През 1962 г. младият френски геолог Мишел Сифр, едва на 23 години, се спуска в пещерата Скарасон (Scarasson) в Алпите. Завършил Сорбоната, той не е психолог, нито физиолог, а геолог, изследващ подземни ледници. Но тогава, докато проучва ледниковите пластове, му хрумва въпросът, който ще промени живота му:
„Как би се държал човек, ако не знае нито колко е часът, нито кой ден е?“
По онова време никой не знаел дали човек притежава вътрешно чувство за време. Още през 1729 г. ботаници забелязали, че растенията имат дневен ритъм, който продължава дори без влиянието на Слънцето – когато са оставени в тъмнина, а по-късно подобни модели били открити и при животни и насекоми. Но никой не знаел дали хората имат същия биологичен часовник, независимо от деня и нощта.
Първоначалната му идея е чисто геоложка – да изкара петнайсет дни под земята, за да изследва движението на подземния лед. После решава да го превърне в експеримент за времето: да остане два месеца, без часовник и без естествена светлина.
Така, на 17 юли 1962 г. той слиза на 130 м дълбочина, до подземен ледник, в постоянна температура около 3°C и влажност 98%. Живее в палатка, до него е само слаба лампа, сухи дажби и телефонен кабел към повърхността, по който съобщава на екипа кога ляга да спи и кога се събужда.
Спи, когато се измори, и яде, когато огладнее. Той сам определя началото и края на деня си.
В края на експеримента, на 14 септември, когато е извикан да се върне, Сифр вярва, че е 20 август. В дневника, отразяван на повърхността от колегите му, има 61 цикъла на сън и бодърстване, почти колкото реалните 63 дни, но възприятието му за времето е скъсено наполовина: субективно му се струва, че е прекарал само около месец.
Причината не е в биологичния часовник – той работи почти нормално (от 24 ч. 30 мин. за един цикъл). Причината е психологическа: при пълна изолация мозъкът не може да различава ден от ден. „Спомените не се натрупват – сякаш времето не съществува“, пише той.
„Сам събрах средствата, произволно избрах двата месеца и измислих експерименталния протокол. Другите учени „мислеха, че съм луд.“ – казва Сифр пред New Scientist през 2018 г.
Какво доказва?
Работата на Сифр поставя началото на човешката хронобиология.
В нормални условия човек има вътрешен ритъм ~24 ч. 10 мин., малко по-дълъг от астрономическото денонощие. Когато е изолиран от слънчева светлина и социални сигнали, този ритъм се „отпуска“ и в случая на Сифр става 24 ч. и 30 мин. По-късните експерименти потвърждават, че човешкото тяло има вроден циркаден механизъм, управляван от мозъчната структура супрахиазматично ядро, което се синхронизира със светлината. При липса на светлина този „биологичен часовник“ започва да се разминава с външното време, затова усещането се изкривява.
Интересът на НАСА
Само година по-рано, през 1961 г., американецът Алън Шепърд става първият астронавт на САЩ. НАСА, току-що създадена, вече мисли за мисии към Луната и по-далеч. Възниква въпрос: как човешкият мозък ще реагира на месеци изолация, без редуване на ден и нощ?
Когато научават за експеримента на Сифр, учените в Хюстън осъзнават, че пещерата му е идеален модел на космическа капсула: тишина, тъмнина, самота и липса на време. Те финансират анализа на резултатите му, за да изследват съня, биоритмите и поведението при изолация.
По същото време и френският военноморски флот проявява интерес – за да управлява по-добре ритмите на моряците в ядрени подводници.
През 1964 г. Сифр организира експеримент, при който неговият приятел Антоан Сени остава 122 дни сам под земята. От наблюденията им се открива 48-часов биологичен цикъл (36 ч. будност + 12 ч. сън). Това е първи случай, в който се наблюдава 48-часово разширяване на цикъла — важен момент в развитието на хронобиологията.
Вижте още: Свива ли се сърцето при продължително плуване и дълъг престой в космоса?
1972 г. – вторият експеримент: „Шест месеца далеч от света и времето“
Десет години по-късно Сифр повтаря експеримента, но в много по-екстремна форма. С подкрепата на НАСА той заминава за САЩ и се изолира в пещерата Midnight Cave в Тексас. Там остава 205 дни – повече от половин година – отново без часовник, без човешки контакт и без светлина (почти непрекъснато в тъмнина, осветявайки си само при нужда – за ядене, записки, експерименти).
Този път обстановката е още по-безмилостна: суха, тъмна, без никакъв звук. Самотата започва да разяжда психиката му. В дневника си той пише:
Опитах се да се сприятеля с една мишка. Страхът от самотата беше по-силен от страха от зараза. Когато неволно я убих, разбрах какво е отчаяние.
След месеци в „пълна“ тъмнина, вътрешният му цикъл се удължава до около 48 часа – 36 часа будност и 12 часа сън. Това вече е драстично разминаване с нормалния ритъм. Причината, установена по-късно от хронобиолозите на CNRS, е пълната липса на източник на светлина: дори минимално осветление (като в първата пещера през 1962 г.) може да поддържа синхрон с 24-часовия цикъл. В Тексас обаче светлина почти няма и вътрешният часовник се „отпуска“, ставайки независим от слънчевия ден.
През 1988 г. Сифр е ръководител на експеримент, в който Вероник Льо Ген прекарва 111 дни под земята в пещерен изолационен престой. Този експеримент е част от опити да се разберат ритмите на други участници и специфични психологични и физиологични реакции.
1999 г. – завръщането: „На шейсет, обратно в тъмнината“
През 1999 г., вече 61-годишен, Сифр решава накрая да разбере дали възрастта променя усещането за време. Той се изолира за 76 дни в пещерата Clamouse в Южна Франция. Отново няма часовник, няма слънце, няма ориентир. В края на престоя си посреща новата 2000 г. четири дни по-късно — напълно изгубил представата за календар.
Резултатът?
Ритъмът му остава почти същият като в младостта – около 24–25 часа.
Изводът е ясен: възрастта не „разрушава“ биологичния часовник. Той е стабилен, дълбоко вграден механизъм, който реагира основно на светлина, а не на годините.
Какво открива Мишел Сифр
Изследванията му доказват няколко неща, които днес се приемат за основи на човешката хронобиология:
- Човекът има вътрешен, автономен биологичен часовник. Той продължава да функционира дори без слънце и без външни сигнали.
- Светлината е главният синхронизатор (zeitgeber). При слаба светлина (1962 г.) ритъмът се запазва близък до 24 ч. При пълна тъмнина (1972 г.) той се удължава до около 48 ч.
- Изолацията променя възприятието за време. Физиологично човек живее в своя биологична денонощна рамка, но съзнанието му е удължавало преживяното, за него времето се е движело по-бавно. Така Сифр реално изживява 63 дни, но субективно му се струват като около 30–35.
- Възрастта има минимално влияние. Дори след 60 години биологичният часовник работи почти по същия модел.
Вижте още: Да живееш с пулса на пещерите: Петър Трантеев – Хера
Значимост на откритията
Експериментите на Сифр не просто отговарят на въпроса „Колко е часът под земята“. От тях произлиза новата наука – хронобиологията. Тя стои зад днешните изследвания на съня, умората, хормоналните цикли и дори лечението на рак и депресия чрез съобразяване с биологичните ритми.
През 2017 г. Нобеловата награда за медицина е присъдена именно за откриването на генетичните механизми на тези ритми – нещо, което започва с пещерата на един млад геолог от Ница.
Мишел Сифр
„Пещерите са място на надежда. Влизаме в тях, за да търсим съкровища – и това е едно от последните места, където все още можем да преживеем приключения.“ – казвал Сифр.
Той умира през 2024 г., на 85 години. Оставя след себе си не само научни открития, а и една дълбока метафора: че за да разберем времето, трябва първо да го изгубим.
Днес неговото име стои в учебниците по биология, редом до тези на откривателите на циркадния ритъм при животните.
Източници:
Michel Siffre – Wikipédia (FR)
Cabinet Magazine (2008), интервю с Michel Siffre
France Culture, „La science du temps intérieur“ (1999, 2019)
CNRS Archives, Chronobiologie et expériences hors du temps
Le Monde, entretien avec Michel Siffre (2008)
