Една ли има човек, интересуващ се от катерене, който да не е чувал името Ивайло Радков. И да има такъв, той със сигурност е чувал прякора Фазата. И зад двете стои един ту сериозен, ту забавен и винаги интелигентен млад мъж със стоманени пръсти, сякаш гумени крайници, докато се опитва да достигне поредната невъзможна хватка, и най-вече – с нечовешка воля и упоритост, щом става дума за преодоляване на най-трудните маршрути и боулдъри.
Постиженията на Фазата са многократно документирани, но сега си говорим с него за една от другите му, и по всичко личи – любими, роли. Тази на учител на бъдещите Фази, Адам Ондри и въобще на качествени катерачи. Ивайло е един от треньорите в клуба по катерене към НСА.
Откога се занимаваш с трениране на деца?
Откакто започнах да се катеря – от 2001 г. Още на първата-втората година започнахме да събираме деца около нас. Не знам с каква цел съм го правил, може би се чувствам добре, когато около мен имам хора, които също да занимавам с любимото си нещо.
На какво ниво сме спрямо световното детско катерене?
На доста добро. За да напредне едно дете в катеренето обаче е много важно отношението на родителите. Трябва те да харесат спорта, да видят, че с него се занимават културни хора, да им допадне средата, в която ще израснат децата им.
Расте ли български Адам Ондра?
Искрено се надявам, човек, постоянно това ми е в главата! Но независимо дали децата ще се занимават със спорта занапред, много е важно да намерят нещо, което да ги зарежда с енергия. И виждам, че тези, които се катерят при нас, колкото и да са смазани от училище, уроци, курсове, след тренировка очите им светят и се чувстват по друг начин.
Има деца, които сякаш са правени за катеренето. Пробвали са балет, шах и какво ли не, но идват тук и нещата „заспиват“. Като пораснат става все по-трудно, защото тогава трябва да се бориш повече, удоволствие вече ти доставя катеренето на по-трудни маршрути. Искаш да ходиш на състезания, като станеш първи в България се стремиш да си първи и навън, но това е свързано с лишения, което не се нрави на всеки.
Тук е тънкият момент от треньорска гледна точка – да накараме децата все пак да го усещат като игра, забавление и непрекъснато да го правим интересно. Най-сложната задача е да поддържаш мотивацията им. Тя е много различна в залата и на скали. На стена идваш заради компанията, приятелите, треньорите, състезанията, а на скалите мотивацията трябва да е вътрешна, поради факта, че няма с кого да се състезаваш. Или искаш да се качиш догоре, или не. След като децата видят каква е радостта да положат труд и след това да оберат плодовете му, усещат тръпката от катеренето на скали и така можем да ги запалим да продължат да се занимават с него.
Какви деца стават шампиони?
Виждал съм абсолютно всякакви случаи. Има талантливи деца, които идват и за един месец правят чудеса, но го постигат с много малко труд и след това бързо угасват, изчезват. А тези, които в началото не са били толкова добри, но са били по-трудолюбиви, остават.
Титлите ли са обаче най-ценното в детското катерене?
Най-важното е да възпитаме децата в някакви ценности. Като треньор, егото си ме ръчка да печелим медали и купи, но по-ценно е да ги изградим като хора, да ги научим на дисциплина, да им покажем, че трудът им не е хвърлен напразно, а носи удоволствие.
Какво искаш да предадеш на децата?
Трябва да рискуваш, без да се замисляш дали ще стане или не, но и да оставаш позитивен. Опитвам се да науча децата, че нищо не можеш да изгубиш от това да пробваш, обаче за да се получат нещата, трябва да си вярваш.
Интервюто с Ивайло Радков-Фазата е част от статията „Тренировъчен ден“, която ще намерите в брой ЛЯТО 2016 на Списанието. Ако сте го пропуснали, от тук може да го поръчате на преференциална цена. Или просто се абонирайте, толкова е лесно.
