Автопортрети от Исландия (седма част)

Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго. В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.

Симеон Патарозлиев фотография
снимка: Симеон Патарозлиев

ИСТОРИЯ СЕДМА: “ЕЛФ НА БИЛОТО”

Сутринта започва с боровинки и раздяла. Вчерашният ден премина в компанията на приятели, които ме намериха и събраха някъде по пътя. Вечерта отморихме в горещ извор, разположен на самия бряг на океана, под кристално чисто небе, с по биричка в ръка и няколко интересни истории. Днес обаче всеки продължава по своя път, като аз се връщам обратно в планините, които преминахме вчера с колата. Бях хвърлил око на този регион, наричан от местните “Алпите на Западните Фиорди” и сега не искам да изпусна възможността да се поразходя тук. Вчера минахме през един планински проход, който ме привлече с малкото си заслонче, от което тръгваше нещо като пътека с колова маркировка, водеща до близкия връх. Разгледах своята карта, с която се бях снабдил от един инфо център, но на нея не беше маркирано нищо. Все пак реших да тръгна оттук, да изкача възвишението и да продължа по билото, където в един момент можех да се включа към една от маркираните пътеки, а оттам да поема и към първенеца на планината, високият 998 м. връх Калдбакур. На него местните забили двуметров пилон, че да може посетителите да се чувстват като на 1000 м. височина.

С такива планове поемам днес и се закотвям да стопирам. Вече е октомври и трафикът съответства на сезона – кола минава средно на тридесетина минути и в тези мимолетни промеждутъци запълвам времето и стомаха си с боровинки, от които за сметка на това има в изобилие. След около час получавам отклик на лилавия си палец и чевръсто се натоварвам на един пикап. Вътре смърди зверски на риба, шофьорът е симпатяга и му разказвам за плановете си, а той бързо ме отвежда до желаната от мен дестинация. Запътвам се от малкия заслон с бодра крачка нагоре към първото връхче за деня. Изпълва ме щастие – имах нужда отново просто да бъда из дивотията. В последно време се придвижвам изцяло на автостоп, преследвайки залези и изгреви и задоволявайки фотографските си влечения. Беше ми залипсвало обаче приключението и неизвестното. Пътеката и маркировката скоро изчезват и, макар това да не ме притеснява особено, ниските облаци, които почти покриват върха, успяват – планинско било или не, без видимост нямам никаква работа тук. Все пак продължавам и след половин час съм на върха. Оттук вече много по-добре мога да преценя ситуацията и тя хич не ми вдъхва спокойствие. Билото преминава в скален ръб, който е покрит с мъх и, както изглежда, изключително ронлив. Слиза стремглаво надолу и се извива в дъга нагоре към следващия връх, като самият той, както и всичко зад него, са потънали в плътна пелена от облаци. Според картата ми остава поне два пъти разстоянието, което съм изминал досега, и чак след това идва маркирана пътека. Раницата ми отново е пълна с храна и тежи над 25 кг., твърдите ми обувки не са най-удобните за тази ронлива скала, облаците не само, че скриват почти всичко пред мен, но е съвсем възможно да ме затворят някъде по средата на пътя. Завали ли, всичко ще стане още по-сложно. Всичко това ми казва, „по-добре недей“ и точно това ме привлича още повече да тръгна. Все пак понякога се вслушвам в гласчето на разума ( колкото и досадно да е то) и този път поемам обратно към заслона.

Връщам се до къщичката, сядам на прага и се зареждам с търпение. Двадесетина минути по-късно спира кола и група весели италиански туристки ме свалят до близкото градче. Местният инфо център е заключен, но намирам един отворен хотел и, докато собственичката говори по телефона, се възползвам да погледна прогнозата на компютъра, който се намира на рецепцията. Присъдата е днес облаци, утре дъжд, вдругиден бури. За мое голямо съжаление се налага да се спасявам оттук. Претърпял вече две загуби и съвсем умърлушен, се връщам отново на пътя.

Австостопът по фиордите може да бъде направо влудяващ, особено когато чакаш край някое градче, а превозът ти идва от срещуположния бряг. Това често са 2-3 км. разстояние по въздух, но съвсем не толкова малко по суша. Когато видя кола, някъде там, от другата страна, толкова близо и същевременно толкова далеч, аз знам – след около 30 мин. тя ще стигне до мен. Докато гледам как бавно се приближава обикновено в главата ми се върти една поредица от въпроси: Дали ще има място? Дали ще спре? И най-страшния – дали няма да остане в градчето и въобще да не стигне до мен? Странно напрежение пораждат тези ситуации.

Денят вече напредва. Часът е около четири следобед и след три часа ще е тъмно. Надеждите ми да случа на някой турист, решил да обикаля района, започват да гаснат. В най-добрия случай ще се върна там, откъдето тръгнах сутринта и това хич, ама хич не ми се иска. Изведнъж всичко се подрежда в главата ми и нова идея изплува на повърхността, някъде от душевното дъно на днешните загубени битки. Спомням си малък детайл от сверената по-рано прогноза за времето – че в полунощ ще има ясно небе. Луната ще свети силно, защото днес сме ден преди пълнолуние, и ще мога да ходя из нощната планина без челник. Решението е взето, тръгвам към върха: Ще се изкача в долината до самия й край, ще си направя лагер там и, когато падне нощта и небето се изчисти, ще тръгна към върха. А рано сутринта, преди дъжда, ще сляза от планината. Звучи изпълнимо.

С приповдигнато настроение и свирукайки си „Always look on the bright side of life“, се отправям обратно по пътя, към планината. Ествствено, сег вече ме подминават няколко коли, но решението е взето и аз не правя никакъв опит да спра някоя. Стигам до най-високата точка на шосето, където се открива гледка на запад, накъдето трябва да вървя; към поле, което е залегнало ниско долу, към река и, в далечината, долина, която крие пътеката ми. Това трябва да е мястото, където трябва да се отделя от пътя. Трябва да прекося и реката. Оглеждам се за мост и сякаш виждам един до малка фермаЗапътвам се натам, но когато стигам, се оказва, че съм се припознал. Тук отново следва обичайната исландска история, когато на пътя ми застане река: слизам, реката се оказва дълбока, камъни няма, а мен ме мързи да се събувам, за да пресека. В крайна сметка събувам обувките, пресичам и се освежавам приятно от ледената вода. След няколко километра стигам и отправната точка за върха, където откривам една много китна ферма, с червен покрив и бели варосани стени. Опасана е от три страни със зелени, тучни поля, по които пъплят овчици, а от четвърта се крие зад малка горичка, която ѝ пази завет. Планините застрашително се надвесват над тази идилична картинка и колкото повече погледът ми се мести нагоре по долината, толкова по-черни, облачни и страшни изглеждат върховете. Чудно! С един СМС известявам приятел, че се насочвам към дивото: „Тръгвам от Графството. Отивам към Мордор.“

Преминавам през фермата, отварям задната порта и излизам на стар – ако съдя по избуялата трева, рядко използван, черен път. Ще трябва да вървя почти до планински проход, където от пътя се отделя пътека към върха Калдбакур. Някъде на този разклон мисля да си опъна палатката и да устроя базов лагер – сякаш ще изкачвам осемхилядник! Следва едно полегато и лежерно изкачване, планините около мен са мрачно-красиви и навсякъде се спускат рекички с малки каскадни водопади. След около два часа ходене вече започва да се мръква. Виждам прохода, през който продължава пътя, и виждам и следващия такъв, през който трябва да минава моята пътека. Следа от пътека обаче няма няма. Решавам да спра и да бивакувам тук. Настанявам се до едно поточе, хапвам набързо обичайната вечеря от паста и песто и се сгушвам в чувала. Събуждам се към десет часа, готов за действие. Навън няма и следа от небето. Навивам аларма за дванадесет часа, а когато ставам, небе отново няма. Този път, малко разочарован, не навивам никаква аларма.

По някое време ме събужда нечие присъствие. Някой си подсвирква около палатката ми. Сякаш е много близо, обикаля палатката, докосва я дори, но свирукането му е някак далечно, приглушено. Осъзнавам, че не чувам стъпки, а по-скоро повей на вятъра по тревата. Преди да съм се наакал от страх, отдавам това на съня и решавам, че е плод на въображението ми. И все пак – елф? Дали е възможно? Така и така съм буден, отварям входа на платката. Небето все още се крие зад облаците. Елф ми пресича пътя, но явно и той не ми е на късмет. Лягам обратно, но явно не мога да спя добре тази нощ. Отново се събуждам. Часовникът показва 3.45 ч. Вече обезверен, правя поредната проверка. Небе… има и то абсолютно чисто, обсипано с множество звезди – но в този късен час вече без луна. Отнема ми доста време да взема това решение – може би около минута, след която се измъквам от чувала, обличам се, слагам най-нужното в раницата и се изнизвам от палатката. Все пак за това дойдох!

Нощта е тъмна и приказно красива. Продължавам по черния път към прохода и се оглеждам за пътека вдясно, но такава не се появява и предполагам, че дори и да е имало, отдавна съм я подминал. Изкачването е стръмно, но лесно и когато стигам до прохода най-после виждам и самия връх – просто един масивен черен силует. Намирам едва забележими следи вдясно и поемам по ръба на билото. Скоро стигам до следващия проход и от тук нататък, мисля си, би трябвало да е лесно – просто нагоре. И тръгвам, и катеря, и катеря. Започвам все по-често да лазя в някои участъци, почвата под мен е гладка, корава, замръзнала и се опитвам да забивам обувки като в лед. Над мен се появява зелен лъч надежда, който в грациозен танц осветява пътя ми. Скоро започвам да чувствам умора, а силуетът на върха си стой неизменно все тъй далеч. Мрака си играе игрички с мен. Изкачвам се, изкачвам се и тъкмо мисля, че съм стигнал – появява се нов, по-висок силует. Катеря, ходя, лазя и ето, че пак сякаш съм горе, но не, той, може би, е ей там, в далечината. Вече започва да се развиделява и, когато най-после излазвам до върха, там ме чака пресен бял сняг, няколко самотни звезди, множество черни планински силуети и един пилон, който маркира стремежите на човечеството.

Симеон Патарозлиев фотография
снимка: Симеон Патарозлиев/ Гледка от връх Калдбакур

Изключително студено е и не мога да си позволя да стоя дълго тук. Затова отделям малко време да се полюбувам на околните планини и цвета на утринното небе и поемам обратно надолу. Когато стигам първия проход – вече по светло, откривам следи, а там долу, точно на където естествено води склонът, дребнее и моята палатка. Без дори да знам, все пак съм опънал точно на „разклона“, който търсих. Слизането е стръмно и бързо и, когато пристигам, откривам дома си целия в скреж. Докато някъде зад планините, отвъд долината слънцето изгрява, аз стържа ли стържа. Така завършва и започва моят ден – някои хора сигурно стържат скреж от колите си, паркирани в града, а аз от палатката, опъната в дивото.

Очаквайте и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро. В случай, че сте пропуснали шета част, може да я намерите тук

Симеон Патарозлиев фотография
снимка: Симеон Патарозлиев/ Дневникът на Симеон
   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.