Яра Лий, която създава изкуство, за да предотврати войни

 
0

Яра Лий е режисьор на филма K2 and the Invisible Footmen, който ще можем да видим на 1-ви март в Дом на киното в София. Успяхме да се чуем с нея само няколко часа след като беше пристигнала в България, за да си поговорим за филма, но и за идеите, които стоят зад него. K2 and the Invisible Footmen е филм, документиращ живота на пакистнаските носачи, които съпровождат алпинистите по пътя им до върха, но и филм за една непозната и прекрасна култура, за човечност и ценностите, които имат значение на 8000 м над морското равнище.

К2 and the Invisible Footmen
К2 and the Invisible Footmen/hoto by Shah Zaman Baloch (Courtesy of Cultures of Resistance)

Здравей, Яра, къде те намирам в момента?

Преди няколко часа пристигнах в България от Ямайка, където подготвям новия си филм. Сега обаче много се радвам, че съм тук и ще имам възможността да покажа филма, който направих в Пакистан.

Разкажи ни малко повече за теб? От колко време се занимаваш с режисура, откога правиш филми?

Всъщност започнах като организатор на филмови фестивали в моята родина Бразилия. След това застанах зад камерата, за да направя първия си късометражен филм, а после просто продължих с по-големи цели. Към днешна дата вече имам 6 пълнометражни документални филма и десетки кратки и всъщност сега, когато правя ретроспекция на това, което съм успяла да заснема, осъзнавам колко бързо лети времето.

Всичките ми филми засягат социални теми. Започнах с „архивиране“ на различни култури, но сега използвам филмите си, за да привличам вниманието към различни теми като човешки права, екология, защита на околната среда, защита на правата на жените, образование, така че комбинирам режисьорската си работа с хуманитарната си дейност и много често паралелно с филмите създавам кампании, които да подкрепят някои от проблемите, които портретираме във филма. Занимавам се с кампаниите, защото мисля, че просто да покажеш или да обявиш нещо не е достатъчно и много често в публичното пространство всички ние говорим за проблемите, но никога реално не правим нищо за тях. Например кампанията, произхождаща от филма К2 and the Invisible Mountain беше обучителна, нещо като тренировъчна кампания, в която привлякохме вниманието на общността, живееща в планината, към мерките за безопасност, които трябва да се спазват на такъв терен, медицинските грижи, от които самите носачи се нуждаят, правата, които имат. Ние показахме колко тежък начин на живот водят хората там, но трябваше да направим и нещо, за да ги окуражим.

К2 and the Invisible Footmen
К2 and the Invisible Footmen/ Photo: Screenshot

Как ти хрумна идеята да снимаш носачите на К2?

Пакистан е много неразбрана страна. В годината на заснемане на имаше 60-годишнина от първото успешно изкачване на К2, което е направено от италианска експедиция. След всички тези години и като жест на благодарност към Пакистан, Италия реши, че ще спонсорира първото изкачване до върха на експедиция, съставена изцяло от пакистанци, за да може най-накрая Пакистан „да си върне“ К2. Аз тъкмо щях да тръгна към базовия лагер на К2, когато моите приятели предложиха да заснема тази изцяло пакистанска експедиция. Аз обаче не исках да снимам самото изкачване и алпинистите, които щяха да го направят и затова си казах: „Но е добра идея да заснема живота на носачите“.

Как организирахте самото заснемане? Какво е необходимо, за да заснемеш документален филм на К2?

Събрах една малка експедиция, съставена от приятели от Бразилия, моят братовчед от Лос Анджелис, сестра ми, която дойде от Ню Йорк, местен готвач и около стотина носачи. Бяха ни необходими около стотина носачи, за да направим тази експедиция и цялото заснемане на филма. Постоянно се сменяха по около 30 носачи, които се качваха или идваха с нас докъдето трябва и след това слизаха, за да вземат още храна, а на тяхно място към нас се присъединяваха нови 30. Но ние носехме много техника – камери, електрически генератор, обективи… всичко необходимо за направа на един филм…

Не беше ли изтощително да заснемате филм на подобна надморска височина? Кои бяха основните трудности, с които се сблъскахте?

Всеки ден трябваше да се изкачваме до някъде и след това да слизаме, носейки тази тежка екипировка и техника, а когато си на тази височина дори и бутилка с вода ти се струва ужасно тежка. Цялото преживяване беше толкова трудно и то, защото беше много дълго. Отне ни около една седмица само за да достигнем до базовия лагер и около един месец горе в планината, за да заснемем кадрите. Успяхме да се срещнем и запознаем с много от алпинистите, които са успели да изкачат върха и да се върнат до базовия лагер обаче. Опитахме се да покажем и техния успех във филма, защото обикновено К2 е много опасен, смъртоносен връх и редица от алпинистите, качили се до него, се връщат мъртви. Тази конкретна година обаче, (когато заснемахме филма) беше невероятна. „The Savage Mountain“ изглежда беше в страхотно настроение и позволи на всички да слязат благополучно. А пък ние бяхме в базовия лагер, където можехме да посрещнем с добре дошли всички хора, които пристигат вече на сигурно място. Беше невероятно приключение.

К2 and the Invisible Footmen
К2 and the Invisible Footmen/Photo by Shah Zaman Baloch (Courtesy of Cultures of Resistance Network)

А как ви приеха носачите? Как успяхте да установите такава връзка, че да ви допуснат толкова близо до себе си?

Постепенно и малко по малко, носачите отключиха своите сърца за нас и ни заведоха до домовете, където живеят със семействата си. Обикновено хората там пазят личния си живот ревностно и са доста стриктни по отношение на навлизане в личното им пространство. В началото реагираха сякаш си мислят: „О, боже, това момиче само ни губи времето, задава ни безсмислени въпроси“, в края на краищата за тях това е една работа и в края на деня всички те искат просто да се приберат вкъщи, след като са я свършили. И ето ме мен, пристигам и се опитвам да ги накарам да отворят сърцата си и да влезнат в процеса, който сме започнали… Но прекарахме толкова много време и успяхме да споделим толкова много енергия и знание, че накрая те просто се отвориха към нас и то до толкова, че разрушиха едно много голямо табу – запознаха ни с жените си, отвориха домовете си, представиха ни дъщерите си и сестрите си, което беше страхотно преживяване.

Какво успяхте да научите за пакистанската култура? Имаше ли нещо изненадващо, нещо ново, което научихте?

Мисля, че всички алпинисти, които идват от други страни и аз, и екипът като заснемащи филм, откриваме, че Пакистан е една многоизмерна страна с много богата култура и страхотни хора. Когато разбираш що за страна е това само от новините, винаги оставаш с впечатлението, че всичко там е само тероризъм и насилие, но когато „слезеш на земята“ и се докоснеш до културата, виждаш щедростта на хората, гостоприемството. Именно за това реших, че е мое задължение да споделя със света какво аз научих от първа ръка, което беше страхотно. Сега съм много щастлива, че светът оценява филма и го „прегръща“ толкова топло.

Ако имаш само три думи, с които да опишеш пакистанските носачи, какви биха били те?

Гъвкави, великодушни, чисти.

Те имат толкова чисти сърца, защото живеят в толкова отдалечен район. Съвсем не са опетнени, толкова са невинни, но в същото време толкова силни и толкова гъвкави по отношение на това, което животът им предлага. Всички ние едва се справяме в условията на планината с нашите технически якета, обувки, палатки, екипировка, а ето ги тези хора – обути в техните пластмасови джапанки, носят по 30 килограма на гръб нагоре по склона и изглеждат сякаш носят перце. Имат невероятно чувство за хумор, независимо от трудностите винаги се смеят и не позволяват на трудността да ги накара да мислят негативно. Аз смятам, че именно това е един от най-големите уроци, които можем да научим от тях. Защото ние живеем в толкова „удобни“ държави, имаме толкова много, а винаги се оплакваме. И ето ги отново тези хора, които имат толкова малко, а са способни да се смеят, да разказват истории, да споделят.

К2 and the Invisible Footmen
К2 and the Invisible Footmen/ Photo by Shah Zaman Baloch (Courtesy of Cultures of Resistance)

В Culture of Resistance Network, мрежата от която си част и ти, казвате „Правете изкуство, не война“. Как може изкуството да предотврати войните или конфликтите? Може ли изобщо?

Разбира се. Аз мисля, че в крайна сметка, трябва да „влияем“ на хората със средства, които идват от сърцата ни. Защото всеки може да седне и да пише политически анализи, да дава статистика, да описва политическите проблеми, но това няма да докосне ничие сърце. Аз мисля, че хората биха се интересували повече от това какво се случва с бежанците или защо трябва да спрем войните или защо се наблюдава липса на човечност в днешно време, всъщност ако им покажеш красотата на дадена култура и как могат да си помагат едни на други дори в условия, които изглеждат невъзможно тежки. Ето това за мен е още един много голям урок – животът си тече и без значение какво се случва, ако хората са достатъчно щедри, ако са достатъчно солидарни, ако са мили и дружелюбни в сърцата си, те винаги ще намерят начин да разширят своята подкрепа така, че тя да стигне до тези, които се нуждаят от нея. Всъщност мисля, че това, което най-много сме загубили като човечество, е човечността и единственият начин да си я върнем е чрез изкуството, чрез креативността, чрез всички неща, които могат да вдъхновят хората да станат по-добри едни към други.

За това ли във филмите си избираш за свои „герои“ хора от забравени, невидими общества, от държави, в които зреят конфликти – за да можем да си припомним, че на първо място всички ние трябва да останем хора?

Даа, абсолютно. В повечето време всички искат да говорят предимно за негативното, да показват лоши „картини“, но навсякъде по света, независимо колко трудно, независимо колко отчаяно е положението, винаги има доброта, красота, култура. Аз съм била в няколко окупирани страни, но виждам как хората там се обличат, как изглеждат, цветовете, храната, езика – всички неща, които накрая остават и имат значение.

Ако можеше да промениш все пак едно нещо в животите на тези хора – героите на твоите филми, какво щеше да е то?

Мисля, че образованието. Защото според мен, то е пътят.

Говорейки за носачите на К2, които извършват тази тежка работа, това, което ми отвори очите беше, че ги попитах за тях самите, за това, което изпитват и те казаха: „Чувстваме се като магарета“. Осъзнах, че са поставени в задънена улица и единственото „спасение“ за следващите поколения, които да получават от всички нас повече респект и достоен живот, е образованието. Да бъдеш носач е красиво призвание, но те трябва да получават по-добро заплащане, да имат достъп до медицински услуги, да имат нещо като социални осигуровки или застраховки, в случай, че нещо се случи с тях. Аз идвам при тях „отвън“, аз мога да документирам, мога да ги подкрепя, но самите те трябва да могат да се борят за правата си, което може да стане само по пътя на образованието – когато знаят какви права имат.

К2 and the Invisible Footmen
К2 and the Invisible Footmen/Photo by Shah Zaman Baloch (Courtesy of Cultures of Resistance Network)

Защо хората в София трябва да дойдат да видят филма?
Мисля, че всички ние трябва да се запознаваме с различните неща, които се случват някъде по света. В този филм показваме една непозната култура, прекрасни гледки, човечност, сила, страдание. Това всъщност е една универсална история, която не би докоснала единствено любителите на планинарството, приключенията или спорта, така че се надявам, че хората ще дойдат и ще оценят многопластността на филма.

K2 and the Invisible Footmen

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.