ми бяха отправяни напомняния, че в планината има и нещо като кратки и по-дълги почивки. Пък и нали трябваше да документираме това изкачване с повече фотоси. А панорамата, особено след дъжд, знаете, че е повече от подходяща за съзерцаване и фотографиране.

Скала, Митикас и Сколио бяха днешните ми цели. Бил съм много пъти на Митикас. Днес избрах Сколио, втория по височина в планината, който е само 6 метра по-нисък от Митикас /2918 м/. Избрах Сколио /2912 м/, защото само от там Олимп блести със своята импозантност, красота и суровост. Северните му склонове затварят един огромен скален казан – „Мегала казания”. Там отвесните стени мамят само алпинистите. Отдавна закачих клиновете, карабинерите и въжето у дома на стената, но много повече ме влече онази сурова действителност на отвесната скала. Предпочитам я дори пред зелените полянки на Родопите. Знам, че вече няма да тръгна по отвесните скали нито у нас, нито дори на Олимп, но реших да отделя поне час на тези шеметни пропасти.

Седнах усамотен до циментовата пирамидка. Закачих знамето, което подготвих специално за тази ми юбилейна визита на Олимп. Стоях близо час, загледан в стръмните и отвесни скали. Намерението ми е това да бъде последното ми идване на Олимп. Колкото повече стоях срещу отвесите, си давах сметка, че едва ли ще устоя това си намерение. Не, срещата ми с Олимп няма да бъде последна. Така казах и на стопаните на хижата – старите ми приятели Мария и съпругът й Денис, когато се сбогувахме и направихме общата снимка.

„Мария, аз няма да спра до 50-те. Ще идвам пак. Може и до самата хижа „Спилиос Агапитос”, до вашия дом. Ще идвам, защото го чувствам и като мой дом.” – тихо промълвих на Мария преди да си стиснем ръцете. Не им казах нито „Сбогом”, нито „Довиждане”.

Сподели

0Shares
0 0

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.