Момчи Панайотов: Има положителен напредък в обществената нагласа към фрийрайд ските

С цел да допълним развилата се в последната седмица дискусия на тема криворазбраният фрийрайд в България, се свързахме с Момчил Панайотов, от БАССЕС, със съвсем конкретни въпроси. Разберете какви в следващото интервю.

360: Момчи, ти имаш образование от Института за изследване на снега и лавините в Давос, Швейцария. Макар то да е фокусирано върху горското стопанство – а не върху лавинната безопасност, както много хора предполагат – със сигурност разполагаш с достатъчно наблюдения и лични контакти, които да ти дадат представа за отношението на западните нации по темата за извънпистовото каране и лавинната безопасност. Каква е общата нагласа и наблюдава ли се дори малка доза критика или неразбиране от някоя група в обществото спрямо фрийрайда?

М: Аз наистина съм работил в SLF (Institut für Schnee- und Lawinenforschung), където е съсредоточен екип от учени, които изследват планините, включително и лавините. Занимавах се с природни нарушения в гори, включително и лавини, като обектите ми на проучване бяха в България. В SLF работят хората, които обобщават информацията за снежната покривка от Швейцария и изготвят лавинния бюлетин за страната, който се публикува всеки ден в 17:00 ч.

Първото нещо, което прави впечатление, е изключително сериозната организация на този процес – бюлетина се базира на данни, които постъпват от голям брой автоматични метеорологични станции, които записват и параметри за натрупването на сняг. Допълнително има експертни данни от хора на терен – членове на ски патрулите на ски курорти, планински гидове, други експерти.

Държа да подчертая обаче, че и швейцарците не са стигнали лесно до тази организация. „Необходимото зло“ е била лавинната зима на 1950/51 г., наречена „Зимата на терора“, когато 649 лавини унищожават над 900 сгради, инфраструктура, големи площи гори и убиват 265 човека в района на Швейцария и Австрия. Тя е поводът за много сериозен поглед от държавата към този проблем, подсилване на усилията на малкото заинтересовани до този момент учени и подема на стратегическите усилия за намаляване на загубите при подобни инциденти. Трябва ли обаче и ние да минаваме през подобни случаи, за да се поучим от опита на другите? Поне аз считам, че не е необходимо и можем като мислещи хора да си извлечем опит от примерите в други страни.

Отделно трябва да подчертая, че хората в Алпите като цяло имат много добре развита планинарска култура. Те са в планините от малки, карат ски, катерят се, ходят из планината и са свикнали и с рисковете в планината. Въпреки всичките усилия, ежегодно при инциденти, включително и лавинни, в Алпите загиват десетки хора. Това не е приятно за никой, хората са винаги шокирани, но приемат инцидентите, като нещо неизбежно и с присъщото за тях уважение към личния живот на хората.

360: Според теб, защо в България лавинните инциденти не се приемат и отразяват безпристрастно, както сме видели че се случва в чужбина?

М: До голяма степен това се дължи на това, че малко хора в България са наистина планинари. За по-голямата част от обществеността, планинските спортове са нещо чуждо, те не ги познават и съответно, когато стане инцидент, хората лесно се доверяват на търсещи сензацията и също непознаващи материята журналисти. За съжаление, нашето общество е във фаза, в която на почит са скандалните новини и в такава обстановка и самите журналисти често търсят сензация на всяка цена, склонни са да приемат мнението на хора, които представят случаите по скандален начин.

Бих искал да подчертая, че, ако ние искаме да развиваме планински туризъм, ще трябва да има едно общо израстване на мисленето за планинските спортове. Това може да стане само чрез образование на много нива – от децата, които ходят в планината, до медиите, които разглеждат различните спортове по нормален начин. Тогава няколкото инцидента в годината – които, държа да подчертая, са много по-малко, отколкото в Алпите, няма да са поредната сензация.

360: Как би описал положителната страна на фрийрайда на хора, които са много далеч в мислите си от планината и екстремните спортове, които могат да се практикуват в нея, така че тези хора да го разберат и да станат съпричастни?

М: Фрийрайд ските са най-естествената форма на каране на ски. Без нужда от специално подготвени писти, без строга необходимост от лифтове. Това е първичната форма за каране на ски. Другото е измислено през последния половин век с цел да се улесни достъпът на много хора до планините и да се развива комерсиалната част на планинския туризъм. То не е лошо, но не може и да се твърди, че едва ли не „ски се карат само на обработената писта“. Това би било непознаване на историята, на традициите и на съвременните тенденции.

За да караш фрийрайд ски наистина трябват много умения и те се развиват най-лесно на пистите и до тях. Но когато веднъж ги имаш получаваш възможност за едно много свободно и чисто изживяване в планината, носещо голямо удоволствие от директния контакт със заобикалящата те среда. Представете си например, ако на туристите им се вменяваше, че трябва да се разхождат в кръг по асфалтирана алея в основата на планинските склонове и само да ги гледат от там. Звучи парадоксално, нали? Така е и с фрийрайд ските. Те ти дават възможност да потеглиш към върховете, да се изкачиш с приятели на красиви места, да се любуваш на нови и красиви гледки без да си принуден да си обграден от тълпа чужди за теб хора, които са дошли в твоята държава и в планината предимно заради добрата ценова оферта.

360: Ти, и в цялост Българската асоциация за ски свободен и екстремен стил (БАССЕС), се занимавате с обучения по лавинна безопасност от 2003 г. насам. В този период, ти самият си давал многократно интервюта по темата за фрийрайда в България пред масови медии. Виждаш ли някакъв прогрес в обществената нагласа към извънпистовото каране и, ако не, какви мислиш, че са пречките да се развива мисленето в положителна насока?

М: Прогрес има и то значителен. За много по-подготвени журналисти темата вече не е чужда и те са склони да я представят по нормален начин. За много хора в администрацията това вече не е тема табу и можем да разговаряме, да застъпваме позиции и да ги защитаваме. И така и трябва да бъде. В крайна сметка, фрийрайд и фрийстайл ските са изборът на новото поколение, на младите хора. Това е световна тенденция и България е част от нея. Трябва обаче да подчертая, че, парадоксално, част от ски курортите ни все още имат подход на „разграничаване“. От една страна има желание да се ползват фрийрайд ските за реклама и те са в кадрите, но от друга страна няма желание да се посрещнат отговорностите, свързани с това. Поведението може да се оприличи на „елате, дайте ни парите си, но всичко, което правите не ни касае“.

На границите на пистите има знаци „забранено“, липсват елементарни информационни табели, липсва желание да се заделят ресурси за хора, които професионално да се занимават с изготвяне на лавинни бюлетини, липсва желание спасителните екипи да бъдат оборудвани с част от съвременните средства за спасяване, като например системата RECCO. Има и добри начални стъпки, като например в Боровец, които поставиха тази година система за проверка на работата на лавинните уреди и няколко табели с означени лавиноопасни места.

За съжаление, липсва и държавна политика по отношение на лавинната безопасност. Реално, само отделни хора, граждански организации и Планинска спасителна служба имат отношение към проблемите с безопасността и работят целенасочено. В това отношение аз лично съм щастлив, че има сериозен интерес от много скиори към обученията на темата, които БАССЕС провежда. За съжаление обаче има и групи скиори и особено сноубордисти и алпинисти, които игнорират проблема с лавините и продължават да са на принципа „аз имам късмет“. Затова правим и опити да предоставяме много лесно достъпно основно знание и пример е поредицата ни от кратки клипове на тема „лавини“, която може да се гледа на safety.befsa.com; Имахме идея и за начало на работа още от училище, но предложеният от нас проект не беше одобрен.

360: Трябва да се отбележи, че БАССЕС не е единствената организация в България, която провежда отворени лекции за лавинна безопасност. Можеш ли да изредиш останалите групи или структури, които са взели сериозно отношение по темата?

М: Има няколко други човека, но те не са много. През тази година асоциация “Свободни планини“ представиха няколко пъти програмата „Лавините – Разбери Преди да Отидеш“ (Know Before You Go), която е изготвена с помощта на фондация Nickolay Dodov и проведоха курсове. Агенцията на водачи със сплитбордове Split the Mountain също организираха няколко курса. ПСС в София също организира публична лекция.

360: Има ли контакт между тези групи или всеки предприема самосиндикални действия, подобни на отвореното писмо към медиите и обществеността от последните дни? Има ли потенциал за съвместна работа между различните малки организации, с цел постигането на по-големи цели, или дори в тази сфера оставаме разединени и озлобени един към друг?

М: Не бих казал, че има целенасочени усилия за общи действия. Разбира се, ние се познаваме и комуникираме, съобразяваме си програмите на обучение и се стараем хората да получат адекватни познания независимо кой курс ще предпочетат. Аз лично бих бил щастлив да има още повече съгласуваност, особено за медийни кампании и усилия за каузи, защото обединените усилия винаги имат повече шансове за успех от индивидуалните. Хората трябва да знаят, че дори и малките неща често се постигат с много „тиха работа“, дългогодишни усилия и действия. Поне БАССЕС от години работи в направление за „лобиране“ за интересите на фрийрайд ските, но това често са трудни и времеемки действия, за които не може винаги да се вдига шум.

360: Като член на Планинска спасителна служба (ПСС към БЧК), какво би казал във връзка с критиката от актуалното отворено писмо към обществеността? Приемаш ли ги?

М: Аз наистина съм член на ПСС, както са и много други фрийрайдъри. ПСС към БЧК е една организация, която е изградена от планинари и е логично много от тях да са и скиори, при това каращи извън ски пистите. Свидетел съм, че се полагат много усилия за работа по подобряване на готовността за спасяване при лавинни инциденти, подготовка на спасителите. Има и желание и сериозна работа и за изграждане на група, която следи състоянието на снежната покривка и подава информация към широката общественост и ски курортите. Това все още не е истински „лавинен бюлетин“, най-вече защото липсва възможност да се прави ежедневно, но е положителна и добра стъпка.

Част от проблема е в невъзможността за момента да се осигурят отделни хора, на които това да им е основният ангажимент. Тази работа се върши от спасители, които в същия момент трябва да са готови да реагират на сигнали за нуждаещи се от помощ хора и това разбира се ги ограничава. Много от хората, включително и фрийрайд скиори и сноубордисти обаче, не знаят за всичко това и продължават да считат, че нищо не се е променило. Хората трябва и да разбират, че работата в това направление не е строго задължение на ПСС. Поне според мен необходима стъпка за съществена промяна е и осъзнаването на проблема от ски курортите и държавните институции, което би осигурило необходимия ресурс за професионални екипи, на които това да им е работата.

360: За да не предъвкваме една и съща информация постоянно, ще се отнеса направо към едно твое старо интервю за “Агенция Фокус” от преди пет години. В него ти обясняваш, чия отговорност трябва да е създаването на лавинна служба в една държава: Това обикновено са самостоятелни звена, които се причисляват към някоя организация, която има отношение към следенето на време или бедствени ситуации. Всяка държава има своето решение тук, но във всички примери финансирането идва от държавата. Въпросът ми е следният: Можеш ли да направиш някаква груба оценка, за каква годишна парична сума говорим, която трябва да се отдели от държавата, ако искаме да се създаде лавинна служба в България? И, това само разход за обучение и заплати на специалисти ли ще бъде или ще е нужен и един сериозен бюджет за закупуване на оборудване и екипировка? Това в случай, че искаме да изготвяме подробен и всеобхватен за цялата страна лавинен бюлетин, подобен на този в Австрия. Колко числен екип би бил нужен, за да работи една такава служба достатъчно ефективно?

М: Трудно ми е да дам „финансова оценка“, без да направя сериозен финансов план. Необходими са средства за екип от хора, за сериозно техническо оборудване, като вече споменатите специализирани автоматични метеорологични станции, за поддръжка. Според мен, дори малки първоначални стъпки биха дали добър ефект. Част от проблема обаче е, че напоследък в България за много неща се разчита на „проектно финансиране от Европейски съюз“. Такова може да създаде начална структура, но не и да осигури дълготрайна устойчивост. Пример е съседна Румъния, където малък екип дава информация и бюлетин за локална зона. Това е повече от нищо и пак е голяма стъпка напред.

360: В същото интервю, ти обясняваш, че в чужбина допълнителна помощ идва от ски курортите, които оценяват лавинната обстановка на място със собствени екипи и споделят актуална информация. Според теб, каква е мотивацията на чуждестранните курорти да инвестират средства и време в това и защо тя отсъства в България?

М: До голяма степен е в разпознаването, че фрийрайд скиорите и сноубордистите са сериозна клиентела и не може просто да очакваш да получиш пари от тях, но да не направиш нищо за подобряване на сигурността им. Със сигурност, ако имаш ски патрули на заплата, не е значителен разход да обучиш някои от тях и да изискваш те да вършат подобна работа. Но пак опираме до общо разбиране за това, как се прави бизнес в планинския туризъм и какви са отговорностите. Ако имаш лифтови съоръжения, които дават изключително лесен достъп на клиентите ти до лавиноопасен терен на границата на самия курорт, не е отговорно и нормално да твърдиш, че нищо, което се случва извън ски пистата, не те касае.

360: Сайтът на БАССЕС редовно пуска предупреждения за повишаване на лавинната опасност в българските планини, вследствие на промяна в метеорологичните условия. Въпреки това информацията се пренебрегва или изобщо не стига до много от хората, които практикуват извънпистово каране в България. Може би причината е липсата на споделена позиция, както във фрийрайд общността, така и генерално в обществото ни. Съответно, всеки си прави каквото си иска. В този смисъл, дори организирането на редовен лавинен бюлетин да бъде постигнато, има голям шанс той да продължи да бъде пренебрегван? Това така ли е и, ако да, как може да се работи, за да се промени тази нагласа?

М: Трябва да се разбира, че лавиният бюлетин е като добрата прогноза за времето. Той показва на хората, какво е възможно, предупреждава ги за рисковете. Оттам насетне зависи от хората как ще се съобразят с него. Тук опираме до сериозна подготовка, до способност да взимаш адекватни решения за действията си на база на налична информация и личен опит. Лично аз НЕ съм почитател на каране, което е изцяло базирано на „лавинния бюлетин“. Много инциденти стават при ниски степени на опасност и те се дължат на това, че не малко хора не са добре подготвени и считат, че ниската степен на опасност е нулева опасност. Това далеч не е така. Дори и бърз поглед в значението на степените на опасност в бюлетините показва допусната вероятност за падане на лавини и в най-ниските степени. В планините има много голяма вероятност условията на локално място да са специфични. Отделно от това, снежната обстановка често се променя много динамично. Това не може да се предвиди и опише напълно в един лавинен бюлетин.

Има и друг момент, който е характерен за всички спортове, които зависят от „условия“. Нерядко хората осъзнават, че има риск, но го поемат. Най-често това се случва, когато има редки и хубави условия за каране, като например много дълбок сняг. Удоволствието е голямо, случва се рядко и трудно се устоява на изкушението. Тук пак нещата опират до подготовка и способност да взимаш добри решения, за да намериш най-малко рискования път на спускане.

360: Медиите често сравняват любителите на фрийрайда с наркомани и много фрийрайдъри се хващат за това. Все пак спортът има някои подобни влияния. Съответно, това е една не толкова нелогична – но все пак несполучлива, асоциация на човек, който няма никакъв допир с екстремни, вдигащи адреналина, занимания. Трябва ли да се обиждаме толкова от това или можем да видим един по-генерален проблем – че обществото ни се чувства автоматично освободено от отоворност – и съответно дистанцирано, по проблема с наркоманията и по много други социални проблеми?

М: Това с „наркоманите“ си го измисли една жена, която търсеше сензация и трибуна за свои си цели и използва по много грозен начин един инцидент от преди години. Хората трябва да разберат, че наркотиците и много интензивните спортове не ходят „ръка за ръка“. В спортове като фрийрайд ските трябва да си наистина в добра физическа и психическа кондиция, трябват ти много остри и ясни сетива, непрекъснато трябва да усещаш планината и да си в готовност да реагираш много бързо. Отделен е въпросът за „пристрастяването към адреналинните спортове“. Ами да, донякъде го има. Човек харесва определени неща и обича да ги прави пак и пак. Така е с всичко в живота. Но това не е по никакъв начин сходно с пристрастяването към наркотиците.

360: Какво би казал в заключение на разговора ни?

М: Бих искал да кажа, че лавините са наистина сериозна опасност, за която фрийрайдърите винаги трябва да мислят. В основата на избягването на проблеми е добрата предварителна подготовка чрез четене, посещение на курсове, разговори с по-опитни хора. Не по-малко важни обаче са и общата предпазливост. Дори и най-добрите фрийрайдъри изтъкват, че страхът ги пази и при каране често се съобразяват с него. Скиорите и сноубордистите трябва добре да осъзнават, че има сериозна разлика между карането на състезания и при снимане на филми, когато са взети много мерки за намаляване на риска и адекватна много бърза реакция при инцидент, и обичайното каране извън курортите, където помощ идва бавно.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.