Сигурно сте ги виждали – профучават покрай вас, без да спират, карат редом до трамвая и понякога плъзгат ръка по него, за да го погалят, шмугват се между множеството коли, спрели на място в трафика и избързват напред – безстрашни, бързи, маневрени. Те са фиксирани. Педалите и венеца. Главината и каплата. Колоездачът и колелото.
„Ехее, много ти е готино колелото”: чувам момчешки глас да казва на приятеля ми.
„Може ли да го пробвам?”
“Можеш ли?” – отговаря му, а оня уверено вече е прекрачил рамката.
„Не си обувай куките.”
„Защо?”
„Не си обувай куките!”
„Братле, карам колело от 5-годишен”
…и натиска педала, обува куките, а след него и двамата с приятеля ми му викаме:
„НЯМА СПИРАЧКИИИ!!!”
Фиксираните колела често нямат спирачки. Нямат и скорости, естествено. Нямат свободен ход на веригата. Имат педали, които директно задвижват задната капла, имат и куки, за да могат колоездачите да си пъхат краката, та да не изпускат педалите, когато започнат да се въртят много бързо. Ако колоездачът иска да се движи, той не трябва да спира да върти педалите. Ако иска да намали скоростта или да спре, трябва да усвои съответната техника. Ако иска да изкачи стръмен наклон, трябва да бъде достатъчно добре физически подготвен. Ако иска да кара фиксирано колело успешно, трябва да го опитоми.
Ето кое му е готиното на фиксито – трябва да му докажеш, че можеш да го караш, за да ти се подчини. Трябва да мислиш за него като за жребче, което чака да бъде обяздено, но което не се дава лесно, защото е свободолюбиво, диво, безстрашно. Което е готово да те изхвърли на земята, ако не си достатъчно подготвен и си прекалено самоуверен, което е готово да те откаже от „язденето”, ако не си достоен или да те мотивира да станеш много добър. Веднъж укротиш ли го, то ще те направи безспирен, ще ти помогне да минеш отвсякъде и ще те поддържа във форма. Ще бъде твоето колело, което другите карат трудно или изобщо не могат, което ти се е подчинило, защото си положил усилия.
Екстремното градско
Появата на фиксираните велосипеди на улицата предизвиква множество „за и против” дебати. Аз съм съгласна, че не е за всеки и че както всяко друго нещо има своите предимства и недостатъци. Не е нужно да го харесвате. Особено ако тепърва започвате да се движите с велосипед в града, е по-добре да си кажете: „що за глупаво колело”, да се качите на шосейката и да намалите шанса за още едно ПТП с достатъчно лош завършек. Затова няма да ви убеждавам, че да караш фикси е уникално. Няма да ви разказвам за усещането на пълен контрол над „машината”, което колоездачите споделят, че изпитват (защото, ако се оставят То да ги контролира, рискуват здравето и живота си). Няма да ви кажа колко точно е леко, защото тогава веднага ще разберете точно колко е бързо. Безопасността на първо място! За да караш фиксиран велосипед (особено в София), трябва да обичаш екстремното и града или да бъдеш поне мъничко луд и да обичаш екстремното. Да обичаш да въртиш яко, да не се страхуваш, че можеш да паднеш и да гледаш на задръстванията като на специално създадени за тебе тунели, през които можеш да минеш само ти с твоето фикси.
Но нека си дойдем на думата. Има няколко изконни въпроса, що се отнася до фиксита:
Как се спирааа?
(Обикновено се задава крещейки с пълно гърло, няколко мига след „обяздването”)
За да хвърля светлина върху загадката, ще започна с това, че фиксито не работи с така обичаната от „децата на социализма” контра. Тоест, ако се опитате да спрете, като натиснете педала назад, краката ви ще се завъртят, а колелото, вместо да спре, също ще поеме по обратния път, по който е дошло. Тогава вие най-вероятно ще целунете българската земя, но не защото много ви е домиляло за нея, а защото не сте подходили правилно.
Както вече споменах, фиксираните колела нямат свободен ход на венеца, следователно трябва да въртите, за да се движите и по пътя на логиката, да спрете да въртите, за да спрете да се движите. Рязкото спиране на движението на педалите обаче ще накара задната капла да остане на място и ако не сте достатъчно опитни, за да „скиднете”, може би ще се случи същото, което описах, когато ставаше дума за въртене на педалите назад. Ако се научите на „скидвате” обаче (тоест да приплъзвате, да занасяте задната капла), ще си разрешите проблема със спирането и ще се издигнете една идея по-нагоре в очите на опитните фиксари (пък другата неделя може да ви викнат да покарате заедно из София).
Самата подготовка за приплъзването започва като се изправите и прехвърлите цялата си тежест върху предната капла на колелото. С времето може би ще се научите и да повдигате задната капла в този момент, но за начало е необходимо да знаете как да „заключвате” педалите в хоризонтална позиция. Това е другото нещо, за което ви помагат куките – с тяхна помощ трябва да придърпате педала, който се „издига” и да натиснете този, който се спуска надолу. Когато задържите педалите в хоризонтална позиция, ще забавите движението на задната капла и ако в този момент прехвърлите тежестта си отново на нея, тя ще се приплъзне, което ще накара колелото да спре. Скидването обаче има лошата способност да износва много бързо задната гума. Колкото повече скидвате, толкова повече ще сменяте, така че ако сте решили да се пробвате с фикси в града, по-добре се научeте как се сменя тая задна гума и се подгответе с една резервна + помпичка в чантичката.
Цялото това упражнение естествено изисква тренинг и известна опитност. Докато натрупате такава, гледайте да не бъдете прекалено смели при придвижването си с фикси велосипеда и използвайте обикновено забавяне на скоростта, за да спрете. Физичните закони работят и когато сте върху фиксито, така че не се съмнявайте, то ще спре, стига да му бъде приложена мъничко външна сила. Добър вариант както за вас, така и за гумите ви, е просто да забавите въртенето на педалите и да започнете да ги натискате на по-големи интервали. Така постепенно скоростта ще се редуцира и колелото ще спре от само себе си. Този метод обаче е крайно неефективен, когато искате да спрете бързо.
Как го спускате „Черни връх” бе, момчета?
– Много бързо.
Нали не сте забравили, че и надолу въртим? Добре. Недейте да го забравяте! Защото ще паднете. Лошо!
Един от начините за успешно спускане на стръмен наклон е слаломът. Само че да, на всички ни е ясно, в час-пик и по принцип, с всичките тези гадни мръсни коли, няма как да стане. Или поне няма да завърши благополучно. Затова прочете пак абзаца, отговарящ на въпроса със спирането и се опитайте да приложите заключването на краката и скидването, докато се спускате надолу по склонааааа.
Естествено, отговорът на всеки въпрос, започващ с „как” може да бъде и само един – „с мерак” и в случая с фикситата това в никакъв случай няма да бъде проява на лош вкус, просто защото ще бъде самата истина. Ясно е, че колкото повече умения и опит има колоездачът, толкова по-бързо и успешно ще минава през градските препятствия. Има причини обаче, поради които фикситата изглеждат така, както изглеждат и те нямат нищо общо с някаква мания на велосипедистите, каращи такива колела, да изпъкват над другите. Има общо с историята, с това, за което са създадени и основното им „работно” място.
Е, вижте ги колко са хубави. В днешно време рамките на фиксираните колела са се превърнали в платна за изобразяване на цялата градска култура, течения и тенденции, през които тя минава. Всяко отделно фиксирано колело пък е направено така, че да изразява личността и стила на този, който го кара. Затова е много малко възможно да срещнете две еднакви на територията на един град. И да, нарочно са направени така, че да се обръщате след тях – на улицата, освен уменията си, посредством фикситата колоездачите мерят и стила и креативността си. Заради постоянното съревнование обаче се раждат истински шедьоври на градското изкуство, всеки от тях носещ в себе си духа на рамката (която много често е произведена години назад), духа на града и духа на конкретния собственик. И как после човек да не поиска да покара фикси? От него вече е махнато всичко, което може да бъде махнато, остава само ти да сложиш всичко от себе си, което ти се иска да сложиш. И после да вложиш усилия, за да придобиеш умения.
Днес в глобален мащаб сякаш има две групи хора, интересуващи се от фикситата – поколението на месинджърите в Щатите и всички, които използват фиксито, за да ги превежда през градската олелия и новите поколения фикси-колоездачи, в по-голямата си численост тийнейджъри, прекрачващи рамките, за да се научат да скидват, да карат назад, да въртят колелото на предна гума, да карат, седнали върху рамката, с краката върху кормилото и още, и още… Едните се научават на „трикчетата”, които са им необходими за по-успешно преминаване през града, когато вече са върху фиксито, а другите се качват на фиксито, за да научат трикчетата. Така се раждат множество начини, по които да управляваш колелото си и да привличаш внимание. И естествено, колкото повече можеш да правиш, толкова по-интересен си за останалите. Те се опитват да те достигнат, после да те надминат, а през това време други хора ги гледат тях как падат и стават и пак падат, и пак стават и си казват: „Ехаа, колко готино. Един човек, едно колело, толкова малко части и толкова много номера. Дай да пробвам!” И ето, още един „излъгал” се да стане част от културата.
Цялата статия за опърничавото фикси е част от брой ЕСЕН 2015 на списание 360°. Ако сте го пропуснали – свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте, толкова е лесно.
