Малко се знае за моя баща Йордан Зашев – Данчо, Даката (29 август 1940 г., с. Друмохар, Кюстендилско – 9 декември 1983 г., Ловница, Рила). Той е един от тихите герои на българския алпинизъм. Oстанала в сянката на големите имена, историята му заслужава внимание – не само заради краткия, но ярък период на постижения, а и заради човешките качества, които го водеха напред. Днес, 42 години след смъртта му, си спомняме за приноса на алпиниста и човека Йордан Зашев.
Зашев е един от ветераните на туристическо дружество „Чавдар“ към металургичния комбинат „Кремиковци“ и член на окончателния състав на първата българска експедиция Еверест ’84. Загива на вр. Ловница в Мальовишкия дял на Рила по време лагер-сбор Еверест ’84. Има множество изкачвания – зимни и летни – в България, Гърция, Франция, Италия и в бившият СССР, включително трите най-високи седемхилядника в Памир. Посмъртно е удостоен с титлата „Майстор на спорта“, медал „Спортна слава II степен“ от Централния съвет на Българския туристически съюз и купа от българските профсъюзи.
Ранни години по хълмовете на планината Осогово – земята на златното сърце
Йордан Васев Зашев е роден в село Друмохар, сгушено в подножието на Осоговската планина —недалеч от древния град Кюстендил, прочут със своите минерални извори и лечебни бани. Според местната легенда, в планината Осогово е скрито златно сърце, което закриля онези, които живеят в хармония с природата и пазят вътрешна чистота. Именно в духа на тази легенда пораства и Данчо — момче със златно сърце.
Първите двадесет години от живота си прекарва всред Oсоговските хълмове – още четиригодишен започва да извежда овцете на семейството. Тази ранна връзка с природата и планината се превръща в основа на неговия вътрешен свят – енергичен, устойчив и загледан към висините.
В началото на 60-те години Зашев се премества с майка си в с. Кремиковци, където започва трудовия си път в тежката индустрия на България. Квалифициран като автокранист, работи в рудник „Кремиковци“, а по-късно и в металургичния комбинат „Кремиковци“ — като шофьор на камион, експедитор на стомана, и миньор и взривник. В периода 1974-1976 г. работи като автокранист в Кoми, Русия. Въпреки суровия ритъм на труда, истинската му обич остава планината. В свободните дни често поема по пътеките на родните планини, отдавайки се на преходи, каране на ски, бране на гъби и семейни пикници. За него планината не беше просто отдих а духовна потребност.
Алпинистка кариера и постижения
Обратно в България през 1977, Йордан Зашев започва да работи в тръбопрокатното производство на металургичния комбинат „Кремиковци“ и става активен член на туристическо дружество „Чавдар“ към завода, участвайки в различни спортни състезания. Първото му изкачване на връх зад граница е през лятото на 1979 г., когато заедно с другия ветеран от дружеството – Стайко Анастасов (Дедето), изкачва най-високият връх в Гърция – вр. Митикас /2 918 м/ в планината Олимп.
Зашев бързо напредва в алпинизма под влиянието на Христо Проданов, след като той се присъединява към др. „Чавдар“. Аврам Аврамов, главен ръководител на първата българска национална експедиция „Еверест ’84“ отбелязва влиянието на Проданов върху Зашев в книгата си „Еверест по Западния гребен“: „За Данчо той (алпинизмът) беше станал същност, след като се срещнаха с Христо“.
В периода 1980–1982 г. Зашев усъвършенства алпийската си техника, участва в състезания по скално катерене и алпийски турове в България, Европейските Алпи и Памир. През 1980 г. с др. „Чавдар“ той изкачва вр. Матерхорн /4 478 м/ и вр. Монблан /4 808 м/. През 1982 г., отново с др. „Чавдар“, участва в експедицията Памир ’82. Получава диплома от Комитета по физическа култура и спорт на Узбекскатa ССР (сега Република Узбекистан) за изкачването на вр. Ленин /7 134 м/, (днес вр. Абу Али ибн Сина), по маршрута Липкин. Кремиковският районен съвет на Българските централни профсъюзи му дава грамота за „успешно провеждане“ на тази първа самостоятелна експедиция на дружеството, докато Районния комитет на Димитровския комунистически младежки съюз го отличава като „първенец“ за „проявено спортно майсторство и мъжество“ по време на експедицията.
Йордан Зашев активно тренира с разширения отбор на първата българска експедиция до Еверест, планирана за 1984 г. и към края на 1983 влиза в окончателният ѝ състав. Участието му в тази експедиция е сбъдната мечта и върхов момент в неговата алпинистка кариера. През 1983 г., по време на тази подготовка, той изкачва вр. Елбрус /5 642 м/ в Кавказ и трите най-високи седемхилядници в Памир – отново вр. Ленин /7 134 м/, (днес вр. Абу Али ибн Сина), както и вр. Корженевска /7 105 м/, (днес вр. Озоди) и вр. Комунизъм /7 495 м/, (днес вр. Исмоил Сомони).
Спомням си, че през тези години, когато не тренираше и не пътуваше, баща ми работеше на смени като миньор и взривник в отводнителната шахта на рудник „Кремиковци“. Един ден ме заведе 300 м под земята да видя къде работи. Направи ми впечатление не само прашния малък тунел, в който работеше, а най-вече как миньорите от бригадата му го уважаваха, въпреки че трябваше да изпълняват и неговата надница, когато отсъстваше, както научих по-късно. Сигурна съм, че винаги е работел с пълна сила, за да компенсира за отсъствието си, защото виждах колко уморен се връща от смяна.
Вижте още: 20 април 1984 г. – когато „Българският Еверест“ бе в центъра на световните новини
Какво обяснява бързото израстване на Йордан Зашев в алпинизма в периода 1979–1983 г.? Освен предадения опит и поощрението на Христо Проданов, височинната, психическата и физическата си издръжливост, както и умението за екипна работа, Зашев усъвършенства благодарение на своята планинарска дейност и годините на тежък физически труд в индустрията.
В индустрията, той работи в условия, сходни с тези на голямата надморска височина — студ и вятър в Коми, високи температури в металургията, недостиг на кислород в подземните рудници. Работата в бригади, където координацията и точността са жизненоважни, изгражда у него дисциплина, издръжливост и способността да работи успешно в екип. Така може да се обясни защо за по-малко от четири години той се нарежда сред фланговете на най-добрите български височинни алпинисти, достига седемхилядници и влиза в окончателния състав на първата българска експедиция до Еверест.
Свръзка с Христо Проданов
По време на подготовката за Еверест ’84, Зашев се сближава с Христо Проданов — не само като алпинистка свръзка, но и като приятел, с когото споделя дълбоката си любов към планините – едно силно човешко приятелство —„толкова истинско, колкото могат да направят 40-годишни мъже“, както го описва Нейко Дамянов в документалната си повест „Не съм далече“ (1990). През 1983 г. Проданов подарява книгата си „Лхоце 8 501. По западната страна“ (1982) на приятеля си с посвещение на титулния лист и пожелание за „много успехи в алпинизма“.
Спомням си как Христо Проданов посещаваше нашия дом – висок и със силно присъствие, макар и скромен. Въпреки че бях едва на 13 г., усещах уважението на другите към този необичаен човек и знаех, че той е някак си изключителен. Дочувах разпалените им разговори за техните човешки идеали и за предстоящи изкачвания. Сега осъзнавам от житейски опит, че и двамата споделяха съдба на детство в оскъдица и отчуждени бащи, обстоятелства, пораждащи твърдостта им да разчитат единствено на себе си. И двамата тъгуваха за деца и жени, които не виждаха толкова често, колкото искаха. И двамата таяха дълбока любов и уважение към майките си и към планината, и един поглед нагоре, вътре в себе си. Бяха братя по въже и дух.
Злополуката на вр. Ловница
Окончателният състав на първата българската експедиция до Еверест е утвърден. Провежда се лагер-сбор на Мальовица в началото на декември 1983 г. По време на този лагер-сбор, при тежки лавиноопасни условия, Йордан Зашев загива, повлечен от снежна дъска в района на вр. Ловница на 9 декември.
Обстоятелствата са описани от Николай Петков – ръководител на групата, включваща Йордан Зашев, Петко Тотев, Слави Дерменджиев и Тодор Григоров. Според свидетелския разказ на Петков (Dancho – Yordan Zashev, 1984“, в блога „Nikolay Petkov’s Climbing“), задачата за деня е била групата да премине по поставените предишния ден парапети по туровете „ВИФ“ и „Класически“ на вр. Ловница.
Зашев пробива път през дълбоката снежна покривка по лавиноопасни склонове, докато останалите изчакват на безопасно разстояние. В основата на стената групата се разделя – Петков и Тотев поемат по тур „ВИФ“, а Зашев, Дерменджиев и Григоров – по „Класически“. Близо до върха Дерменджиев и Григоров спират под една скала, за да подредят инвентара си, докато Зашев тръгва да слиза сам след изкачването. Секунди по-късно се откъсва снежна дъска и отнася Зашев надолу по скалите.
Вижте още: Николай Петков: Най-трудното в катеренето и алпинизма е да оцениш и контролираш риска
Точно този ден, баща ми е имал и важен семеен ангажимент. Той е бързал да се върне в София, за да предаде документи на администратор, от когото е зависело отпускането на жилище. Аврамов документира в книгата си „Еверест по Западния гребен“, че му е дал разрешение да си тръгне по-рано от последния лагер. Майка ми, Лиляна Зашева, потвърждава: „Да, той трябваше да представи важен документ в определен срок, който установяваше обрив по кожата на малкия ни син от лошия въздух около комбината, за да ни позволят да се преместим.“
В сивотата на социалистическото всекидневие дребните битовизми често задушаваха духа на онези, които копнееха за висините на достойнството и свободата, а вместо това бяха оплетени в примката на системата. В “Стъпки във въздуха” от “Стената” (1996), описвайки смъртта на баща ми, Людмил Янков улавя този парадокс с поразителна точност: „Бързаше да излезе, за да пътува за „надолу“. „Машината“ пак му обещаваше жилище, където да събере жена и деца от баби и дядовци… Затова се отвърза от въжето и пое сам по снежния хребет“.
Дали Йордан Зашев щеше да качи Еверест, ако беше заминал с отбора си за Непал? Дали ако той беше там, Христо Проданов щеше да се върне? Това са въпроси, които ще останат завинаги без отговор. Знае се, че Христо Проданов е вярвал в способностите на Йордан Зашев. Позовавайки се на архивно изследване с 32-ма от алпинистите в разширения състав на Еверест’84, проведено по време на подготовката за експедицията, Мариела Балева рапортува: “На въпроса кои са алпинистите от състава с най-изразени възможности да качат първенеца на света, Христо написва по следния ред имената на съотборниците си: Людмил Янков, Кирил Досков, Кънчо Долапчиев, Стамен Станимиров, Христо Проданов, Йордан Зашев, Николай Петков.“ (вж. Мариела Балева, „Последните думи на Христо Проданов в клип на Ку-Ку бенд“, 31. 01.2018, sportal.bg)
Йордан Зашев в контекста на първата българска експедиция до Еверест
Смъртта на Зашев, два-три месеца преди заминаването, разтърсва отбора – не само защото губят опитен и предан съотборник, човек, който вдъхва увереност и единство, но и защото това ранява моралната им устойчивост в навечерието на изпитанието.
Способността на Зашев да се сприятелява с най-различни хора по време на лагера-сбор Памир’83 и въздействието му върху Проданов са описани така от Нейко Дамянов в документалната му новела „Не съм далече“: „Данчо познава 250 – 250 го познават и го наричат „нашето момче“. Нашето момче зле владее руски език, но притежава неподражаемото умение да бъде по човешки разбираем… В барокамера той показваше височинна поносимост от 10 000 м, но това са функции, от които не са лишени мнозина други. Няма уред, който би могъл да измери човешките му качества, и ако имаше предел за тях, той е единственият, който би могъл да стъпи на стохилядник. Той бе човекът, който можеше да превърне мрачния и мъчен Христо в една усмивка, която малцина са виждали.”
Когато баща ми разговаряше с някого, най-характерното беше пълното му присъствие. В тези моменти светът като че ли притихваше — сякаш нищо друго не съществуваше, освен този разговор. А човек усещаше, че думите му имат значение, че е истински разбран.
Дамянов отбелязва колко важно това негово качество е било за отбора на Еверест‘84: „Всички ще забележат после, че Зашев е хоросанът в постройката на експедицията. Коректен към всички и всички коректни с него, не само извънредно приятен с комфортната си душа, но и крайно необходим. Загубата порази преди всичко Христо. Един голям алпинист, лишен от един прекрасен човек, с когото го свързваше истинско приятелство“.
Като се имат предвид сложните отношения между Аврамов и Проданов, присъствието на Зашев за поддържане на ясна комуникация и дух на сътрудничество в отбора не е останало незабелязано и от Аврамов. В „Еверест по западния гребен“ той споделя: „Данчо беше изключително добър и всеотдаен приятел. На всички. Без изключения и резерви… За колектива ни беше и другар, и приятел, и помощник, и съветник. Човек на действието, и то на полезното – за всички, в името на общото дело. Такъв беше Йордан Зашев.“
Дали злополуката на вр. Ловница е едно злокобно предчувствие за ужасната загуба, която предстои – смъртта на Проданов, или поредното предупреждение към алпинистите за ефимерността на човешкият живот? Морално тя е незаличима от спомените на алпинистите и ще изисква допълнителна психическа закалка. Доблестни и силни, мъжете от отбора на Еверест‘84 не позволяват този тъжен спомен да възпрепятства постигането на целта им, а го превръщат в източник на вътрешна сила като си обещават да изкачат величествения Еверест и в името своя паднал другар. Посвещавайки тяхното изкачване за кауза по-голяма от личния им интерес, те намират повече вътрешна сила.
На погребението, Проданов взима пръст от гроба на приятеля си и обещава, че той ще бъде с тях на върха. В „Късен монолог“ Людмил Янков поетично документирa: „Пред гроба му мълчаливо се заклехме да достигнем върха и заради него… След туй, завинаги в леден къс се превърна Ицо, вторият. Пръстта от гроба на Даката изгаряше джоба му по пътя нагоре. Изпълни клетвата, но я плати с мраморните си ръце и кристалния вечен поглед на очите си… До неговата паметна плоча в Хималаите поставихме тази на Данчо.“
Йордан Зашев в творчеството на Людмил Янков
Йордан Зашев присъства в творчеството на Янков именно там, където Янков е изправен лице в лице със смъртта. За лагера-сбор в Памир през лятото на 1983 г., Янков пише: „Приятелството ни с Ицо, Даката и Вальо започна с една жестока смърт“. По-късно добавя: „В Памир… бяхме седем приятели в голямата лавина под Корженевска. Оцеляхме като по чудо. Съдбата тогава ни отмина – поне така мислехме“.
Въпреки че бях на 14 години, си спомням, че татко се прибра различен от Памир’83— по-тих, по-вглъбен. Очите му сякаш виждаха нещо далечно, което аз не бях виждала. Заведе ме в с. Друмохар и ми показа нивите и склоновете на Осогово – там, където беше израснал. Не помня за какво говорехме, а само силно присъствие – неговото и на планината.
Янков загива по време на лагер-сбор за експедицията Анапурна‘89 на 17 април 1988, след изкачване на северната стена на вр. Камилата (връх съседен на Ловница), падайки отвесно до Камилското езеро в свръзка с алпиниста Стоян Наков. Едно денонощие преди собствената си гибел, след изпит, Людмил Янков пише в студентска аудитория последната си проза – „Стъпки във въздуха“, която ще се отпечата след смъртта му в публицистичната му книга „Стената“. (вж. книгата „Върхове и хора“ (2023) или страницата Людмил Янков – алпинистът с нежно сърце)
Там той пресъздава едно лиминално преживяване, по време на което той се движи „на границата между земята и небесата“ – едно късно тръгване нагоре през новонатрупалия мартенски сняг, едно загубване и лутане, едно безстрашно усещане за близостта на смъртта. Душата му „просветлява“ със свободата да живее „по собствена воля“ и с „чистотата на планината“, където беззаконието и ниският морал на града избледняват. Там горе някой върви до него „с допир на ласкава доброжелателност“. Данчо, Даката, си спомня Янков – „Поета“. След преспиване в самонаправена ледена пещера при замръзнало езеро и безмълвен разговор с присъствието на загиналия си приятел, той се събужда заслепен от една слънчева утрин с едно предчувствие – ясни стъпки в снега, оставени през нощта, които водят през езерото „към онази злокобна скала, дето гледа на изток, към слънцето… тръгнали от бивака към утрото“.
Людмил е знаел че ще мине пак по онзи път, до онзи връх, под онази скала, където изстина мъртвото тяло на другаря му. Може би „вика с който (Данчо) полетя в урвите“ още е ехтял в ушите му, може би тялото на Данчо забито „неестествено в снежната преспа“ е било още все очертано в паметта му, може би погледът му „запечатал в очите си бягството към чистотата“ все още е дълбаел фирнован улей в сърцето му. Дали това пробужда спомените на Янков за това фатално място и предчувствието му за една споделена съдба?
В ледения бивак с топлината на примуса, в полусъние Янков разговаря с един дух „търсещ съпричастие в една човешка душа“. Волността на перото му изплаква вътрешното противоречие между страха и стремежа, идеала и реалността, човека и природата, духа и материята. Мастилото отразява разговорите им – техните житейски дилеми, а най-вече този момент на тъга и чувство на отчуждение от света долу в долината. Думите описват стремежа на алпиниста: воля срещу покорство, риск срещу смирение, чистотата в планината срещу моралната ерозия в долината, изкачването нагоре в себе си, вместо недостойно покорство, даже подлизурство. Нарича баща ми „Поета“, не защото пишеше стихове, а метафорично, заради дълбоката му проницателност към живота, зрялото му умение да го изразява с думите си и смелостта му да говори истината. Портрет с молив, рисуван в Памир на ледник Москвина по време на лагер-сбора през лятото на 1983 г. пресъздава визуално това вътрешно съзерцание което беше типично за баща ми.
Разказът се разгръща в астрално пространство, където ликовете на Зашев и Янков постепенно се припокриват. Съдбите им се преплитат, а предчувствието за падането от скалата нараства — набъбва като ехо, което се разлива между острите зъбери на високите върхове. Янков заспива и не може да утеши приятеля си: „дори и на сън… Закъснявах“. И все пак не закъснява. С последната си проза той оставя жив спомена за алпиниста и човека Йордан Зашев, когото времето бе на път да заличи.
Малцина могат да постигнат това, което Йордан Зашев успява за по-малко от четири години – да се превърне от ентусиазиран планинар в един от най-добрите български алпинисти, за да бъде включен в окончателния състав на експедицията Еверест’84. В епоха на затворени граници и тежка, несъвършена екипировка, далеч от лекотата и безопасността на днешните технологии, Йордан Зашев достига Матерхорн, Монблан, Елбрус и трите най-високи седемхилядника в Памир. Приятелите му го помнят като обикновен и искрен човек — човек с човешките си слабости и грешки, но и изключителна способност да общува и да обединява. Той го правеше с човечност, емоционална интелигентност и дълбоко уважение към всеки. Аз го помня с това, че дерзаеше — тръгваше смело натам, накъдето малцина се осмеляваха, и с проникновеното му осмисляне на човешкия живот и човешката взаимосвързаност.
Уебсайт, посветен на Йордан Зашев, може да намерите на следния линк.
Вижте още: Българският траверс на Еверест
