Аляска: мечтите стават реалност

 
0

Димитър Димитров за едно пътуване до Аляска, пълно с пудра, непускани склонове, ураганни ветрове и фрийрайд маршрути като от филм.

Аляска: мечтите стават реалност

ДЕН 1,2

Първото усещане малко след допира ни с Аляска са мракът и студът. Където има светлина се вижда сняг, доста сняг. Стамбето чака багажа, а аз отивам да взема кола под наем. Малък Нисан, автоматик, с всесезонни гуми, червен. Няма проблеми и минути по-късно правя първи дрифтове по детелината на летището. Стандартът за снегопочистване тук е да се почисти снега от асфалта и нищо повече. Ледът не е чак такъв проблем, все пак повечето хора се движат с 4х4 и гуми с шипове. Е, ние сме с всесезонни гуми, а утре ни чака 600 км път с малка кола през планините. Първи впечатления от Анкоридж – приятен, съвсем замръзнал град с прави, обледенени улици. Градът е с население над 2 милиона и е уникално място за спортове на открито – риболов, ски, шейни, каяк, катерене, каквото си помислите. Наблизо е ски зоната – Alyeska, единственото място с лифтове. Отделно има яки барове и много приятни места за хапване. Хората са приветливи.

Хотелът ни се казва Puffin Inn, с табелки „no puffin” на вратите. Стандартните препарирани кралски сьомги, халибут и 2-3 мечки. На рецепцията има снимка на лос и предупреждение, че при евентуална среща изобщо не би бил вежлив. В стаята е топло и има CNN. След 28 часа път без прекъсване сме в леглата, но не съм сигурен, че ще заспя. Стамбето раздава необходимите медикаменти. Все пак е фармацевт. В Аляска сме – МАМКА МУ.

На другия ден ставаме рано, бързо натоварваме багажа и поемаме по магистрала 1 – Glenn Hwy. Не си мислете, че магистралите в Аляска са много, не повече от 4-5. Пътят e дълъг и първо заобикаля западната част на планинската верига Чугач. Времето е супер и постоянно спираме да снимаме гледки, които след две седмици нямаше да отчетем като забележителни. По-нататък се минава покрай големите ледници – Матанушка и Tазлина. Матанушка е дълъг 43км и е най-големият в Северна Америка.

После идва ред на тундрата. Безкрайна шир с рядка, ниска гора и прав път. Вътрешността на Аляска е доста студена, и определено не искаш да нощуваш навън. Пътят е хубав, а отстрани има няколко реда следи от моторни шейни – в общи линии основен начин да посетиш съседите или да идеш за хляб. Стигаме ГленАлен, единственото градче в района и единственото голямо т-образно кръстовище, на единствените две големи магистрали в Аляска. Трябва да заредим гориво от замръзналата колконка. После е ред за клам чаудър (крем супа от миди) и по един голям бургер. Това е свързано със запознанство с готвача, сервитьорката и всички останали в заведението, които искат да знаят откъде сме. Преживяването е много забавно.

Аляска: мечтите стават реалност

Вече сме от другата страна на Чугач и имаме още доста път по магистрала 4 – Richardson Hwy. Стигаме прохода Томпсън пас, който е основната зона, в която ще караме ски и вече сме съвсем близо до Валдийз. А сняг тук няма. Стамбето е сигурен, че сме се прецакали. Фактът обаче е, че снегът вали от другата страна на прохода, и колкото повече се отдалечаваш от океана, толкова по-малко сняг има. Някои от тези планини остават в огромна снежна сянка и виждат само 20-30 см сняг на година. Ние обаче сме далеч засега от тия познания. Преминаваме прохода, без да виждаме нещо впечатляващо. Кой да ти каже, че гледаме долните 200 метра на 1200-1500 метрови склонове над нас. Всъщност Томпсън пас е последното достъпно с превозно средство място, вратата към стотици километри върхове, ледници, склонове и бяла пустош. В рая на ските сме, но ще ни отнеме малко време да го разберем.

Във Валдийз e мрачно, около 0 градуса и много влажно. Смрачава се. Има много сняг в самия град, може би никога не съм виждал повече в населено място. Няма тротоари, няма къщи, няма нищо. Има улици и гигантски купчини сняг. Ако ще ходиш пеш, определено ти трябват гумени ботуши и повечето хора ходят с такива. Трудно се ориентираме къде е магазинът, хотелът и къде има нещо за хапване – просто защото трябва да спреш и да надникнеш зад тази или онази купчина сняг. Хотелът ни е под всякаква критика на външен вид, но всъщност това няма никакво значение, защото вече сме в меката на ските – Валдийз. Добре е, че сме тук, даже и багажът не се загуби, но защо нямаме късмет с времето?!? Какво ще правим с толкова много прецакан мокър сняг?? А горе този Томпсън пас – на нищо не прилича и там май сняг няма?!? Дали не дойдохме прекалено късно през пролетта??!?

Аляска - където мечтите се сбъдват

ДЕН 3

Ставаме и оправяме екипировката, вземаме ABS бутилките. Качваме се на Томпсън Пас, за да се ориентираме в ситуацията. Избираме един от най-лесните маршрути – Little Odеssey – на Big (съседният връх) е проведено първото WEC. Мъгла и студ. Според литературата слабата видимост и плоското северно осветление са сред най-големите рискове при каране на ски в Аляска. Убеждаваме се веднага в това и се лутаме доста. Теренът е игрив, както ти изглежда равно, изведнъж падаш в някоя дупка или зад козирка. Пускаме леко рисковано един малък, но стръмен склон и се прибираме. Срещаме се с Мат, който е местен, заклет пантажджия и противник на хелитата. Много странен тип, автор на единствената книга за пантене в района. От утре ще караме 5 дни с него.

Маршрут: Little Odessey
Стартова точка: 26.3-та миля от Richardson Highway
Изложение: северoзапад
Денивелация, долна точка: 825 м.
Денивелация, горна точка: 1170 м.
Продължителност: 3 часа
Ниво на каране: от начинаещи до напреднали
Опасности: умерен риск от лавини

ДЕН 4

Взема ни Мат с неговия трък и сме пак горе на паса. Мат разправя забавни истории – все пак кара ски в този район от 30 години. На паса духа здраво, иначе нагоре по склоновете е съвсем добре – слънце. Има приятен сняг и пудра 20-30 см. Избираме Loveland basin – готин циркус с добри склонове. Една девойка с кайт и още едни шейнари искат да ни разровят пудрата, но Мат ги изгони. Правим към 1200 м денивелация и две пускания. Последното започва от тесен, стръмен улей, пълен с пудра до уши. Ровим се като прасета, а после на моето пускане се изсипва целия слъф. Не съм свикнал с тоя слъф, та малко ме повлича, което е съвсем ОК. После отиваме на пристанището във Валдийз – и там има много за каране. Гледаме склоновете и се радваме на снега – май сме в рая на ските. НАИСТИНА.

Маршрут: Loveland Basin
Стартова точка: 27-ма миля от Richardson Highway
Изложение: североизток
Денивелация, долна точка: 690 м.
Денивелация, горна точка: 1997 м.
Продължителност: 6 часа
Ниво на каране: средно, напреднали
Опасности: умерен риск от лавини, прекосяване на ледник, козирки

Аляска - където мечтите се сбъдват

ДЕН 5

Отново сме с Мат. Пак слънце. Този път той настоява да сме от другата страна на Tompson Pass (на изток от асфалтовия път). Сутрин е трудно там, понеже е в сянка и е твърде студено. Водим спор, къде точно да се качим, а има и проблем – провеждащ се фестивал на сноубордисти – т.е. много струпани шейни и хелита. Стамбето настоява за определено място – така наречения School Bus (защото отгоре има козирка като автобус и като падне събира целия район), но Мат избира пак района между Big & Small Odеssey. Ако само можехме да видим върховете на склоновете, едва ли щяхме да го послушаме. Тръгваме нагоре, а е ужасен студ. Може би на слънце ще е по-приятно? Качваме се на Big Odеssey и правим последователни 3 спускания на изток и на запад. Около 1400 вертикални метра. Гледките на изток са уникални – един от най-големите диви планински райони в света – The Tusk. На запад си харесваме Sapphire peak – голям връх, който Doug Coombs пуска във филма Steep.

Маршрут: Sapphire peak
Стартова точка: 27-ма миля от Richardson Highway
Изложение: югоизток
Денивелация, долна точка: 831 м.
Денивелация, горна точка: 1890 м.
Продължителност: 8 часа
Ниво на каране: експертно
Опасности: значителен риск от лавини, цепнатини, ледопади, технически катерачни маршрути

Аляска - където мечтите се сбъдват

ДЕН 6

Отново слънце. Тихо. Чудесен ден с 1400 м денивелация със стартова точка направо от Валдийз и над 18 км пантене. Районът – Мачу Пикчу. Невероятен, стръмен терен. Във високата си част с покривката е „шампейн пудра“ (надолу е кора) – ясно къде летят хелитата. Ако удариш тоя склон след валеж, може би ще е 10/10. Дори разбираме, че понякога разни бандити успяват да качат рактрак в района – още не ми е ясно как. На слизане се отклоняваме леко – пантим по много остър ръб над залива на Валдийз. И пускаме още един готин склон. Уникални гледки. Вечерта сме в кръчмата и показваме на двете барманки (за това после) къде сме карали на собствен ход. Вижда се от бара идеално.

Маршрут: Matthu Pichu
Стартова точка: 2.8-ма миля от Airport Road
Изложение: запад
Денивелация, долна точка: 60 м.
Денивелация, горна точка: 1438 м.
Продължителност: 8 часа
Ниво на каране: напреднали
Опасности: умерен риск от лавини, прекосяване на река

Ден 7

Не можем да мръднем. Времето е хубаво, но след толкова много драпане сме в бокса. Така е в Аляска – когато е слънце, се молиш да завали, когато вали – се молиш да спре. Обикаляме напред-назад и правим снимки. Даже отиваме пак до паса, и после до музея в града. Почваме да се ослушваме за хели ски, обаче е сложно. За да си запазиш място, трябва да платиш. Ако платиш – няма отказване, ако е лошо времето, чакаш до първия хубав ден. Ако не можеш да чакаш – гориш.

ДЕН 8

Мат отново е тук. Мислим си, че сме си починали, ама май изобщо не е така. Чудим се накъде да поемем, накрая измисляме възможно най-голямата глупост. По пътя към пас-а се минава през Keystone Canyon. Дясната му страна обаче представлява внушителен баир с голям около 1500 м денивелация кулоар. От няколко дена мрънкам да се пробваме и Мат се навива. Според него щяло да има пудра. Спираме до реката и пресичаме – петролопровода Транс-Аляска. После следва пантене из гората по следите на един лос. Леко студено и ветровито. Поне имаме гледка с Метеорита точно срещу нас. Съвсем близо и директно се вижда единствената възможна линия за спускане – около 60 градуса на влизане. С панти обаче е цяла експедиция от 3-4 дни. Както и да е – ние сме за въпросния голям кулоар – един от най-дългите според Мат в района. Самият баир се нарича Уилоус. Стигаме кулоара, и изобщо не ми харесва – зверска кора, а нагоре са надвиснали огромни склонове, които се изсипват точно в кулоара. Просто капан за мишки.

Тръгваме нагоре въпреки протестите на Стамбето. Пантенето е повече от ужасно, със сигурност най-гадното, което помня изобщо. Стръмно и право нагоре, по кора и лед. Мат е с телемарк и може да панти на малко по-стръмно, но ние се плъзгаме през 2-3 крачки и имам чувство, че в един момент просто ще се изтърколя до долу. Мъка страшна, а оня отпред бърза. Стига се до 1-2 пререкания, но така или иначе няма накъде да бягаме. Почти горе сме и излизаме на слънце да се стоплим. В дясно от нас има голям отворен склон, но май само аз искам да го пусна. Теренът е доста изпъкнал и съвсем не си е работа. От няколко дена всяка вечер гледаме упорито Харлем Шейкс в youtube. Решаваме да заснемем наша версия – мястото е повече от подходящо. Качваме се до върха на кулоара. Поне има готини гледки. Пускаме се – пълна мизерия. Пудра така и не намерихме, за сметка на 150-те вида кора – от гадна до невъзможна. Въобще не знам как слизаме до долу без сериозно пребиване. 1500 м денивелация.

Маршрут: Gulley One
Стартова точка: 29-та миля от Richardson Highway
Изложение: северoзапад
Денивeлация, долна точка: 630 м.
Денивeлация, горна точка: 1650 м.
Продължителност: 5 часа
Ниво на каране: средно до напреднали
Опасности: висок риск от лавини, ходене по ледник

Ден 9

Този ден ще ни е последен с Мат. Предлага да караме в района на Порт Валдийз, което си е направо от водата. Така или иначе планините и тук, и на паса са еднакво високи, дори тук денивелацията е по-голяма. Аз съм силно скептичен заради кората. Обаче Мат твърди, че нагоре е изпръхнала до пудра и все пак тръгваме към Маунт Франсис, който Мат нарича Lady of the Square Rock. Наистина в един момент нататък кората се превръща в уникална „champagne“ пудра. Нагоре циркусът не е особено стръмен, с няколко яки кулоара от двете страни. Нито Мат, нито Стамбето обаче искат да ги качват. Виждам една рампа, която много ме кефи, но не мога да ги навия. Факт е, че и тримата едвам кретаме от умора. Пускаме се из яката пудра и после в кората чак до брега на океана. За финал малко бутане и май е време за сериозна почивка.

Маршрут: Mount Francis
Стартова точка: 1-ва миля от Dayville Road
Изложение: север
Денивeлация, долна точка: 0 м.
Денивeлация, горна точка: 1050 м.
Продължителност: 5 часа
Ниво на каране: напреднали
Опасности: умерен риск от лавини, ориентиране, ходене по ледник, гъста растителност

Ден 10,11

Започва да вали и не спира – метър за час. В града са паднали над 2.5 метра сняг. Вече предимно влажен и топъл. Тепърва трябва да разберем, че тук вали точно така и после изпръхва до пудра. Затова и никой не ходи да кара, докато вали. Ние обаче още не го знаем и излизаме в района на Порт Валдийз, точно до терминала на пайплайна. Пантенето нагоре е нечовешка мъка, затъва се до над кръста дори и със ски с талия 115 мм. Някак успяваме да направим две кратки пускания в бялата стая. Нищо особено като каране, затова пък сме зверски изморени и мокри. Екипировката ще изсъхне след 2-3 дни.

ДЕН 12

Би трябвало да е сряда. Продължава да вали. Нов опит да караме в Порт Валдийз, където вече вали нещо като дъжд и всичко е кора. Тотален неуспех. Прибираме се. Лошото е, че ни остават само 2 дни преди полета от Анкоридж, който е в събота – т.е. последен шанс за хели. Дават някаква сравнително читава прогноза за тия 2 дни, но в петък не е сигурно дали трябва да караме ски, понеже пътят до Анкоридж е дълъг и не искаме да изпуснем самолета в събота за България. Отделно, ако платим хелито и времето е кофти, просто изгаряме. Водим дълги спорове и все пак плащаме един ден хели при Блек Опс, които изглеждат най-свежи и с най-много лавини по снимките във фейса. Отиваме за инструктаж – който ни го провежда едно чиче, на външен вид неспособен да кара ски. Стамбето е сигурен, че сме се минали и само за кратко ще ни повозят напред-назад. Все пак е от Габрово. Става много комична история, понеже чичето – Джери, който ще ни е гид и в момента е маскиран със скъсана пухенка и смешна шапка, е абсолютна легенда и пионер на хели-ските в Аляска. Това обаче го разбираме по-късно. Казва ни – е вие щом пантите сами тук, значи можете да карате навсякъде. И въобще не се шегува.

Аляска - където мечтите се сбъдват

ДЕН 13

Времето съвсем не е ОК. Но нямаме друг шанс. Вятърът носи облаци и все още няма добра видимост нагоре по върховете. Според инструктажа на Джери отиваме в 9 часа на бунгалото/летище на Блек Опс. И сме първите. Просто се е пошегувал леко, в това време няма кой да излети в 9. Ще караме с още двама бордисти с дълъг стаж в хели-ските – разбирай 10-15 години. По някое време към 11 идва Джери и казва, че времето хич не го кефи и започва едно чакане. Голямо чакане. Праща разни хорица напред-назад с колите да огледат времето на паса и т.н. После предлага ако искаме да караме над пътя, при което Стамбето съвсем посърва. Всъщност ние не знаем какво има предвид Джери с това над пътя, но не пречи да сме кисели. Към 13 ч. Стамбето вече е пред самоубийство, май няма да се кара днес и евентуално изгоряхме с парите. Стоим в бунгалото и се чудим къде да се денем, а Джери яде чипс и гледа картата. В 14 без малко се появява и просто казва – хайде да летим. С голяма доза недоверие, че изобщо ще видим някой читав склон, се качваме на птичката и излитаме.

ВИЖ ОЩЕ: Филмът от приключението в Аляска е тук.

Излизаме над мъглата, леко разклащане, проверка на разни неща по машината. После приближаваме масива на Питона (до Биг Одисей). Склоновете са нереални и напълно брутални. Сякаш попадаме на друга планета. Джери просто посочва с пръст мястото за кацане, а двамата изтръпваме. Стамбето ме пита – абе тоя нали се майтапи, ние оттам трудно ще се пуснем. Аз му казвам – споко, сигурно си сочи нещо друго, това не е за нас. Стомахът ми е на топка. 15 секунди по-късно кацаме на въпросното място, най-безумния спот, който човек може да си представи. Стамбето се чуди да слиза или не, но просто няма избор. Изпълняваме процедурата по слизане точно. Прескачаме една козирка, Джери ме моли да си сложа ските – ако падне лавина, да мога да му помогна бързо и изчезва в огромния улей. Малко по-късно ме вика по станцията. Аз съм втори. Под мен е 600-700 м денивeлация склон с перфектна пудра и наклон 40 и няколко градуса. Със сигурност е най-доброто спускане в живота ми.

Стамбето е леко предървил и просто разцепва склона на 10-тина завоя. После има още много каране надолу до хелито – някъде 1500 м общо. Следват още 7 такива спускания, всяко следващо – веднъж в живота. На поредния склон бутам една голяма лавина, и после една още по-малка. Без инциденти. Такъв ми бил късметът. Джери е най-подходящият човек, на който може да попаднете, когато става дума за хели-ски в Аляска. Напълно спокоен и супер прецизен. На второто пускане ме пита – добре ли е, имайки предвид – стръмно ли е достатъчно. Питам го – има ли по-стръмно, и тогава ме посреща онази широка усмивка – „it can be steeper, а way steeper” (може да е по-стръмно, доста по-стръмно). За финал правим дълго и много студено пускане по ледника Worthington. Вечерта сме брутално смазани след 9000 м+ денивeлация за един ден в най-добрите планини в света. Да-а, май има смисъл от цялата история с хелито…

Аляска - където мечтите се сбъдват

ДЕН 14,15

Петък сутрин. Трябва да тръгваме за Анкоридж. Мислехме да направим последни панти – в района на Real Fucken Steep, но горе е ураган. На тръгване към Анкоридж се извива силна буря и проходът е затворен за движение. Все пак успяваме да го прекосим. Горе е истинска вихрушка, цялата пудра е във въздуха. Подобно ветровити „събития” се случват в района 3-4 пъти на зима. От другата страна на Чугач не духа и няма сняг, точно както на идване. В далечината се вижда началото на Врангел и Сейнт Елайъс (Wrangell & St. Elias) – най-бруталната планина в Аляска и най-големият парк в Северна Америка с площ по-голяма от тази на България.

Излитаме рано сутринта от Анкоридж и следва двучасов полет в абсолютно чисто небе над Чугач, Врангел и Ст.Елайъс – най-големият див район на земята, покрит само от ледници, върхове и фиорди. Гледката е неописуема и е запечатана в съзнанието ми до ден днешен. На много от тези върхове не е стъпвал човешки крак, а най-високите – над 5000 м са виждали само шепа изкачвания. Е, поне е сигурно – има едно място на земята, където да караме ски, без много-много да си пресичаме следите. Естествено, в София вече е пролет и никой ни най-малко не предполага за това…

Аляска - където мечтите се сбъдват

Историята на Митко е част от брой ЗИМА 2013 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена.

Корица Зима 2013

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.