Моята зимна история: “±0°С”

 
0

Преди излизането на брой ЗИМА 2015 на списание 360° обявихме първото издание на конкурса „Моята зимна история на 360°“. С него търсехме най-интересните разкази за случки и истории от предходните зими, които сте преживели и няма да забравите никога. Историята, която се хареса най-много на екипа на 360°, вече е част от съдържанието на списанието. Тя беше разказана от Даяна Ангелова, а заглавието й е “Първи Пирин, първа зимна планина и първо Конче в едно”. На второ място в конкурса се класира Цветелина Игнатова с нейните “±0°С”, а на трето Евлоги Бирботчуков с неговия “Ден без край”. И понеже получихме толкова много и все интересни истории, между които ни беше истински трудно да изберем, в поредица от статии под шапката на „Моята зимна история на 360°“ ще ви ги споделим.

"±0 °С"Цветелина Игнатова
Върхът

Цветелина Игнатова “±0°С” – второ място в конкурса „Моята зимна история на 360°“:

– Когато температурата падне под нулата, водата замръзва и придобива твърдо агрегатно състояние. Съответно при 0˚, ледът започва да се разтапя.
– Това значи ли, че умира?
– Кое?
– Водата.
– Не бих казал. Просто сменя формата си.
– Но щом вече не е такава каквато е била, значи е умряла и после се е преродила – различна, не мислите ли?
– Ами, предполагам, че може и така да се каже.

Умирам и се прераждам цял живот. Няколко пъти съм умирала от страх, няколко от кеф. Както тъканта на мускулите се разкъсва, за да зарасне по-силна и голяма, така и аз се разкъсвам, за да видя колко по-силна и голяма мога да порасна. Оказва се, че волята съдържа еластант. Като че ли еластичните нишки са навсякъде – вплетени, заплетени – някои по-здрави и гъвкави, други не чак толкова. И май, ще излезе, животът ни се крепи на разни нишки, понякога на косъм, а понякога на въже.

Чувала съм, в планината „линията между живота и смъртта е 8.2 мм, водоустойчива и с 3 години гаранция“, а възел вплетена осмица изобразява двата малки безкрая на тази линия. Връзвах прилежно своята осмица в началото на първия ледник, който очите ми съзират, без да подозирам, че поставям началото на една неразривна връзка: тази между мен и планината.

Не съм отгледана от планинари. Запознах се с планината и катеренето четвърт век след раждането си, но пък съм отгледана да бъда благодарна. Хората често свикват с обкръжаващия ги свят и го приемат за даденост без да съзнават, че единствената константа в живота е преходността. Това е зимна приказка, мотивирана от благодарност към родител и представлява сбъдването на една генетично предадена мечта. Моите първи Алпи.

Тръгваме от хижата в 4.30ч. Минаваме каменистия участък. В началото на глетчера слагаме котките и се вплитаме с онези осмици. Мисля си: приличаме на синджири роби, дърпани от планината-похитител , която ни води в един друг свят, онзи над облаците, където всички робуват на красотата от гледката. Там където дъхът не спира от липсата на въздух, а от пространството, което се разкрива пред погледа.

Някъде по стръмния склон, докато забивам котки (не много ловко!), и шаря с поглед, си изпускам шишето с вода и то се губи в белотата на склона.

"±0 °С"Цветелина Игнатова

– Какво правиш? – сериозно се обажда един жабар (част от групата) – Намираш се на италианска почва, не може да замърсяваш!
– Ама ти сериозно ли!? Да не е нарочно? – отговарям аз. – Току що останах без вода.
– Като се върнем ще се опитаме да я намерим, не може да замърсяваш природата.

Чудя се да се смея ли? Сериозен е. Да поплача? Твърде хубаво ми е. Денят е прекрасен. На върха има буквално задръстване, но никой не мрънка. Всички се радват на гледката.

"±0 °С"Цветелина Игнатова
Зазоряване, на път към Мон Блан

След успешната аклиматизация се отправяме към Шамони, от където задружно групата се запътва към хижа Тет Рус. Сън не ме хваща. Нетърпението избива на пот и в един часа вече съм облечена. Закусваме. Екипирам се. Тръгваме бързо, преди масата хора, в малко без два часа.

"±0 °С"Цветелина Игнатова
Към Тет Рус

– Взела ли си си всичко…Вода?
– Хаха, да…този път ще внимавам!
– Няма проблем, сега сме във Франция – смее се жабаря.

Следва по-интересната част от маршрута през нощта. Стил scrambling между хижите Тет Рус и Гуте. Движа се пъргаво. Фокусът ми е във всеки дъх, отмерен, без излишък. Издишам умората и вдишвам енергията и фокуса. Кратка почивка в хижа Гуте, изпълнена с парата на топъл чай и развълнувани приказки.

"±0 °С"Цветелина Игнатова
По път към Тет Рус

– Много е бърза – подхилква се италианецът, а на мен ми казва – Добре се движим.

Усмихвам се. Не знае, че го разбирам. Минути по-късно когато на хребета за пръв път ме отвява силния вятър, осъзнавам, че наистина животът ми виси на едно въже. Радиостанцията пращи. Лъха колебание. Съпротивата срещу вятъра става все по-трудна. Хората се връщат. Времето се е променило коренно докато сме се радвали на чая в хижата. Поглеждаме се. Дали си кимаме? Може би, би било по-приказно. Във вятъра се усеща дъха на ледена надежда. Продължаваме. Планината отваря своя прозорец и ние, едни от малкото щастливци в този ден, минаваме през него. Всеки в своята собствена орбита, очерта от челника-светулка. Слънцето разпуква деня. Небето започва да се движи бързо, променяйки рязко текстурата и цвета си. При нас става ясно, а над върха тегне вещерски облак. Антигравитационна сила ме тегли нагоре. Въздуха чезне, а с него и видимостта. Сякаш се разхождаш в пяната на капучино. Без сянка. И изведнъж:

– На върха ли сме?
– Така излиза!

Нищо не се вижда. Само още няколко персони, които се суетят, задавайки си същия въпрос.
Снимка. Момент. Завинаги.

"±0 °С"Цветелина Игнатова
Мон Блан

Споменът за Мон Блан остава буквално едно бяло петно, пакет памук. За да има баланс, разбира се, онази гледка от Гран Парадизо няколко дни по-рано успя да нахрани душата за дълго време напред. Това, обаче, което ми даде разходката до белия връх бе гледка към мен самата. Опънах част от своите нишки воля, за да осъзная колко еластант има в тях.

Идеята за тази приказка се породи от желанието ми да направя жест на благодарност към любим човек. Мечтата на бащата, осъществена от дъщерята. Един замръзнал във времето момент, който понастоящем краси не само едно бюро, но и едно лице с топла усмивка. По пътя към тази мечта умрях на няколко пъти от страх и поне още толкова от кеф. Някъде там около 0 градуса, освен ръкавиците ми, замръзнаха, хербаризирани във времето, стари води, за да потекат нови.

ВИЖ ОЩЕ: Всички статии от конкурса „Моята зимна история на 360°“.

Моята зимна история на 360°

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.