Той е единствен, защото е първият български космонавт – постижение, което никога няма да бъде повторено. Момчето, което на 16 години е скочило с парашут, дори и в най-смелите си мечти не си е и помисляло, че един ден ще се докосне до необятния космос. Днес обаче Георги Иванов остава умерен оптимист с неповторими спомени и много приятели.
Години след датата 10 април 1979, какво се случва с първия български космонавт Георги Иванов сега?
Това е наистина дълъг период в човешкия живот. Особено ако ги броим след 39-та ми годишнина, когато участвах в полета на „Союз 33”. Най-общо съм жив, в прилично за възрастта си здраве. Занимавам се с авиобизнес с променлив успех.
Занимавали сте се с летене, мислили ли сте някога, че ще достигнете толкова високо и какво Ви костваше това?
Мечтаех да полетя от ранна възраст. С моите приятели от детството правехме хвърчила, а по-късно изработвахме модели на самолети. В родния ми град Ловеч имаше завод за самолети, който произвеждаше българските модели „Ла3-7” и „Ла3-7М”. Всеки ден над града се провеждаха изпитания на новопроизведените самолети. Летецът-изпитател Петко Попганчев изпълняваше с тях всички фигури от висшия пилотаж. Това породи в мен мечтата да летя.
На 16-ия си рожден ден направих първия си скок с парашут от самолет. След това продължих с екстремните спортове – безмоторно и моторно летене в аероклубовете, каквито имаше тогава почти във всеки по-голям град в България. Когато полетя първият човек в космоса – Ю. А. Гагарин през 1961 г., бях втори курс във ВНВУ „Г. Бенковски”. Аз и моите колеги бяхме много горди, че той е военен пилот, но и в най-смелите си мечти не се виждахме космонавти. Смятахме, че малка България ще изпрати космонавт най-рано в началото на 21 век. Голямата ми мечта беше да стана отличен пилот и аз доста се потрудих за това.
Подготовката за „Звездното градче” беше много сериозна и изискваше много воля, физическа и психическа издръжливост. Включването ми в основния екипаж на „Союз 33” доказа, че ние с моя командир Николай Рукавишников се справихме с поставените ни нелеки задачи.
Не е тайна, че полетът Ви със „Союз-33” не преминава безпроблемно. Разкажете ни за случката през Вашите очи – какво си помислихте тогава, какво почувствахте?
Това беше един екстремен полет, каквито са повечето полети в космоса. При нас това се изрази в отказ на основния двигател и завръщането с помощта на резервния, който също беше наранен. Ние се завърнахме по балистичен начин, което повиши претоварването до 8-9 g.
Такъв инцидент се случваше с корабите „Союз” за първи път и следващият полет, планиран за след месец, се осъществи след една година. В последно време ми се наложи често да се връщам към нашия полет и се учудих, че помня всичко до последните детайли.
Моят командир Николай Рукавишников беше отличен инженер-конструктор, опитен космонавт, до нашето приключение беше летял два пъти в трудни полети. След като разбрахме какво се беше случило, не се създаде нервна обстановка или паника. Всеки от нас имаше точно определени задължения, които стотици пъти бяхме отработвали на земята и сега трябваше да ги осъществим в реална екстремна ситуация.
Какво се промени във Вас, след като се върнахте на Земята?
Промени се представата ми за света. Всички знаем, че сме прашинки в необятния космос, но когато наистина го видиш и осъзнаеш, усещането е необикновено. Като човек мисля, че не съм се променил. Останах си умерен оптимист. Сега имам много приятели и мисля, че това е най-голямото ми богатство.
Какво е да видиш Земята отгоре?
Ако бях поет, сигурно по-точно щях да предам това, което видях. Земята е уникално красива. Тази наша синьозелена планета е толкова малка и уязвима, че те хваща страх за самата нея. Отгоре не сe виждат никакви държавни граници, изкуствено създадени от човека, затова всички хора на земята трябва да се обединим, за да я опазим.
Какво е да се преобърнеш на 360° в космоса?
Нормално. Днес все повече млади хора се занимават с екстремни спортове. Те дават здраве, възпитават воля и отговорност, а адреналинът бързо те разтоварва от ежедневната умора. Разговор на тази тема често водим с моя син Иван, който практикува сърф, сноуборд и уейкборд. За мен е малко късно да се заема с тези спортове, но му се радвам и го подкрепям.
Пожелавам успех на вашето списание. Убеден съм, че ще имате много пристрастени читатели, сред които ще бъдем аз и моето семейство.
