Любомир Палакарчев: Маратонецът – ветеран

 
1

Малко вероятно е да сте чували за Любомир Палакарчев, ако не сте следили периодиката на вестник “Ехо”, или не сте от по-запалените маратонци и бегачи. Но това е човек, който истински вдъхновява, със заслужено място в историята на планинското бягане – не само поради факта, че десетилетия държеше рекорда за преминаването на Ком-Емине за впечатляващите 5 дни и 14 часа. Но и защото и днес, на завидната си възраст, продължава да впечатлява с повече от добри участия на едни от най-трудните маратони – сред които Персенк Ултра (през 2014 г. се класира 13-ти) и Обиколката на Витоша (финиширал трети през 2011 г.).

Иначе в началото връзката му с планината започва не като бегач. Израснал в Ярлово и прекарал детството си из Витоша, Верила и Плана, Любо съвсем естествено се насочва към алпинизма, някъде в далечната 1974 г. Силният му спортен дух го води напред, и в крайна сметка попада в националния отбор за Еверест’84, в групата на Христо Проданов. Но отпада малко преди заминаването, уж поради здравословни причини, нещо, с което нито той, нито доктора на експедицията са съгласни. Разочарованието го кара да се отдръпне от алпинизма, и да се насочи към ски ралита. В последствие решава да опита и бягането, което го отвежда и до първото му състезание – 100-те километра на Витоша, през 1985 г., на което се класира 4-ти, независимо от липсата на предварителен опит.

Любомир Палакарчев: маратонецът - ветеран

Ако не броим Ком-Емине, кое е най-доброто ти лично постижение?
На маратон най-доброто ми е 2.33 ч. По онова време, 1985-86 г. винаги бях под 3 часа, а тогава съм бил на 33-34 години. Наскоро един треньор ми каза, че ако сега го поставя това време, ще съм в тройката на българските атлети. А навремето имаше много повече бегачи с такива добри времена. Иначе на ултрамаратона Виена-Будапеща, който е 360 км, съм бил 7-ми в генералното класиране, това е 1993 г. През 1996 г. пък ставам първи в групата 40-45 години.

Казваш, че е имало много по-високо ниво и постижения в бягането. Каква е разликата между преди и сега?
Тогава все пак се отделяха повече средства, имаше и повече треньори, които се занимаваха с бегачите. Аз когато бях в дружество „Черни връх“, там имаше клуб по алпинизъм, клуб по ориентиране, клуб по пешеходен туризъм, клуб по пещерно дело, докато сега няма. Няма субсидии. Преди са отпускали средства от БТС. Сега всичко е на ентусиазъм, самосиндикално си ходят хората. И затова не може да ги сравняваме с преди 20, 30 години и развитието, което имаше тогава. Но в последните няколко години забелязвам, че все повече хора бягат, и в парка, и в планината. Аз през 2011 г. станах трети на Обиколката на Витоша, на 58-годишна възраст. Но от този момент ми направи впечатление, че започват все повече и повече млади хора да се появяват, като Пламен Цукев, Милен Балабанов, който тази година спечели, Ганчо Славов, все повече млади хора се включват.

Любомир Палакарчев: маратонецът - ветеран

Освен бягането, с други спортове занимавал ли си се?

Други спортове няма, с йога съм се занимавал, упражнения, които и сега правя. Две-три години по-сериозно се занимавах с йога, по времето на алпинизма, но не съм се лишавал от храна, примерно месо, само яйцата за известно време бях си ограничил.

Чувстваше ли си се по-добре?

От упражненията – да, но от храната не.

А каква е твоята лична философия за храненето?

Общо взето ям каквото ми се яде, но все пак трябва да има някаква граница, да не се прекалява. Иначе тия бягания искат храна, и то не да се ограничаваш, примерно месото да го изхвърляш и да си веган.

Много е спорно това. Много от бягащите отдават много значение на храната, има и вегани, които стават първи на ултрамаратони.

Може да е спорно наистина, но все пак за един организъм, когато си го приучил на това нещо, трябва да мине известно време, за да превключи. Аз не съм краен, стига да имаш условия да го правиш, защото понякога тия неща ти излизат по-скъпо, да правиш даден режим.

“Тогава си правехме тренировките от София – Черни връх, Верила до Рилски езера и обратно за 24 часа.”

Да си поговорим малко за Ком-Емине. Кога беше първото ти минаване?
Първото е през 1985 г. и беше просто ей така, бях решил да го видя какво представлява. Докато се занимавах с алпинизъм, изкарах и едни курсове за планински водач, и реших да пробвам Ком-Емине. Сам го тръгнах, то почти навсякъде съм бил сам на тия екстремни изпълнения. Тогава за 10 дена го минах. И още тогава си поставих за цел, че при по-добра организация, ако всичко е без проблеми, може да се мине много по-бързо. През 86-та четирима човека от туристическо дружество “Планинец” ме предвариха – Петко Лазаров, Иван Бойчев, Иван Иванов и Божидар Димитров. Те го направиха за шест дни. Малко по-възрастни от мен бяха тогава, аз бях на 33, те – някъде над 40. Прочетох за това във вестник “Ехо”, и след една седмица тръгнах по Ком-Емине, без да ме придружава никой, без багаж, храна и вода не носех. От предишното минаване имах предвид къде мога да спя, къде да се храня. Тогава го минах за седем дни. После есента на същата година, 86-та, реших, вече с помощта на туристическо дружество Черни връх, които ми дадоха 80 лв за преминаването и 80 лв за шофьора на колата, който носеше храна и вода, и това беше цялата организация. И така, през септември тръгвам в 12 ч. през нощта, на първата вечер бях на Витиня, после беше на Дерменка, вече Бузлуджа натам, Чумерна, и на шестия ден в 18 ч. пристигам на фара. Значи за пет дни и 18 часа тогава го направих.

ВИЖ ОЩЕ: Ком-Емине – всичко, което искаш да знаеш

След това, на следващата година, 87-ма, се свързах с “Планинец”. С тях планирахме да го направим за пет дни. Тръгнахме през юни, трима от “Планинец” и аз, и една кола, която на проходите да ни дава необходимото. Но времето беше лошо, валеше дъжд. Аз му казах на единия, че по-добре септември да тръгнем, но той каза, че имал ангажименти и така решихме, дъжд, ама ще го тръгнем. И тръгваме в 0 ч. Първият ден си правим прехода Ком – Златишки проход. Но през целия ден валеше, всички дрехи ни бяха мокри, а го даваха времето да не се оправя и се отказахме, решихме, че няма смисъл.

После септември месец тръгнахме само двама, аз и Иван Иванов от Планинец. Пак тръгнахме в полунощ, но така стана, че той не ми издържа на темпото. Много ме бавеше. Вторият ден трябваше да бъдем някъде след Ботев, а ние едвам стигнахме Добрила. Аз стигнах някъде 19-19.30 ч., той дойде в 1 ч. И казал на хижаря да ми каже да тръгвам, че той се отказва. От този момент тръгвам сам, но вече не мога да наваксам това време, което съм изгубил. Аз даже си бях направил график за четири дни и половина, още си го пазя. Но тогава все пак си подобрих времето, направих го за пет дни и 14 часа.

Листът, на който през 1987 г. Любо си е записвал времената
Листът, на който през 1987 г. Любо си е записвал времената

“Ботев от заслона до върха съм го взимал за 15 минути. А от Добрила до Ботев ми е 2.30 ч. Това нещо като алпинист въобще не ме е затруднило.”

Преди да тръгнеш да правиш Ком-Емине бяхте ли правил други многодневни бягания?
Не, правил съм излизания в планината, по-бързо ходене и бягане, но не до такава степен. След това вече да. Но все пак съм бил много добре запознат с терена.

Какъв ти беше дневният график горе-долу?
Спя минимум 6-7 часа и ставам винаги по тъмно, 5-5.30 ч. И завършвам към 17-18-19 ч., зависи къде ще ми е спирката, някой път може и по-късно да се получи.
Значи етапите тогава бяха Ком – Мургана, след това Добрила, където Иван се отказва и след това отивам вече сам на Кръстец, това е след Бузлуджа, там се опитвах да наваксам, но вече умората се трупаше. Аз и затова казвам, че една от грешките на Дизела е, че тръгва сутринта, не през нощта. Защото това разстояние, което го минава през нощта първия ден, може да го тича, докато при него се получава, че последния ден върви, не тича през тази последната нощ. Защото първата нощ е важна, другите трябва да почиваш и да се възстановяваш.
Иначе след Кръстец – Котел, след това хижа Луда Камчия и оттам вече отиваш. Малко отклонение има, но защото там вече няма къде да се спи.

Любомир Палакарчев: маратонецът - ветеран

Интересно е и относно екипировката, с която си бягал, особено в тъмното?
Челници по това време нямаше, обикновени фенерчета си носехме в ръка. Имам тука една снимка на едни чешки маратонки, с които тичах. Сега ако ги намеря, пак ще си ги купя, много са добри, с бутонки и високи, държат ти глезена. Иначе съм по едни гащи, най-обикновени, не са като сега спортните, и гол до кръста. Сутрин обличам нещо, колкото да има, и при първия етап го оставям и тичам гол до кръста.

Колко пъти горе-долу те пресрещат на ден?
Зависи от трасето. Средно два-три пъти, където има възможност да излезе колата. Имаше етапи, където въобще нямаше как, например след Беклемето – чак на Тъжа. Сега вече има пътища, но тогава нямаше.

Извън организираните спирки, спирал ли си просто да си починеш?
Не съм чувствал умора, честно казано. При мен тогава умората настъпваше почти в края. Имаше умора през деня, но не до такава степен, че да спра или да ходя.

Горе-долу колко тичаш и колко ходиш, за да постигнеш такова време?
Повече тичаш. И сега се хващам на бас, че до 30 минути ще кача от заслона до върха Ботев на бърз ход. Издръжливост имам дори повече в момента, но бързината не е такава, каквато беше преди 25 години. Иначе мога с едно темпо да се движа без проблеми, примерно 100 км.

Любомир Палакарчев: маратонецът - ветеран

При тебе и алпинизмът много е помагал, защото в Стара планина има места, като Купена например, които иначе трудно могат да се минат.

Да, там с въжетата много бързо го минавам, не просто бавно да се спускам. И сега, на тия години го минавам. През 2009-та с още едно момче го минавахме.

Имал ли си момент, в който си искал да се откажеш?
Имало е моменти, на четвъртия-петия ден ми натежаваше. По принцип след Котел теренът става по-труден, но при мен заради алпинизма тия неща тогава ми идваха добре. Качваш – спускаш, едни мускули натоварваш, другите – после и така. По-натам някак си се оказваше по-трудно за мен тогава. Но да съм имал намерение да се отказвам – не. Просто стискам зъби, гледам да го изкарам и по-бързо да го мина, да не ходя, а пак да тичам, да съкратя тия километри и да стигна там, където ще почивам.

Имал ли си някакви драстични отслабвания например?

Не, аз и сега съм си толкова, колкото бях тогава, сега съм 65 кг., тогава бях 64 кг.

А възстановяването? Нещо по-специфично правил ли си след това?

Не, просто по-леки тренировки.

Първият ден-два след тичането?

Пак си тичам. Но по-леко, така че на организма да не му липсва това нещо.

След този пробег искал ли си да отидеш отново и да се пробваш да си подобриш времето, без да го има това забавяне?
Да, но имаше един момент, когато БТС и Федерацията по лека атлетика казваха, че това не им е приоритет, дългите бягания. А и след тия ходения аз вече нямах желание, бях си го направил. Пък и не е лесно да го минеш това нещо, и реших да се насоча към маратоните.

Интервюто с Любомир Палакарчев е част от брой ПРОЛЕТ 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте.

Пролет 2015
Списание 360° – Пролет 2015

1 коментар

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.