Nasimo или Станислав Трифонов, както е името му по лична карта, трудно се побира в рамки. Той е графити артист. Може би най-добрият в България. Неговите графити не са просто надписи или неразбираеми шарки, а истински красиви, огромни картини.
Сякаш далеч по-важно обаче е да се каже за него, че е изключително духовен човек, който разглежда работата си като начин да даде знание на хората. Рисувал е по целия свят, но смята за най-важния проект в живота си да развие любовта си към Бога. Защото ако го направи, ще е достигнал съвършенството.
В тийнейджърските си години в родното Търговище кара по цял ден скейтборд. Именно покрай него открива графитите, за които по онова време дори не подозира, че се казват така. Постепенно се зарибява дотолкова, че оставя скейта, защото и двете занимания са скъпи и трябва да избира. Допирните точки между тях намира в бунтарския им дух и в това, че и двете те провокират.
Пътят от копирането на графити от скейтърски филми до нещата, които прави в момента, не е лесен. „Трябва да дадеш всичко от себе си. Забравяш хиляда други неща. Останалите ходеха по дискотеки, а аз исках да рисувам.“
В началото го води желанието да бъде различен, но разбира, че то е породено от егото. „Живеем в свят на фалшиво его и то ни кара да правим неща, за да бъдем забелязани, известни. Всеки избира каква роля да играе в този филм. Моята беше на графити-вандал, артист“, с немалка самоирония казва Nasimo. В един момент напълно влиза в изтърканото клише за художник – пие, пуши, редува скандали с жени.
„Беше ми се навирил носа, мислех се за голяма работа. Когато нямаш достатъчно знание и започнат да ти обръщат прекалено внимание, егото ти се надува и няма кой да го спука. Подмамих се, когато през 2009-а получих оферта за изложба в Канада. А английският ми беше толкова куц, че и бабите тук на пазара знаят повече.“ Дава всичките си пари, за да прекара картините си отвъд океана. Изложбата обаче свършва без да продаде нито една. Човекът, който го е подслонил, му казва, че трябва да освободи квартирата. А не може да се върне, защото билетът му е за след два месеца и половина.
Тогава се сеща за една книга на Петър Дънов, която е прочел няколко дни преди заминаването. В нея пише, че човек трябва да прави добро безкористно, да помага на другите, да върши всичко с по-висша цел. Решава да пробва.
„Ефектът беше поразителен. При мен веднага започнаха да идват неща.“ Предлага да изрисува нечия стена без пари. Изведнъж отнякъде се появяват различни непознати, които започват да му носят храна, напитки. След няколко дни абсолютно безплатно му дават щанд на една среща на татуисти, за да изложи свои творби. Там при него идва човек, който иска Nasimo да изрисува стената на студиото му. Оказва се, че това е най-легендарният канадски татуист Джон вант Хуленар-Холандеца. Той остава много впечатлен от картината и от факта, че българинът не му взима пари. Стават близки приятели, обикалят планините, а Джон свързва Nasimo с много свои приятели, които го затрупват с поръчки. Дават му ключа за триетажна къща, предлагат му кола, извеждат го по скъпи ресторанти и мегапартита.
След завръщането си захваща да чете още книги на Дънов. Усеща, че иска да поеме по по-духовен път. „Всичко друго, братле, е толкова временно и нищожно. Богът е един, независимо как го наричаме, и е създал всичко. Просто трябва да разберем кой е той. И има писания, които го разкриват.“ Nasimo цитира Библията („Почукай и ще ти бъде отворено“) и твърди, че е намерил отговорите на въпросите си в индуистките текстове веди.
„Трябва да научим законите на природата. Ако искаш да посееш сред хората хубави семена, трябва да знаеш кои са те, да ги „купиш“ от правилния човек, да ги поливаш и след време ще пожънеш това, което си посял.“
Спира да пуши и пие, забравя за месото и всичките му предишни здравословни проблеми изчезват.
„Духовното развитие не означава, че трябва да се откажеш от това, с което си се занимавал преди“, убеден е Nasimo. Но вече рисува графити с послание – за ненасилие срещу други живи същества, за състрадателност, за това да намериш себе си. „Опитваш да отвориш очите на хората за глупостите, които вършим. Постоянно мислим за пари, затова направих графит на човек, който яде пари, но не се чувства добре. Няма смисъл да влагаш цялата си енергия и супер ценно време, за да си купиш играчки, които ще те зарежат преди ти да ги зарежеш.“
Редовно го канят за фестивали и самостоятелни изложби в чужбина. Често ходи в Канада. Гледа всяка година да отскача и до Индия. „Там си намерих мястото, хората, с които цял живот съм мечтал да общувам. Всичко, което съм чел в писанията, го видях на живо.“ За последната си индийска работа рисува над месец само с четки върху висока стена, качен на паянтово скеле.
Във всеки свой проект се раздава като за последно. Особено това си личи в огромната и изключително въздействаща картина с лика на дядо Добри на калкана на блок в софийския квартал „Хаджи Димитър“. 100-годишният аскет, който всеки ден пътува от селото си до София и дарява всички събрани пари на храмовете, страшно много впечатлява родения през 1979-а графитър. „Виждаш в него това, което искаш да постигнеш. Той абсолютно се е отдал на Бога. Исках чрез него да покажа добродетелите, към които трябва да се стремим.“
Един от тези добродетели е изкуството да даваме. Точно така – The Art of Giving, е озаглавен друг нашумял графит на Nasimo, този път – на калкан в „Сухата река“. На него е изобразено момиче, подаряващо цвете, и е изписано болезнено красивото стихотворение на Валери Петров „Хвърчащите хора“.
Работите на Nasimo вече са намерили място и в две книги, сега предстои издаването на още една. А междувременно той продължава да съчетава източните влияния с уличния стил – в рисуването си и в марката за дрехи Goloka, на която е основен дизайнер.
Статията е част от брой ПРОЛЕТ 2015 на Списанието. Ако сте пропуснали стар брой, не се притеснявайте – свържете се с нас, и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно, най-добре се абонирайте, толкова е лесно.
