Вердон – родното място на спортното катерене

 
0

Стените на пролома на река Вердон в Прованс, Южна Франция са изключително стръмни, величествени и на места високи до 700 метра. Изградени са предимно от сиво-син варовик. А под тях реката се извива в тюркоазено-зелено. Цветът е дал и името ѝ – на френски „зелено“ е „вер“. Резултат е от смесването на разтворения варовик с микроскопични растения.

Проломът се смята за родното място на спортното катерене. Дълъг е около 25 километра, а най-доброто време за налазване на скалите му е през пролетта и есента. Околният природен парк привлича и пешеходни туристи, колоездачи, каякари и всякакви други приключенци.

Вердон – родното място на спортното катерене - Емили Харингтън
Американката Емили Харингтън се осигурява по маршрута „Хеви метъл“. Снимка: Keith Ladzinski

Все пак, Вердон си остава най-популярен като катерачна дестинация. Към средата на 80-те е първата известна катерачна зона в света, в която почти всички маршрути са изцяло екипирани с болтове.

Използването им по онова време разгневява „старата гвардия“ в катерачния свят, но отваря и огромни нови територии от много по-труден терен за изследване от катерачите. Оттам спортното катерене се разпространява по целия свят, вдига стандарта и запознава по-широка аудитория с катеренето.

На повечето катерачи им стига да зърнат една снимка на красивите, естетични скални масиви в пролома, за да поискат да са там. Техните предшественици от 60-те, 70-те и 80-те са катерили тук още преди подметките на катерачните обувки да станат лепкави, преди да има зали, в които да тренират.

Днес Вердон се характеризира с трудни за откриване и катерене маршрути и със сложни спускания.

Вердон – родното място на спортното катерене - Мат Сигъл
Американецът Мат Сигъл е на точка за осигуряване – хоризонтално дърво. Снимка: Keith Ladzinski

Из пролома се извива затворен път с тесни обратни завои, над умопомрачителни бездни и под водопади. Край него се мяркат средновековни села, някога играли ролята на отбранителни укрепления, кацнали като орлови гнезда над долината. В тях местните жители са се спасявали от чумата и войните, опустошавали района. Днес селата са обитавани от фермери, занаятчии и магазинери, които предлагат местни деликатеси – от абсент, през козе сирене с билки, до десетки продукти от лавандула, включително мед, получени от околните насаждения на растението, избухващи в ярковиолетово през май и юни.

На места край пътя има белведерета – наблюдателни площадки, които предлагат на посетителите живописни гледки към пролома. Често са претъпкани с туристи, притиснати в перилата, със замаяни от височината глави и даващи признаци на живот само когато забележат някой белоглав лешояд, носещ се по термиките. Огромната птица с над 4 метра размах на крилата беше почти изчезнала, но напоследък се завръща силно. Според последното преброяване над 60 лешояда гнездят тук.

Понякога лешоядите причиняват падания на катерачите с внезапното си близко прелитане. Разбира се, самите катерачи са другото зрелище за зяпачите. Да видиш човешка фигура на някоя от тези огромни скали, голяма колкото муха, но неумолимо напредваща нагоре, дава отлична представа за размерите на пролома.

Отдалеч скалите изглеждат невъзможно гладки. Твърди се, че първият катерач, посетил Вердон, е прочутият алпинист от Марсилия Жорж Ливанос (1923-2004), който изкачва много значими маршрути в Алпите през 40-те и 50-те. Но когато минава през пролома пеша и поглежда нагоре към стените, отхвърля идеята за катерене в района, заради ужасната, гладка скала, която „никога няма да бъде изкачена“. От когото и да било.

През последните четири десетилетия, в които тук бяха изкачени стотици маршрути, обаче стана ясно, че стените са изпъстрени с удобни хватки с най-различни форми. Сред тях са и т.нар. „гуте д‘о“ – ерозирали джобове, образувани от капки вода, които варират на големина от нещо, което може да приеме само безименния ти пръст, до толкова големи, че да можеш да увиеш и двете си ръце около тях. Маршрутите са от 15 до 450 метра дълги и са с най-различни степени на трудност.

Ако катерите в района, добра идея е да сте в компанията на човек, който е запознат с него, за да ви упъти в правилната посока и да ви покаже как да се спуснете надолу. В противен случай лесно можете да се спуснете на рапел на грешното място и да се окажете по средата на 300-метрова скала.

Може би най-уникалната характеристика на катеренето във Вердон е, че подходът за него почти винаги е откъм върха. Това е като да кацнете на върха на някоя планина, да се спуснете до базовия лагер и чак тогава да започнете изкачването.

Понеже стените са много стръмни, често не можеш да видиш какво точно има под краката ти. През годините катерачите са монтирали табели на върха на най-известните маршрути, като ориентир за местоположението ти. Да намериш някоя от тези табели прилича на спорта с иглата в купа сено.

Тук няма спасителна служба. Дори и някой да ходи точно над маршрута ти, няма да може да те чуе, ако викаш. А ако се наложи да се измъкнеш, най-добре е да се изкатериш, защото със сигурност е много по-трудно да се спуснеш чак до дъното на пролома и после да се луташ с километри из храстите покрай реката, за да намериш изход.

Опасността съществува не само под краката ти, под формата на огромна бездна, но и отгоре. От север бързо се придвижват бури, благодарение на въздушното течение мистрал – легендарен вятър, докарвал хора до лудост през вековете. Тъй като по-голямата част от катеренето се извършва на южни стени, катерачите рядко виждат приближаващите тъмни гръмотевични облаци, докато бурята не се окаже точно над главите им. Ударът от светкавица е една от най-честите причини за смърт тук.

Една от най-важните фигури в историята на катеренето във Вердон е марсилецът Франсоа Гийо. Отегчени от чакане да премине буря в Алпите, Гийо и катерачните му партньори се измъкват от баровете на Шамони и се насочват на юг.

В периода 1963-67 г. Франсоа и компания обикновено прекарват уикенда в прокарване на нови маршрути по по-лесните и ниски скали в покрайнините на главния пролом. Спят в пещери и дават имена на маршрутите според настроението си: „Пияната овца“, „Фирканото говеждо“ и „Катеричките – алкохолици“.

Себе си наричат „глупаците на Вердон“.

Един уикенд през 1968-а Гийо и приятелят му Жоел Кокеньо влизат в пролома с идеята най-после да се изкатерят до върха на най-високата скала във Вердон. Застават в основата ѝ и се оглеждат за слаби места в скалата – вертикални цепнатини, които да осигурят видим път нагоре. Откриват висока 360 метра цепка, образуваща огромен комин в стената.

Само с няколко питона, чук и въже Франсоа и Жоел започват да се катерят в събота сутрин. След като преспиват на малка издатина, в неделя вечер приятелите се появяват триумфиращи над ръба на каньона. Гладките скали на пролома на река Вердон все пак можело да бъдат изкатерени.

Времето за празнуване обаче е малко. Франсоа бърза да се върне в Марсилия за важно рандеву – на следващия ден той трябва да се срещне с бащата на едно момиче – Шантал, с което тъкмо е започнал да излиза.

Жоел бъзика Франсоа, че темата за брак неминуемо ще се появи. На майтап двамата решават да кръстят новия си маршрут „Ла Демонд“ – „Предложението“.

Вердон – родното място на спортното катерене - Мат Сигъл
Мат Сигъл по маршрута „Ла Демонд“. Снимка: Keith Ladzinski

Срещата на Франсоа с бащата минава добре. Разбира се, флиртът му с Шантал се превръща в нещо сериозно и година по-късно той наистина предлага. Оттогава Франсоа си е поставил за цел да се опитва да изкачи историческия маршрут всяка година. През 2008-а, в чест на 40-годишнината на „Предложението“, той и Шантал изкачват маршрута заедно. На върха са поздравени от 50 приятели, всеки – с бутилка шампанско.

Развитието на катеренето от 1968-а до 1978-а се ограничава буквално до вертикалните цепнатини, разсичащи големите скали. Огромните пространства гладка скала между цепнатините остават недокоснати, защото катерачите нямат оборудването и визията, за да ги опитат.

Част от проблема е, че да се впуснеш по някоя от тези безупречни сини стени е изключително стряскащо, защото няма цепки, в които да поставиш джаджи – френдове, клеми, питони.

Нямаш никаква представа дали хватките няма просто да поддадат и да те оставят насред гладка стена с две опции – ужасяващо откатерване или смъртоносно падане.

През пролетта на 1976 г. на Стефан Трусие и Кристиан Гиомар им омръзва да се чудят какви тайнствени предизвикателства крият плочите между цепнатините. Решават да ги изследват като се спуснат на рапел от върха.

Това може да изглежда като абсолютно логично решение в район, където всеки може лесно да стигне с кола до върха на скалата и да се спусне с рапел където си пожелае. Важно е обаче да се разбере какво революционно отдалечаване от традиционните корени на катеренето е представлявал този подход „отгоре-надолу“. Според много катерачи това предварително оглеждане тотално елиминира приключението, риска и несигурността.

Защитниците на новия подход обаче не смятали да се придържат към традиционното схващане, че всяко катерене трябва да започва от земята, защото според тях то ограничавало възможността да прокарват повече нови маршрути.

Един от катерачите, изиграли важна роля в създаването на системи, с чиято помощ бъдещите катерачи можели да екипират нови маршрути на рапел с болтове, е Жак Перие. Той се спускал на рапел, откривал хватките и поставял болтове по дължината на линията. Най-известният му маршрут – „Пишенибул“, е един от първите за спортно катерене в света.

Във Вердон болтовете обикновено са разположени по-далеч един от друг, в сравнение с други обекти за спортно катерене – на разстояние от 3 до 9 метра. При това положение запазването на хладнокръвие и изпълнението на катерачните движения по най-добрия начин е част от психологическото предизвикателство, което прави катеренето във Вердон толкова завладяващо.

Не е случайно, че френските катерачи, приели тук идеята за спортното катерене, бързо се превръщат в най-добрите, силни и издръжливи катерачи в света.

Един от лидерите на това движение е Патрик Едлингер – може би първата катерачна знаменитост. Той може и да няма много значими премиерни изкачвания във Вердон, но със сигурност е най-известният посланик на района.

Харизматичен, жилав, мускулест и с шокиращо руса коса, Едлингер е главно действащо лице в документалния филм на Жан-Пол Янсен „Вертикална опера“. Този и още един по-късен филм показват как Едлингер се катери във Вердон със и без въже, и тотално отвяват зрителите. През 80-те Едлингер е изстрелян към славата. Едва на 24, той е определен от списание „Пари Мач“ за френска личност на годината и е сниман в Парижката опера заедно с актьорите Софи Марсо и Жерар Депардьо.

Подвизите му са легендарни. Прави фрий соло изкачвания на маршрути от категория 8а+ (степен на трудност, която по онова време най-добрите в света едва успяват да изкачат с въже). Веднъж, в рамките на един ден Едлингер и катерачният му партньор Жак Перие изкачват 13 маршрута във Вердон – малко над 2400 вертикални метра катерене.

Безупречната техника на Едлингер е наслада за очите. Той е олицетворението на красивото, плавно катерачно движение. Грацията и лекотата, с които може да се изкачи по наглед гладка скала, са несравними.

Но по-силна от елегантната му смелост е способността му да говори за катеренето като начин на живот. Той го сравнява с йога и живее аскетично. Едлингер е един от първите и най-добри спортни катерачи в света, но е и един от първите, които настояват, че катеренето не е спорт, а начин на живот.

„Когато се катеря по скалата“, казва той през 1981-а, „сякаш ѝ говоря. Ухажвам я. В начина, по който използвам хватките, има уважение. Тихо е, сам си. Никой не иска нищо от мен, не моля никого за нищо. Когато рискуваш живота си, концентрацията ти трябва да е 10 пъти по-висока. Не можеш да си позволиш да направиш грешка. Няма друго такова чувство. Когато си на голяма стена, не ядеш много. Жаден си. Ужасно е. И много дълго се чувстваш така. Но когато приключиш, първата глътка вода остава с теб часове. Важно е да живееш просто, защото ако нуждите ти са големи, никога няма да бъдеш задоволен.“

Едлингер се наслаждава на огромна слава, но е и измъчван от нея. Спира да катери и започва да пие. Животът му приключва трагично през 2012-а, когато пада по стълбите на дома си в Ла Палюд сюр Вердон и загива. Оставя жена и дъщеря.

С повишаването на стандартите на катерене през 90-те смятаният някога за твърде стръмен и гладък за катерене Вердон вече се счита за недостатъчно стръмен, за да е интересен.

Вердон – родното място на спортното катерене - Арно Пети
Легендарният местен катерач Арно Пети осигурява партньор, кацнал на дърво. Снимка: Keith Ladzinski

Няколко местни обаче решават да опровергаят тази репутация. Брюно Клеман лично инсталира над 500 маршрута във Вердон, много от които с ниво на трудност от световна класа. Повече от всеки друг той има визията и уменията да погледне отвъд цепнатините и легендарните оловносини вертикални скали, и да открие нови трудни маршрути, разположени на красиви надвиснали скали с уникални характеристики от типа „туфа“ – вертикални варовикови колони, образувани от бавно капеща вода, като сталактити.

Брюно живее тихо с двете си деца в Ла Палюд. Набит е като ръгбист, а пръстите му са дебели като наденички. Но поставете тази здрава маса от мускули на надвиснала скала и внезапно тя ще започне да се движи с върховна лекота и грация.

Едно от най-прочутите му премиерни изкачвания е маршрутът „Том е Же Ри“, игра на думи с името на сина му Том, роден в същата година, когато го изкачва за първи път – 2000-та.

Вердон – родното място на спортното катерене - Емили Харингтън
Емили Харингтън стиска туфите на „Том е Же Ри“ (8b+). Снимка: Keith Ladzinski

Маршрутът е дълъг 60 метра и се катери по стръмна, постоянно надвиснала туфа, в която можеш да впиеш пръсти, да стиснеш с пети и на която дори можеш да си починеш, като се притиснеш към нея.

Но стига сме разказвали. Ако имате възможност, най-добре сами изживейте Вердон някой път, струва си.

Вердон – родното място на спортното катерене - Алън Карн
Алън Карн стига до Вердон на стоп от Манчестър през 1978-а, когато е на 18, и оттогава катери тук. Снимка: Keith Ladzinski
   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.