Да помогнем на Ивето

 
1

Преди една година бегаческата общност 5km run организира масови бягания под надслов “Бягаме за Ивето”. Те бяха с цел набиране на средства за Ивелина Петрова – участник и доброволец в бяганията на 5km run. Момичето беше блъснато на 22 юни 2015 на пешеходна пътека на “Самоковско шосе” в София, и се възстановяваше изключително трудно сред кома. Днес, една година по-късно, Ивето все още има нужда от допълнителна рехабилитация и още операции, които семейството й не може да си позволи.

Ивелина Петрова

Ако искате да помогнете на Ивето един ден отново да може да бяга, можете да дарите на сметката на организация 5km run
СНЦ “5КМПАРК БГ”
Банка: Банка ДСК ЕАД
BIC: STSABGSF
IBAN: BG02STSA93000020806845
Основание: Дарение в полза на Ивелина

По повод инициативата “Бягаме за Ивето” Боян Рашев написа един страхотен текст, озаглавен “Бягане за свободни хора” и публикуван в “Дневник”. С изричното разрешение на автора препубликуваме и тук статията, за да достигне до повече хора посланието за удоволствието от това да помогаш и свободата, на която те учи бягането.

11750624_1023172621060394_6429252590981643014_n

Тате, колко още остава? – десетгодишната ми дъщеря Божана поставя ключовия въпрос още преди да сме изминали и първия от петте километра. До края ще го чуя поне още 10 пъти.

Днес съм изоставил обичайната си роля на претендент за тройката, за да я уча да бъде бягащ човек. Не бегач, а свободна личност, която знае как да се бори, осъзнава отговорността на всекидневните си решения и изпитва удоволствие от това да помага.

Заедно с около 300 души в Южен парк, и вероятно двойно повече в Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново и не знам още къде, бягаме за Ивето*. За да й помогнем. Ивето има късмет. Тя е част от социален феномен, който набира невероятна скорост в България – бягането. Допреди 5 години практически не срещах други бегачи в парка, камо ли по планините, по улиците ме гледаха като местния луд, на малкото състезания у нас се събирахме по 20-30 души, затова ходех в чужбина, където често бях единственият българин…

Днес всичко това е минало. Всеки уикенд по улици, паркове и планини в България има по няколко състезания със стотици участници. От 2010 г. насам годишният ръст, както в броя състезания, така и в броя участници, следва геометрична прогресия с фактор между 1.5 и 2 и няма изгледи тази тенденция да спре. Не, това не е плод на държавна политика за масов спорт или активност от страна на Българската федерация по лека атлетика (БФЛА). Те нямат нищо общо. Всичко това са аматьорски бягания, организирани от ентусиасти за ентусиасти, най-често с помощта на фирмени спонсори. Голям принос за популярността има и 5kmrun – всеки уикенд само в Южен парк има поне по 10-15 нови участници. За млади, стари, жени и деца 5-те километра са вратата към света на бягането.

– Тате, а ние това момиче като не го познаваме защо му помагаме? – на втория километър Божана започва да се съмнява и в главата й изплува добре познатият на всеки ултрамаратонец въпрос: “Защо?”

Защото държавата явно отказва да го направи? Не, не го правим, за да заместим държавата. Правим го, защото Ивето е една от нас – бяга, значи е от нашите. Защото така функционира една истинска общност, а ние не без основание се наричаме “бегаческо общество”. Какво представлява една общност, която не може да събере 800 лв. (това е била сумата, която се е търсила, за да може да бъде преместена в друга болница – бел. ред.), за да спаси живот, а чака държавата “да си влезе в ролята”, вайка се колко е зле системата и колко скапани са политиците?

Аз всъщност не се сещам коя е Ивето. Вероятно сме бягали на едни и същи състезания – излитал съм напред и изобщо не съм я забелязвал… Вероятно е била доброволец на някой подкрепителен пункт – появил съм се, награбил съм банан, лимон, краставица и съм я помолил да ми напълни бутилката, без дори да я погледна… Ние сме такива – все дърпаме напред, разбиваме стени, преодоляваме болката, жегата и жаждата, препъваме се, падаме, ставаме и продължаваме, не поглеждаме назад и настрани… Имаме ясна цел и я гоним без почивка. Не чакаме помощ, придобивки, добавки, субсидии… Неслучайно ни викат “машините”.

Ивето има късмет. Тя живее в страна, където все повече хора осъзнаваме, че държавата няма да “влезе в ролята си”. И не чакаме на нея, а се сдружаваме, поемаме лична отговорност и намираме решения. Бягаме, падаме, ставаме и продължаваме… Ивето има късмет, защото нас ни има. Държавата няма сърце и душа. Хората имаме. Защо някои продължават да очакват, че държавата ще: “помогне”, “се замисли”, “бъде на мястото си”? Кога го е правила, че точно сега да се сети? Доколкото никой в държавната система не носи персонална отговорност за действията или бездействието си, държавата няма как да прояви чувства.

Социалната държава, тази която се самоопределя като майка-закрилница, всъщност е в перманентен конфликт на интереси. Ако създаде условия да станем богати и независими, знаещи и можещи, ние няма да имаме нужда от ежедневната й грижи. Затова се налага да прави така, че възможно най-много хора да са бедни, сакати, неграмотни, неспособни… За да може после да взема от едните и да дава на другите с аргумента, че трябва да се грижи, тоест да бъде голяма и да расте, за да може да се грижи още повече… И колкото повече са нуждаещите се, толкова по-убедително звучи този аргумент. Разбира се, между актовете на вземане и даване се създава тъмен вакуум – черна дупка, която някакси изсмуква голяма част от взетото. И изведнъж се оказва, че за Ивето не остава достатъчно и тя може да бъде инвалид за цял живот. Колко удобно за държавата – още един човек, за когото да се грижи! – Тате, а ние сега добро ли правим? – Божана е съсипана и има нужда от потвърждение, че усилието, на което я подлагам, наистина си струва.

Да, правим добро! Там, където индивидите отдават на държавата задължението да прави добро, добрината ги напуска. Там, където хората чакат държавата да се грижи за всичко, няма общност. Там има сбирщина, глутница, шайка… все думи, които по-добре описват подобна група. Точно в това превръща обществото социалната държава. “Щом е държавно задължение, а аз съм си платил данъците, значи съм добър гражданин. Оттук нататък държавата трябва да се погрижи, а аз мога да гледам отстрани…”

Изключително важно е всеки индивид в обществото да е убеден, че държавата е единственият извор на добро, затова в България си имаме закон, според който за фирмите по телевизията поименно се казва или лошо или нищо. Няма как бизнесът да е добър. Защото може да се окаже, че изведнъж твърде много хора ще осъзнаят, че той не само създава всичко, а и измества държавата от грижата за хората. А какво ще прави тя тогава?

– Тате, а ние защо просто не оставихме парите, а трябва и да бягаме толкова много? – понякога децата поставят изумително прости, но логични въпроси.

Да, трябва да бягаме! Защото ако тати просто направи дарение, как ще усети Божана, че реално е направила нещо? Как ще има правото тя да каже после, че е помогнала на някого? Социалната държава се поддържа чрез илюзията, че хората имат “право на достоен живот”, тоест да получават, независимо от усилията си, и тя единствена може да им го осигури. Тя реално шепне в ушите им: “Не бягайте! Няма смисъл да се мъчите. Вие имате тези права. Аз ще ви давам и без да се трепете! Вие просто ми отдайте задължението да се грижа за вас и аз ще взема от другите, дето печелят твърде много, за да сте равни.” Държавата няма полза от това да научи хората да бягат, стават и продължават. Те трябва да имат усещането, че прекрасният нов свят е възможен без особени лични усилия и отговорност. Само срещу вот! Не, ние няма да допуснем децата ни да мислят така, нито животът на Ивето да бъде загубен като страничен ефект от тази заблуда.

– Тате, сега ще оживее ли момичето? – Божана още не се е съвзела напълно от финалния спринт, с който изпреварва Дядо Христо (77 г.; 103-то участие!) и завършва първото 5-километрово бягане в живота си, а вече мисли за Ивето.

Да, ще оживее! И всички тук ще сме й помогнали по малко. Но това беше лесното. Оттук нататък поемаме отново ние, машините – предприемачите, работещите, протестиращите, мениджърите, активистите, инженерите, мислещите, гражданите, инвеститорите – свободните личности, които движим страната напред. За да върнем доброто в сърцата на хората и Ивето не просто да оживее, а да получи живота, който имат нейните връстници там, където състезанията са хиляди, а бегачите – милиони.

Създаването на бегаческо общество у нас е лакмус, който индикира, че сме на прав път. Смисълът на ултрамаратонските бягания е в постоянното предефиниране на понятието за “граница” на човешките възможности. Смисълът на живота на свободната личност е всекидневно да обезсмисля съществуването на социалната държава.

Ако искате да помогнете на Ивето един ден отново да може да бяга, можете да дарите на сметката на организация 5km run
СНЦ “5КМПАРК БГ”
Банка: Банка ДСК ЕАД
BIC: STSABGSF
IBAN: BG02STSA93000020806845
Основание: Дарение в полза на Ивелина

   

1 коментар

  1. Хубаво е да помегнем наистина. Хубаво да има такива общности.
    Но не споделям мнението на автора за социалната държава. Именно ролята на държава, между и други, е да осигурява здравни услуги, по възможност на най-високото ниво, на населението си. И това би трябва да се случва чрез събирането нба данъци, в случай осигуровки.
    Не съм много съгласен отделните граждани да поемат ролята на държава и те да финансират лечението на отделни индивиди. Не че е лошо да го правят, но това един вид оправдава държава да бездейства. Мисля, че по-скоро общностити и гражданите като цяло трябва да се мобилизират за да има в България нормална работеща държава, която да изпълнява основните си задачи.
    Ако не, какво ще стане ако Ивето не беше част от никаква общност????

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.