Да помнят върховете

 
0

На 19 август 1961 г., при опит за траверсиране на прочутата Безенгийска стена в Кавказ, загинаха трима от най-добрите български алпинисти – Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов. За тях са и следващите ми редове.

Доц. Сандю Бешев, Да помнят върховете
Огряна от слънцето, южната стена на вр. Шхара блести ослепително

Късно вечерта на 18 август 1961 година разпънахме палатките си на 4880 м н.в. Щяхме да нощуваме най-високо от всички българи до момента . Съдбата ме събра в една палатка с Георги Атанасов, Аврам Аврамов и най-младият в групата ни Радко Бреянов. Сънят не идваше. Предстояха ни 7-8 много трудни дни и нощи, защото бяхме тръгнали по прочутата Безенгийска стена. През нощта говорехме за много и най-различни неща. Като че ли вълнението на Радко бе най-силно. Та нали когато завърши траверса и си тръгнем за България, групата ни щеше да се увеличи с още един човек. От Киев с нас за България щеше да тръгне и синеоката Валя. Неусетно сме заспали. На следващия ден – 19 август, станахме рано. Цанко Бангиев, който беше най-авторитетната личност сред нас, въпреки че не заемаше ръководна длъжност, нареди: „Баджанак, разбирайте мене, днес аз заемам твоето место. Ти отивай при ВИФ-аджиите Атанасов и Аврамов.”

И така Цанко Бангиев, Радко Бреянов и Йордаи Мачирски оформиха новата свръзка, която поведе колоната ни по ръба на Безенгийската стена. Изкачихме вр. Шхара – 5158 м – н ай-високият от поредицата обледенени върхове.

Вървяхме по силно заледен и много тесен леден ръб. Изкачихме няколко малки обледенени връхчета. Вървях плътно след Аврам, а той – много близко до предната свръзка. Когато и аз изкачих поредното връхче, останах вцепенен. Аврам силно притискаше главата си с две ръце и не отговаряше на трудния ми въпрос – КЪДЕ СА? Погледнах на¬долу и видях като на филмова лента последния кадър от филма на ужасите. Бе станало най-ужасното, непоправимото. Нататък всичко е ясно. При нас дойде и Енчо. Какво да правим? Вкупом решаваме – само надолу, защото може би някъде те очакват нашата помощ…

Две нощи и три дни слизаме по отвесната 3-километрова южна стена на вр. Шхара. Тя все още нямаше премиерно изкачване, а ние започвахме нейното слизане. Придържахме се много близо до предполагаемия път на тяхното падане. Само един ледокоп и ръкавица на темляка доказваше, че са „минали” от тук.

Траверсът не завърши. България загуби трима от най-добрите си алпинисти: Цанко Бангиев, майстор на спорта. Изкачил всички кате-горизирани маршрути у нас, за да остави на поколенията незабрави¬мата си книга „Алпийските стени в България”, известно време началник на Централния алпийски лагер (ЦАЛ), водещ адвокат във II-ра адвокатска кантора – София. Йордан Мачирски, майстор на спорта. Служител към ЦДНА, осъществил множество изкачвания по нашите планини, направил първото зимно изкачване на вр. Синаница, открило нова страница в развитието на българския алпинизъм – зимните изкачвания. Радко Бреянов, пързоразрядник. Най-младият в групата, но многообещаващ алпинист.

Доц. Сандю Бешев, Да помнят върховете
8 българи и 1 англичанка от Би Би Си (първата вляво)

…Три години по-късно (1964 г.) отново разпънахме палатките си в подножието на ледената стена. От първата група (1961 г.) сме само двамата с Георги Атанасов. Траверсът завърши успешно, като към нас се присъединиха Ангел Петров и Кръстю Алексиев, както и помощната група – Георги Щерев, Георги Имов, Щилиян Атанасов и Аврам Аврамов. Българският алпинизъм се реабилитира след неуспешната крачка от 1961 година. Някои нарекоха този успех „ВИЗА КЪМ ВИСОКИТЕ ВЪРХОВЕ”. Други сполучливо определиха успеха като „ЕВЕРЕСТ НА НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ”.

Годините минаваха. Всяка година на 19 август най-верните приятели и близки на Цанко, Данчо и Радко ги споменаваха. Срещахме се на Втора тераса на Мальовица, където наред с множеството плочи на загинали в планината е и тази за тримата от Безенги. Мястото, където почиват в мир телата на тримата, обаче си остана известно само на нас четиримата – Джиджи, Енчо, Аврам и аз. Енчо вече се пренесе в онзи по-добър свят. Джиджи и Аврам са на възраст и с различни болежки и не биха се решили на едно далечно пътуване. Аз все още чувствах сили да отведа наследниците на Данчо, за да им покажа това зловещо за тях място. Синът му Аспарух (Пури), внукът му Данчо, аз и моят син Иван поехме инициативата за изпълнението на едно синовно християнско задължение. За да споделят своята съпричастност, с нас бяха още четирима верни наши приятели – Веска, Маргарита, Христо и д-р Стоилов. В този си състав поехме преди няколко дни дългия път на изток – към Кавказ, към прочутата Безенгийска стена…

…Слънчева Сванетия, главният град Местиа и малкото селце Ужгули, сгушило се в подножието на южните склонове на Безенгийската стена, с нищо не са се променили. Тук е красавицата на Кавказ Ужба, смразяващите ледени склонове на Шхара, каменните отбранителни кули на Ужгули, трудният 46-километров път от Местиа до Ужгули, който се преминава само с високо проходими джипове за около 3 часа.

Доц. Сандю Бешев, Да помнят върховете
Тук поставяме двете паметни плочи

След 54 години отново съм тук. Сега нещата са много по-цивили-зовани. Европа и светът са открили Слънчева Сванетия като новата грузинска дестинация. Старите къщи с бойните кули привличат много чужденци. По-предприемчивите собственици са разкрили малки семейни хотелчета. Мощни джипове са трасирали път по долината на река Ингури чак до ледника Шхара. Всичко това много ни впечатлява, но нашата работа е нагоре и все нагоре. Трябва да достигнем колкото може по-близо до онази зловеща дупка, поела телата на тримата ни прекрасни алпинисти.
Тръгваме нагоре. Аз съм със смесени чувства – не ми се иска да се връщам 54 години назад. Искам да бъда в настоящето, което изпитват приятелите ми. Огряна от слънцето, южната стена на вр. Шхара блести ослепително. Пури, Данчо и останалите искат да видят колкото се може по-бързо улеят, който бележи една отдавнашна българска трагедия. Спираме и започвам да им показвам последният им път, започнал от онова малко връхче на 5080 метра, после гладкият и стръмен леден склон. Поредицата от скали, големият 400-метров ледопад, 50-метровата отвесна скала и накрая зловещата дупка… Обяснявам бавно и спокойно, но думите засядат на гърлото ми. Сълзи напират в очите на всички ни.

Доц. Сандю Бешев, Да помнят върховете
Районът на с. Ужгули. Горе вдясно (кръстът) е мястото, където в мир почиват телата на тримата българи.

И пак нагоре. Преминаваме покрай две огромни скали. Те са на самата пътека. Напомниха ми за камъка на Втора тераса на Мальовица. Спираме. Оглеждаме ги и решаваме, че по-добро и подходящо място за паметните плочи, които носим, няма. До тук, до края на ледника, където буйните води на река Ингури с грохот напускат ледените обятия на Шхара, достигат всички туристи. Нагоре е само за добре подготвени алпинисти.

Тук поставяме паметните плочи – едната от името на Българската федерация по алпинизъм за тримата – Цанко, Данчо и Радко, и втората – от семейство Мачирски за Данчо. Правим много снимки.

Поемаме обратният път с чувство на изпълнен дълг. Вече още 8 души ще знаят мястото, където в мир почиват телата на тримата български алпинисти. А чрез медиите и направените снимки това ще стане достояние на мнозина българи, които все още помнят смелите българ¬ски орли, както бяха наречени още през 1961 година. Ще знаят това още много читатели на БиБиСи, защото бяха изпратили свой специален пратеник.

Доц. Сандю Бешев, Да помнят върховете
Почивайте в мир, скъпи приятели!

ВИЖ ОЩЕ: Най-новата книга на хроникьора на българския алпинизъм доц. Сандю Бешев “Безенги – Еверест на моето поколение”

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.