На Горния свят

Историята - победител в конкурса "Моята зимна туринг история на 360"

 
1

„За всичко, що е в тебе, божествено и тайно,
невидимо, велико и безкрайно… Поклон!“

Точно 55 години след първото зимно преминаване с панти по стъпките на Павел Делирадев и около 22 години след последното официално групово такова, току-що прекъснал хижарлъка в Централен Балкан, решавам да тръгна на поредното приключение с неколцина приятели. Пътешествието от около 650 км винаги е било непонятно за мен дори и в лятна обстановка, но съм твърдо решен, че това е точният момент – 7-и февруари 2016 г. Имам неутолима жажда за онова спокойствие на планината, към което всички ние изпитваме абстиненция, когато сме далеч от нея.

Съпътствани от голяма група изпращачи, задружно изкачваме връх Ком. Това ни отнема 4 часа, изпълнени с емоции. Най-трудно е влизането в ритъм. Когато тялото ти иска да спре, но волята поема контрол над него и не му позволява да се откаже. Това е моментът, в който въпреки че сме тръгнали заедно, всеки остава сам със себе си и се отдава на медитация насред бялата пустош. Ежедневието се превръща в постоянно придвижване ту на лявата ска, ту на дясната.

Отдаваме почит на връх Ком с чаша вино, взимаме си по две камъчета от върха и даваме официален старт на приключението с изтормозено спускане по стръмния ледено-снежен склон. Започва бавното изнизване на километри и часове. На база миналогодишния опит за преминаване на маршрута от другите двама участници (за съжаление, неуспешен), вече имаме приблизителен план за придвижване – ден по ден, хижа по хижа, час по час. Разбира се, при преходи в планината през зимата е почти невъзможно да следиш първоначалния замисъл, но колкото по-близо се придържаме до него, толкова по-добре би било.

Първите 2 дена са изключително изтощителни, тялото ми не е било подлагано скоро на подобно натоварване – между 7 и 11 часа, по средно 20-25 км. Третият е просто кошмарен. Едва ставам, едва закусвам, с много мъка се обличам и тръгвам. Този ден вървим само пеша. Да, 25 км пеша по асфалт с комбинирани пластмасови обувки и ски на раницата! Слизане до Лакатник – 300 метра надморска височина, и отново качване. Не след дълго започвам да се псувам – какво, по дяволите, правя тук, защо не си седя на топло у дома, да си пия чай и да гледам филми… Кой ме кара да тръгна с тези хора, в това време, на такова разстояние… В сняг… По-скоро без… С раница, препълнена с дрехи, храна и вода… И със ски върху раницата през 1/3 от пътя заради топлото време и липсата на сняг в ниските райони.

По време на тези безкрайни няколко часа става ясно, че моето тяло не е случило на началник и ако имаше как, би избягало далеч от мен. Горкото то, няма кой да го остави да се предаде! Крачка след крачка, умората си казва думата и нещо вътре у мен иска да се откаже. Но въпреки това отивам все по-далеч от цивилизацията и все по-близо до пълното щастие. Денят не се измерва в часове, а в изгрев и залез. Седмицата не се дели на работа и почивка, а просто е ден след ден на различна хижа или заслон отвъд хоризонта. Времето е нещо абстрактно. Започвам да осъзнавам, че никъде в книгите не пише как да извикаме неволята вътре у себе си, да се изправим и да продължим напред с гордо вдигната глава въпреки болката. Никъде не пише как да изгаряме от желание да се развиваме, да учим нови неща, да търсим, да намираме, да споделяме, да вървим, без да спираме, да рискуваме, да не се колебаем на кръстопът, да взимаме важни решения за части от секундата, да не изпускаме всяка отдала ни се възможност за нещо ново, неизвестно, изпълнено с тръпка, с приключения…

В главата ми кънтят думите:
„Започни с болка.
Започни със съмнение.
Започни с ръце, които треперят.
Започни с глас, който също трепери, но започни.
Започни и не спирай…“

Най-накрая започвам да разбирам приказката за братята и счупената каруца. Приказката за неволята, която ми е била четена толкова много пъти като дете. Най-лесно е да се откажеш. Да се откажеш и да чакаш. Да чакаш нещо да се случи… Човек трябва да се загуби поне веднъж… За да може да се намери. В крайна сметка, животът е пътешествие, важното е да вървиш, а не коя е крайната ти цел. А ако нямаш път, просто тръгни, той ще се появи.

Ден четвърти. Събуждам се и всичко е много странно. Свеж съм като току-що полята репичка. Нещо не е както трябва. Ставам и закусвам набързо, за секунди навличам дрехите, обувките, слагам ските, лепя коланите и съм готов. Преходът е под наслов „С два пръста сняг става, но с три пръста е по-добре“. Очакват ни десет часа път. Няма проблем! Тръгвам и все едно летя на автопилот. Крачка след крачка, час след час – няма и следа от умора. Истина е! Животът започва там, където свършва зоната ни на комфорт. Отново е време да остана сам със себе си. В продължение на около час бия пъртина напред, а обзелите ме емоции и мисли до такава степен се борят в главата ми, че неусетно съм вдигнал темпото и съм изгубил спътниците си от поглед. Осефервам се навреме и ги изчаквам.
След обилен обяд, греяна ракия и вино, продължаваме по пътя си. Времето е топло и слънчево, пейзажът е невероятен. Вървим по билото, отдясно е цяла Южна България, а отляво – Северна. През зимата гледката се простира на десетки километри в далечината. Горният свят е нежен, тих, слънчев, свободен. Стоя и се наслаждавам на безкрая. Побиват ме тръпки от открилото се пред мен пространство, а в съзнанието ми се нижат думи и рими:

Питат ме защо обичам сините планини?
Смея се и не отговарям, сърцето ми трепти.
Вятърът отнася думите мъртвешки –
има и друг свят, не нашия човешки…

Разберете – аз живея в друго измерение.
Лудост го наречете, без съмнение.
Но подминавам обикновените неща,
избирам само тези с истинска душа.

Нямам време да плета интриги,
нямам време даже и за книги.
Всяка минутка, дето е свободна,
превръща се в мечта удобна.

Всеки ден задачи второстепенни
биват разменени за мигове безценни,
прекарани далече от тълпата
нейде високо, може и в мъглата.

Дъжд, вятър, хали и вихрушки,
стискам зъби, дори да са градушки
пътят е един – нагоре и напред,
понякога дори с велосипед.

Ако за почивка помолят ме краката
от много скитане по планината,
на върха там горе тихо ще си седна
и как да се не влюбя, когато я погледна…

И така… Всеки ден се чудя и се мая
горе в планината, дали не съм в рая?

После пак ските, коланите и… медитация. Хижа след хижа, ден след ден. Отдавна съм забравил за града, хората, проблемите, интригите. Ние сме на горния свят и нищо друго няма значение. Нямам представа кой ден е, къде сме и какво се случва. Не ме притесняват нито вятърът над 100 км/ч на връх Свищи плаз, нито дъждът след това. Атмосферните условия не могат да ме спрат по никакъв начин. Нито трудните изкачвания, заледените участъци, безснежните часове със ските на рамо, студените вечери и нощи в затворените или изоставени хижи и заслони.

Да намерим достатъчно сняг се оказва истинско предизвикателство в този зимен поход. Над една трета от пътя вървим вместо да пантим. С всеки изминал ден се молим да завали сняг, за да улесни придвижването ни, но нямаме късмет. За сметка на това вече навлизаме във високата част на Стара планина и надморската височина е над 1800 метра, но дори и там има оголени от снега участъци. Свързвам се с приятели в Пловдив чрез радиостанцията, а там се оказва, че температурите са над 20 градуса – за пореден ден се чудим къде изчезна зимата… Продължаваме напред и се удивяваме на гледката от 5-те двухилядника за деня (вече дори не знам кой ден е, но на кой му пука). Панорамите са невероятни, при чисто време се откриват десетки километри видимост и на север, и на юг. Виждат се и големите градове там някъде в долната земя, където пъплят хиляди мравчици и кроят коя да е следващата интрига, която да заплетат, за да разнообразят иначе скучното си ежедневие. Заради последните не харесвам големите градове, а и малките също. Трябва да се пазим от такива токсични взаимоотношения с подобни същества. Всяка лъжа породена от тях унищожава малка част от света.
На следващия ден се събуждаме с ураганен вятър. Десет часа в това време по билото са близки до самоубийство. В такъв сезон трябва винаги да имаш план Б, много е добре ако имаш и план В, а на едно място имахме даже план Г. Някой може да каже, че това е прекалено, но в случая от една буквичка може да зависи животът ни. Нямаме време за експерименти. Принудени сме да се простим с голяма денивелация за деня и да вървим по успореден път от северната страна на Балкана.

Сутринта ни изненадва с тихо време и с температура между 5 и 10 градуса на 1600 м.н.в. Нещата не вървят на добре. Все по-често се налага да носим ските на рамо. Оттук насетне започват работещите хижи, където срещаме и други туристи. За наше облекчение вече няма нужда да носим храна и вода за по 2-3 дена. Олекотяваме раниците – поне теоретично, на практика не го усещаме, защото те са вече част от телата ни, които от своя страна са загубили между 5 и 10 килограма от теглото си. Запазваме най-важните провизии – сланината, червеното вино и домашните суджуци, които така или иначе са основната част от менюто ни. Вече има къде да изперем дрехите си, малко по малко се връщаме в реалността – хора, ток, топла вода.

…Продължаваме напред с помощта на майката природа, която ни позволява да се прокраднем почти незабелязано до двухилядниците на Балкана. И да, „прокрадване“ е точното определение, за „покоряване“ не може и да става дума. Толкова сме дребни спрямо едно-единствено дърво, а се опитваме да говорим за покоряване на планини и върхове. Смешно е. Трябва да се стремим да покорим самите себе си. А планината – към нея можем да изпитваме само страхопочитание…

Историята на Антон Тодоров спечели в конкурса ни “Моята зимна туринг история на 360” и беше публикувана в Брой ЗИМА 2016 на Списанието. За да се снабдите с него или с някой друг от предишните броеве, свържете се с нас. А за да не пропускате брой в бъдеще, най-добре се абонирайте, толкова е лесно.

   

1 коментар

  1. Питат ме … е стих на считаният за безсмъртен даоски китайски поет Ли Бо
    С почит и прочит: Ди Ал Пе

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.