Бен Стургулевски: Разказвачът на ски истории

 
0

Няма как да сте пропуснали филма Valhalla преди няколко години (чиято премиера у нас беше в рамките на Дни на предизвикателствата 2014). Дори и никога да не сте се качвали на ски, и зимната планина да е последното място, което ви е на сърцето, това беше филм, който нямаше как да ви остави безразлични. Далеч отвъд традиционния ски филм, Valhalla разказваше история – за свободата, за поезията и красотата, скрита в света около нас, и вътре в нас.
Затова, когато тази есен видяхме трейлъра на най-новия филм на режисьора на Valhalla, Бен Стургулевски, изтръпнахме от вълнение. Първо, защото това, което обещаваше той, беше нещо мащабно, по-мащабно дори от най-смелите ни очаквания. Второ, защото една от локациите във филма и основен сюжетен символ, беше паметникът Бузлуджа.

Ruin&Rose разказва историята за света след края му – там, където няма сняг, няма човечество, останал е само бегъл спомен от това, което е било. Нетърпеливи да научим повече, се свързахме с Бен в Аляска, където е израсъл и живее. А той беше така добър да ни ни разкаже повече – за това как се снима ски филм в пустинята, защо понякога е добре да поемаш неоправдани рискове и къде е мястото на Бузлуджа във всичко това.

Като сценарист и режисьор на Ruin&Rose – как ти хрумна историята за филма?
Една история винаги започва със суров образ или тема. За Ruin&Rose, Стив Уинтър от Matchstick дойде при мен с идеята за един самотен снежен глобус, седящ сред пустинята. Някак възприех тази визуална представа и започнах да градя историята около нея… какво, ако съществува свят, в който вече няма сняг; какво, ако едно дете намери този глобус; какво би означавал той за някой, който никога не е виждал нищо подобно? Просто си задавах въпроси за този свят, как той би се свързал с нашето съществуване и необходимостта ни от приключения. Да правиш филми като този е изцяло свързано със задаването на въпроси, с развитието на теб самия и на идеите все по-напред… защото не много хора правят приключенски филми от този тип, няма много с какво да се сравняваш и трябва да се справяш с много неизвестни. Което го прави едновременно плашещо и вълнуващо.

Първо Valhalla, и сега Ruin&Rose – има толкова много поезия във филмите ти. Те са много далеч както от обикновеното ски-порно, така и от документалния жанр. Каква е основната ти идея, която искаш да предадеш с филмите си?
Харесвам филми, които отиват отвъд ски-порното, отвъд хората, които пускат невъзможни наклони и неща, които 98% от публиката вероятно никога няма да направи. Макар да има нужда и от такъв тип филми, аз лично съм по-склонен да правя филми, които са малко по-близо до публиката, които ги подтикват да се замислят за тяхната собствена връзка с планините и природата. Има различни гледни точки към това, и различни начини, по които да подходиш към тези въпроси, така, както Valhalla и Ruin&Rose са съвсем различни филми. Но мисля, че и двата по сходен начин подхождат към основната идея – какво означава да откриеш природата, ските, и какъв ефект би имало това върху човека, колко вдъхновяващо би могло да бъде. Мисля, че връзката ни с дивата природа (дали чрез ските, или каквото и да било друго) е толкова важна част от това да бъдеш човек, а за много хора тя просто се изплъзва, в лудостта на модерното съществуване. Мисля, че филмите ми се опитват да помогнат на хората да се замислят и, надявам се, да преоткрият магията, която съществува в света навън. Или просто да я оценят, на по-дълбоко ниво.

А тази сходна линия и в двата филма – на света и ските, видени през очите на дете, какво означава тя за теб?
Харесвам детската перспектива, защото децата са по-отворени към магията на света. Те не подхождат към всяко ново нещо, натоварени с предразсъдъци… гледат на света от една чиста, неопетнена позиция. Природата има способността да ти въздейства дълбоко, да те накара да освободиш това по детски чисто възхищение към света вътре в теб. Да си припомниш колко невероятен е света около теб, и колко малко от него разбираш. За мен природата е начин да достигнеш отново до простата радост от това да си млад. Така че използването на детската перспектива ми помага да акцентирам върху чудесата на природата, към които може би малко сме позагубили усещането си с порастването, или просто вече не ни впечатляват. Мисля, че много хора имат тази носталгия към времето, в което са били деца – когато зимите бяха по-диви, снегът беше по-дълбок, светът беше по-голям. Всичко беше невероятно, и искам да припомня това учудване, това възхищение към света, което изпитвахме като деца. Защото то не е изчезнало, магията със сигурност е все още там, просто е много по-трудно да я видим, докато животът ни става все по-сложен, а тежестта на ежедневието ни затрупва. В крайна сметка, мисля, че има много какво да научим от децата, и по някакъв начин те пазят истинската мъдрост.

Не е нужно да си скиор, за да се вдъхновиш или просто да харесаш филмите ти. Имаш ли някакви други идеи, върху които искаш да работиш, отвъд ските и документалния жанр?
Израснах, гледайки филми със сюжет, холивудски филми, ходех много на кино. Много по-трудно е да го направиш с малък бюджет, но е забавно да се опитваш да създадеш това “кино-изживяване” с различен жанр. Определено съм заинтересуван да продължа да преоткривам киното и сюжетите в различни посоки, и със сигурност в някакъв момент ще излезна от ски/приключенския модел. Бих искал да продължа да разработвам темите, които ме интересуват, и които засягам в Ruin&Rose и Valhalla, но в различен контекст. Искам да продължа да се развивам като режисьор, затова винаги си държа очите отворени за нови проекти и нови начини да правя нещата, които ме предизвикват… доста съм развълнуван да видя какво ме очаква напред по пътя!

Как разбра за България и паметника Бузлуджа?
Снимахме в Европа и един от скиорите каза, че трябва да видим този паметник – мислеше, че е доста невероятно място, на което да заснемем джиб сегмент. Изглеждаше наистина изключително, направо ни отвя, когато видяхме снимките в Гугъл. Но по това време нямахме никакво свободно време в графика, затова го оставихме на заден план. Месец по-късно обаче, пътуването ни до Кашмир пропадна заради лош сняг, и търсех с какво да го заменя. Спомних си за Бузлуджа, но след няколко обаждания и проверка на уебкамерите, бяхме сигурни, че няма да има сняг тази година. Почти се бяхме отказали, обаче седмица по-късно погледнах уебкамерата и видях, че са паднали няколко сантиметра сняг. Няма и 24 часа по-късно бях в самолета, и екипът се събра от всички краища на света при паметника. Беше лудо изживяване!

Каква е ролята на Бузлуджа във филма, какво символизира?
Сградата се вписа перфектно в темата. Във филма светът е свършил, човечеството е изчезнало, останала е просто обвивка от това, което е било. Бузлуджа е нещо много подобно… разпадащ се символ на нещо, което вече го няма. Красиво, но разрушено. Но отвъд това, паметникът работи и в посока цялостната идея на филма – дори когато всичко е безнадеждно, можем да направим най-доброто с това, което имаме. Дори когато светът е свършил, все още има шанс да бъде възроден. Мисля, че идеята скиорите да използват това безполезно, забравено място, давайки му шанс за втори живот, проработи наистина добре. Трябва да правиш каквото можеш с каквото имаш, дори да не е много.

Кога снимахте на Бузлуджа и колко дни отне?
Тръгнахме към България в късния февруари. Бяхме там само за пет дни… беше чиста лудост. След като падна снегът, стана много топло, а ние пристигнахме вечерта преди първия топъл ден. Знаехме, че имаме много малко време. В момента, в който пристигнахме, отидохме директно към паметника, нощувайки в Шипка. Всеки ден бяхме на паметника при изгрев, и се връщахме доста след залез, използвайки всеки час, който имахме. Заснехме някои неща отвън, преди да се разтопи снега, след което се преместихме вътре, където снегът беше още в сянка. Използвахме всяко петно сняг, докато не изчезна изцяло. След три дни на снимане всяка секунда, в която можехме, и спане само няколко часа на нощ, снегът се беше стопил, и нямаше какво повече да направим. Така че напуснахме Шипка, качихме се на самолета, откъдето аз се отправих към следващата локация. Лудо преживяване… през цялото време бяхме смачкани от часовата разлика, работехме като луди в това диво място, и после си тръгнахме. Беше като насън. Съжалявам, че не успяхме да прекараме никакво време в страната, извън паметника, хотела и летището. Но от каквото видях, със сигурност бих искал да се върна, да опозная страната малко повече, и определено да снимам и в планините, не само на изоставен комунистически паметник.

Имахте ли готова концепция за снимките на Бузлуджа или импровизирахте на място?
Имахме много малка представа какво ще намерим при паметника, дали изобщо ще има нещо, на което реално ще може да се кара – бяхме чули дори, че вратите са заключени и може да не можем да влезем вътре. Беше тотално комарджийство, във всяко отношение. Двамата скиори дойдоха от Германия (караха 30 часа, за да стигнат точно, когато бяхме пристигнали), и преди да тръгнат, им казах – вижте, не знаем дали това изобщо ще се получи, може да няма никакъв сняг, може да не можем да влезем вътре, и дори ако тези две неща се получат, не знаем дали ще има достатъчно скорост да се кара нещо. Но те бяха толкова готини, и супер надъхани да пробват така или иначе. Реално имахме три дни да проучим, изградим и заснемем всеки един от елементите. Мисля, че направихме около 10 елемента общо. Знаехме, че имаме много малко време, така че просто го използвахме максимално, обмисляйки нещата в движение. Беше много стресиращо, но също и много забавно, и съм впечатлен какво успяхме да направим за толкова кратко време.

Сега към пясъчните пустини в Намибия – определено нетипично място за ски филм. Какви бяха основните предизвикателства при снимането там?
Беше доста трудно, най-малкото. Имаше доста променливи, неща, които трябваше да се организират. Никой от екипа не беше ходил в Африка. И, разбира се, в пясък и горещина не е никак лесно да се снима. Свикнал съм със студа и снега, но това беше съвсем различна история, и на камерите изобщо не им хареса. Но мисля, че логистиката беше най-трудното от всичко. Имахме много стегнат график за снимане, около седмица, за да произведем около 30 минути завършен материал за филма. Локациите ни бяха из цялата страна, така че трябваше да караме стотици километри, след което да заснемем каквото ни трябва, и отново да тръгнем… имаше много малко време да се фокусираш и наистина да влезеш в ритъм. И на всичкото отгоре, когато работиш с дете като главен актьор, нещата стават съвсем различни. Ако на него нещо не му харесва, или иска да спи, а слънцето се скрива и имаш само един шанс да заснемеш кадъра, преди да се отправиш към следващото място… имаш проблем, и трябва да импровизираш. Беше изключително предизвикателство пред мен като режисьор, най-голямото, което съм имал, но за късмет имах екип от истински професионалисти, които правеха всичко възможно, за да се получат нещата по най-добрия начин. Бяхме само четирима от Щатите, останалите бяха малък екип от шофьори и асистенти от Намибия, но се справихме. Няма начин да направиш нещо подобно без страхотен екип, и съм много горд с това какво успяхме да постигнем, въпреки всички непредвидими фактори.

От пясъчните пустини към високите планини – как се справяш с трудните условия?
Мисля, че мотото е просто стискаш зъби и търпиш. Голяма част от времето е трудно, когато е студено, или ветровито, или нещата се объркват, или нещо се чупи, или атлетът се контузи. Случайността е пълна и побъркваща – във всеки един ден нямаш никаква представа с какво ще трябва да се справяш. Това е правенето на филми, особено на документални филми – едно голямо упражнение по постоянно разрешаване на проблеми. Което, в крайна сметка, по някакъв странен начин трябва да ти носи удоволствие. Не съм сигурен дали изразът съществува, но можем да го наречем забавление тип-2. Нещо, което е забавно само в ретроспекция, едва, когато си имал времето да се обърнеш назад и да се смееш на това колко безумно е било всичко. Определено смятам цялото снимане в Намибия и България за забавление тип-2… едва се държиш, супер стресиран си, но сега, като погледна назад, беше страхотно.

Коя беше любимата ти локация по време на снимките (и не се чувствай длъжен да кажеш България)?
Честно, снимането на Бузлуджа ми беше любимо за тази година. Беше просто изключително място, впечатляващо, наистина разпали въображението ми по начин, който се случва по-трудно, когато снимам в планината, след толкова много години. И чуждостта му, и всички откачени обстоятелства, които го правеха голям риск…. Фактът, че поехме един голям шанс, и някак всичко се получи, и го направихме въпреки всичко, беше нещо, от което съм наистина горд. Много пътувания се сляха заедно, и всичко стана една голяма въртележка, но това пътуване определено ще го запомня, просто защото беше толкова непредвидимо, толкова в последния момент. Беше една истинска стъпка в непознатото за нас, и е добре да знаеш, че понякога можеш да поемеш голям риск, и той да ти се отплати. Това ме вдъхновява да правя повече диви неща, да правя неща, които не са очаквани или сигурни.

А какъв е един типичен ден в Аляска?
Хм, има доста различни дни в Аляска. Повечето дни ставаш по тъмно, палиш печката, закусваш и после се отправяш по глетчера, опитвайки се да заснемеш няколко линии в сутрешната светлина. Ако имаш късмет, това се случва, след което се връщаш в лагера за обяд, мотаеш се на слънце през горещите часове от деня, почиваш си, дремваш, или каквото там искаш. След това, около два, светлината отново започва да става добра, и опитваш да заснемеш някоя добра линия привечер. В друг случай, може да трупа сняг, и тогава просто си седиш в палатката, ден след ден, четеш, смяташ си данъците, слушаш музика… каквото и да е, стига да не полудееш. Никога не знаеш какво точно ще получиш, когато снимаш, така че не мога да кажа, че има много “типични” дни. Просто живееш съобразно времето, то диктува всичко, и ВИНАГИ се променя.

Интервюто ни с Бен Стургулевски е част от Брой ЗИМА 2016 на Списанието. За да се снабдите с него или с някой друг от предишните броеве, свържете се с нас. А за да не пропускате брой в бъдеще, най-добре се абонирайте, толкова е лесно.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.