По речния път на Дунав с каяк

 
0

Бях се докосвал до Дунава едва 3-4 пъти през живота си, а Филип никога. Скоро прочетохме, че я наричат Царица на европейските реки. Голяма е, наистина, респектираща. Идеята бе на Филип – да направим експедиция, само двамата с каяци, без поддръжка по сушата. Да плаваме колкото можем, от Видин, не, от Куделин, докъдето стигнем – Русе, Тутракан, защо не Силистра. Не си мислете, че сме каякари. Опитът ни е предимно от спокойните води на Беглика. Никога не сме правили толкова дълго плаване по река. Не знаехме как ще ни се отрази този нов вид изживяване. Но пък и двамата обичаме да поемаме предизвикателства.

Байкария, Дунав

В натурата ни е да сме на път, да мислим за първичните си нужди като храна, вода и сън под открито небе. Не обичаме да знаем къде ще замръкнем. Просто искахме да се слеем с природата на реката, да я накараме да ни приеме, да ни се разкрие във всичките си форми и да ни пусне надолу по течението си живи и здрави. Планирахме да ловим и ядем риба (въпреки забраната), да спим по островните плажове, да изследваме колкото се може повече тесните ръкави и канали, да не зависим от никой и нищо. Датата на тръгване бе определена – 18 април. Нямахме намерение да тренираме, даже да пробваме каяците предварително.

Организацията и планирането бяха въпрос на време, приятелска подкрепа, не малко телефонни обаждания, срещи с опитни каякари, събиране на екипировка и информация от тук и там. Основният проблем – намирането на каяци бе разрешен с помощта на Светльо и Ники. Дадоха ни своите страхотни каяци. В последния момент успяхме да вземем GPS, разпечатахме и ламинирахме топографски карти на цялата българска част на Дунав. По пътя не разполагахме с Интернет, имахме само слушалки за да слушаме евентуално прогнозата през телефонното радио.

В дните преди да тръгнем се разразяваше мощен циклон със снегове и дъждове. В социалните мрежи се говореше предимно за ски. Датата обаче бе определена и ние я очаквахме, за да поемем по речния си път. Но нали ако тръгнем в лошо време, ще очакваме то да стане по-добро, а не обратното.

Байкария, Дунав

Ден 1. Петък, Куделин – къмпинг Рациария (72 км)

Будим се рано в дъждовния и мрачен ден върху дигата близо до Дунав мост 2 при Видин. Последните 2-3 дни непрестанно вали. Събираме мокрите неща и потегляме към старта си. Правим последни покупки от магазина. Наливаме 6 литра питейна вода. Отиваме до задния двор на психиатричната клиника в село Куделин и разтоварваме. Пак вали. Набутваме набързо и припряно багажа, за да не го мокрим и потегляме под погледа на няколко, облечени в напикани шинели, пациенти на клиниката. Реката е спокойна. 844 км – първа среща с километричните табели, които занапред се оказват спътник и свидетел на пътуването.

Първо усещане и за каяците. Не бяхме им се качвали преди това. Свикваме бързо, гребем умело под лекия неспирен дъжд. Гената, който ни транспортира към тази водна мечта тича трогателно по брега за да ни изпрати. Знаем, че иска да дойде с нас. Километрите един по един започват да намаляват. Фотоапаратът се оказва с три изтощени батерии и обилно натъпкан с пясък от Сахара. Ах, Васко! Ново село – движим се по близо до румънския бряг и виждаме две фигури да махат от нашия да казват „Полис, нещо си…”. Сигурно са полицаи, или пък мошеници, които причакват пътуващи чужденци. Решаваме да ги отсвирим.

Гомотарци – спираме да се поразтъпчем и разтегнем. Усещаме, че дългото седене в каяка си е едно от предизвикателствата на пътуването. Пак завалява. Скачаме бързо обратно в лодките за да стигнем големия завой на реката при с. Кошава, където ни чака патрулката. Същите полицаи от преди малко. Нахокват ни леко, защо не сме се явили първоначално и ни записват в протоколите си. „Внимавайте с румънските колеги!”. Продължаваме, виждаме моста, минаваме го. Къде ще спим? Да минем моста. Да минем и Видин, не искаме град. Яхваме отново течението, накиснати в своите тесни подвижни „вани”. Още вали. Мокри сме. Островите са мокри, всичко е мокро. Набираме се на греблата за да стигнем Симеоново. Денят започва да си отива. Доста сме изморени вече. Ходим мокри с шприцките из селото и питаме за сухо спане, някъде. Не намираме подслон и решаваме да се напънем още 5 км до бившия къмпинг Рациария.

В полусумрак приставаме там. Влизаме в крайпътната кръчма. Спасението е там – храна, топла стая с котелче, напълно безплатно. Разхвърляме всичко за сушене. Ядем и пием горе в кръчмата доволни. Говорим с Гошо – местен зевзек, домакин. Слушаме неговите истории за 360 кг риби с 50 кг хайвер, извънсемейните преживявания в работещия едно време в къмпинг в комплект с хайвер от анекдоти. Усещаме болки в китките. Претоварили сме ги след 70 километровото гребане. Леки притеснения ни обземат, дали ще можем още седмица да гребем с тези болки. Приспиваме се с книгата “Кой, кой е в подземния свят”. Четем за Любомир Димитров – Гребеца. Км 772.

Байкария, Дунав

Ден 2. Събота, къмпинг Рациария – Долно Линево (36 км)

Ставаме с отекли китки. Пием кафета и хапваме отново от най-вкусната рибена чорба. Гошо ни носи лекарство за мазане на травмите. До обяд си почиваме. Още вали. Чуваме от минувачи как реката в Арчар прелива над моста. Код жълто – слушаме по новините. След 12 дъжда спира и влизаме в реката с идея да не се претоварваме и повече да дрейфим. Китките ни искат почивка за да можем да продължим следващите дни. Устието на Арчар се вижда отдалеч. Мътни бурни води се вливат в Дунава, носят дървета и множество цивилизаицонни, пластамсови артефакти. Вече имаме батерия и снимаме доволни от ниската перспектива.

Спираме на първия си остров. Румънски. Първо слънце се прокрадва между облаците. Обземат ни радост и надежди за хубаво време. Небето е динамично и красиво. Не вали. Продължаваме към Лом, минаваме и махаме на хората по брега. Река Лом също със страшна сила се влива в Дунава. Голямата река е в два цвята – нормалното досега зелено и кафявото, оцветено от мътните води на бушуващите притоци. Подминаваме Лом и спираме уж за почивка около 17:30. Находка! Намираме самотна бяла тертиплийска караванка на брега. Отворено е, вътре е уютно и чисто, с две диванчета за спане в наметнати с десен кравешка кожа.

Няма как да не останем да нощуваме тук, въпреки че има още светло време за плаване. Настаняваме се, разхвърляме багажите. Малка разходка навътре в сушата – нищо интересно, освен лепящ се по подметките на кроксовете чернозем. Пием ракийка, ядем баница, пишем бележка на незнайния домакин, бистрим плана за утре. Палим огънче, изпращайки с очи „тропическия” залез. Чай от ошав, подсладен с приятелски шеги. Сънят ни е гарниран с лек дъждец. Км 736.

Байкария, Дунав

Ден 3. Неделя, Долно Линево – о-в Орех (63 км)

Сутринта е свежа, ясна и по детски чиста. Изгрев над реката за нас е като чакано обещание. Редовната занапред поредица – топла вода, кафе, закуска. Прибираме набързо багажа и пускаме двата километра до селото за да отидем на пазар. Хората са махмурлии. Ходим като френски десантчици по улиците на селото. В магазина – стоки от сорта на сирене за 2 лв, кашкавал за пица със странно съдържание. Така е по-селата вече – няма качествена храна, а евтина. Лоша работа. Едната преварка на домашната ракия също не ни се нрави и не купуваме. Запътваме се към Цибър (като Цибър и Ефрат).

Спираме на остров, който няма име на 30 годишната вече военна карта. Усещаме за пръв път ситния дунавски пясък, по-добър и от този на Златни пясъци. Леко се попичаме на прозиращото слънце. Продължаваме към о-в Кича и Козлодуй. Топло е, пие ни се бира, но не спираме. Подминаваме кораба Радецки и продължаваме към един хубав канал между о-в Козлодуй и Копаница. Реката е тиха и широка, водите кафяви, обсипани с пухчета от тополите. Небето е безкрайно и прошарено с нарисувани бели кумулуси. Отразява се в небесно-кафявия цвят на водата. Бреговете са рамкирани с високи дървета и няма нищо направено от човека. Все едно сме в Африка, езерото Виктория. В канала спираме на един огромен плаж. Водите са плитки и топли. Има следи от коне. Странно е това. Тичаме по плажа голи и се мием със затоплената вода. Иска ни се да останем сред този забравен рай, но имаме нужда от прогрес.

Насочваме към Оряхово. Виждаме черни щъркели – красиви и грациозни. Искаме да напазаруваме и да отидем да бивакуваме на о-в Орех. 18:30 започвам да тичам по пътечките към високо разположения градския център с единствения работещ магазин. По залез сме вече на острова. Плажчето е страхотно. Светлината се расейва, в полумрака изникват бракониери. Поздравяват ни предпазливо и продължават да кръжат до късни часове, пускайки мрежи тук и там покрай острова. Палатка, огън, салатка – бивакът в природата за нашето Приятелство не е загадка. Км 673.

Байкария, Дунав

Ден 4. Понеделник, о-в Орех – с. Загражден (45 км)

Утрото е по-различно – мъгла като мляко „къпе” острова. Видимо се е покачило нивото на водата и за малко не стига до входа на палатката. Нормалната закуска с кафе. Чистим ситния пясък от посуда и дрехи, товарим се и тръгваме по тесния канал между островите Орех и Език. Утрото в канала е страхотно, мъглата се вдига, затопля се, скачат риби, изплашени птици се стрелкат от ляво и дясно. Яркозелената растителност се сгъстява. Бреговете са заляти – истинска мангрова гора. Дървета са легнали, корени и клони изкачат нагъсто и започват да правят плаването невъзможно.

След две задънени разклонения успяваме да намерим основния канал и отново сме на Големия Дунав. Сещам се за Илиян и Ради в с. Долни Вадин. След 2 ч сме вече в селската им къща. Приказваме си на ракия и салата, мезим, даже хапваме. Децата им играят на воля в зеления двор. Безвремие в последния Великденски почивен ден. Поемаме мързеливо след дългата обедна почива с чанта хранителни и спиртни запаси – армаган от домакините. Илиян ни обяснява за долняка* и с влизането в реката се изправяме срещу него. До Байкал не спираме да гребем, за да можем да се движим добре и да не ни върти по идващите от долу вълнички. В ресторант Байкал отиваме при Благо на рибка с бира. Около 6 тръгваме леко надолу за да търсим бивак. Искър се влива тихо и спокойно.

Малко преди Загражден намираме китно място за бивак. Установяваме, че апарата се е навлажнил и не иска да работи. Така до края оставаме без снимки. Много жалко за предстоящите хубави случки и места. Разпределяме задачите с храната и спането и скоро сме до огъня със салата и кайсиевата ракийка на Илиян. Правим равносметка на хубавия и разнообразен ден. Км 628.

*долняк – така хората по Дунава наричат източния вятър, който идва от долу на течението

Байкария, Дунав

Ден 5. Вторник, с. Загражден – о-в Чиока (66 км)

Лекият ръмеж и биологичните ни часовници ни будят в 7. Докато излезем дъждът е вече спрял. Сутрешната процедура се повтаря, но този път с великденски козунак от Долни Вадин. Днес ще влезем в Природния парк Персина. Колко ли по-диво може да бъде около реката, мислим си? Тръгваме малко след 8 и 30. Пред нас е румънския о-в Калноват, където реката прави голям завой на ляво. През румънския канал е по-пряко, тясно и интересно. Остава опасността да ни видят техните гранични край село Излаз. Рискуваме и поемаме натам. Множество чапли и диви патки излитат изненадани от нас. Тихо, красиво и спокойно е, има само дървари по острова.

Излизаме на големия Дунав след Сомовит, където се влива река Вит. След още малко гребане сме на Никопол (на 30 км). Спираме за обяд, сред голяма тълпа роми, които набързо „избръсват” пред очите ни крайречната детска градинка. Каяците са гледани с интерес от тях. Ние пък гледаме лошо за респект. Потегляме в около 2:30 за да навлезем в Персина. Любуваме се на белите скали след Никопол. Виждаме ниши и пещерички и разбира се скалната църква Св. Стефан. Правим план как ще минем по брега с колелата си след 10-тина дни. Пред нас изникват много острови. Търсим тесните и по-красиви канали между тях, извън фарватера. Наподобява Амазонка – реката се разклонява толкова много. Нещо плува от остров Лакът. „Фичо, виж с бинокъла, мисля че е диво прасе”. Втурвам се да видя отблизо. Фичо потвърждава, зад мен. Прасето обаче ме усеща, и се обръща да плува към острова. Спринта ми стига дотам, че едва го виждам как се отдалечава в наводнената гора на острова. Жалко, че не сварихме да го видим във водата. Там то щеше да бъде уязвимо, но пък какво ли можехме да го направим освен да му се порадваме. (Макар да знам че, Филип е готов да забие и нож във врата му.) Дори и апарата ни не работи.

Водни змии „рисуват” по мътната повърхност. „Ето, че наистина стана по-диво”, казваме си. Около 18:30 вече сме пред най-големия остров Белене. Чудим се как да му минем. Нека да потърсим един 7 километров, тесен канал между Белене и Голяма бързина. Рискуваме да замръкнем някъде в канала, ако се окаже недостатъчно пълноводен. Едва намираме входа му измежду нападали дървета и се озоваваме в един друг свят. Дивотия. Джунгла. Комари. Ниското слънце влиза точно в гърба ни на снопове и ни дава топъл тласък за да продължаваме бързичко надолу. Блатни кокичета, скачащи риби. Изникват разклонения. Колебания над картата, поглед на течението, избираме и продължаваме. Каналът се задънва в един момент. Какво ще правим?

Вдясно виждаме едно провиране между няколко дърветата към едно друго по-дълбоко място. За щастие от там виждаме, че канала продължава. Чуваме мотор и скоро пред нас са двама бракониери-рибари с лодката им. Това е знак, че канала е плаваем. Те потвърждават. Гребем устремено по слабото течение, без да спираме да се наслаждаваме на дивотията на канала. Огладнели си разделяме една ябълка през борда. Денят си отива лека-полека. Губим още 10 минути за да свършим едно добро дело за едни затворнически** надзиратели. Дърпаме и бутаме отнесената им от бурята лодка от едната страна на канала на другата. Малко след залеза вече сме се проврели през залятото устие на канала и сме отново на големия Дунав. Пред нас е единствено румънския о-в Чиока. Нямаме избор, там ще нощуваме. Спускаме се по южния му бряг, но няма как да акостираме заради нападалите като микадо дървета. Вече сме на края на острова. Какво да правим? Вече е тъмно. Пускаме мощния фенер и тръгваме срещу течението за да търсим слизане по северния бряг на острова. Намираме го на 50 метра нагоре. Супер място. Най-доброто, наистина! Дива гора с място колкото за една палатка и огън. Редовните занимания край огъня и сладък сън. Фичо пробва хамака. Сухо е и няма комари. Км 562.

**на остров Белене все още има функциониращ затвор.

Байкария, Дунав

Ден 6. Сряда, о-в Чиока – Безименен остров (77 км)

Ставаме в сухата гора и набързо се оправяме. В малко след 8 сме вече в лодките. Насочваме се към Свищов. Заводите са и по двата бряга. Шумно е, мирише на индустрия. Безспирно гребем в тихата река за да оставим зад гърба си тази лудница. О-в Вардим минаваме по фарватера. Заслушани в собствените си мисли въртим греблата. Около о-в Батин решаваме да минем в канала. Интересно е. Ловна хижа и малко фериботче. Острова се оказва ловно стопанство. На брега виждаме и пътя за граничната Байкария.

След още малко гребане стигаме до м. Стълпище. Спираме за обяд. Часът е вече 15:30, а вече имаме 48 км зад гърба си. Ранното тръгване си е от полза. Мъж и жена ни заговарят на брега. Ние пък ги ангажираме да ни пазят лодките. Обядваме и си почиваме в ресторанта, мием се, снабдяваме се с домати за вечерта, както и с тоалетна хартия. Отново сме във водата. Междувременно телефонирам за да уредим транспорта за нас и лодките, в случай че подминем Русе. Уредено е с помощта на Мишо и хора от Тутракан. Натискаме на греблата и скоро сме пред малката Виена. Гастролираме покрай крайречната алея, препълнена с хора. Долавяме пролетното настроение от закачките на влюбените двойки по кейовете. От време-навреме някой дете ни забелязва и ни помахва за поздрав. Разбираме постепенно с дните, че хората от северна България не прекаляват с поздравите. Времето се заоблачава, но още държи без дъжд. Минаваме Дунав мост. Слънцето залязва. Имаме вече над 75 км днес.

Решаваме да пробваме едно малко безименно островче за нощуване. Минаваме му от румънската, скришната от фарватера страна. В полусумрак намираме хубаво място за бивак. Слагаме челниците и започваме борба в опъването на рибарската мрежа. Та нали я носим през целото време. Течението и каяците ни пречат. Отнема ни около 40 мин да я пуснем криво-ляво, по-скоро за идеята. Минава вече 10 ч. Тепърва опъваме бивак, палим огън и сядаме като туземци. До 12 ч обсъждаме дългия ден и планираме оставащите два. Имаме малко повече от 110 км до Силистра, а вече спокойно минаваме по около 60-70 км дневно. Супер сме! Налягането обаче спада и ние като него уморени падаме в тясната палатка. Км.485, след рекордните за нас 77 км днес.

Байкария, Дунав

Ден 7. Четвъртък, Безименен остров – рибарско селище Клондайк (27 км)

Усещаме още със ставането, че времето се разваля. Ситен дъждец. Набързо дръпваме кафето. Знаем, че ни остава още малко до Силистра и нямаме търпение да изминем по-голямата част от оставащото още днес – да минем Тутракан. Така ще имаме време да отпътуваме с нощния влак в петък срещу събота. Минава катер, може би граничен. Крием се в гората сякаш сме избягали каторжници. Нищо, че каяците ни се виждат лесно с ярките си цветове. Катерът отминава. Отдъхваме. Събираме празната мрежа. Очаквано – предвид качественото й опъване.

Потегляме в дъжд с лек насрещен вятър. Скоро вятърът се усилва. Имали сме и преди такова време. Гребем спокойно покрай о-в Алеко. Появяват се по-големи вълни. Тук там изникват и водовъртежи. Нямаме търпение да спрем на кафе и чорба в Ряхово. Граничен полицай ни посреща пред кръчмата. Проверка. „Видели са ви в румънски води. Внимавайте!”, казва. „ОК!”. Хапваме и проверяваме прогнозата на служебния компютър в ресторанта. Днес и утре – силен, даже засилващ се долняк. Лошо. Сутрешните ни планове ни започват да „увисват”. Нищо. Хапваме и отново влизаме във вълнуващата се река. Вълните се белеят със своите зайчета. Продължава леко да вали. Караме покрай брега. Принудени сме да гребем непрестанно. Скоростта ни пада почти двойно. Вълните се пличкат по носа на лодката. Достигат и до кокпита понякога. Успешно минаваме между о-в Мишка и нашия бряг. На излизане на големия Дунав ни пресрещат високи странични вълни, откъм фарватера. Става интересно.

Реката се превръща в море. Виждам рибарско селище на брега, извиквам на Филип и насочвам каяка към него. Вълните започват да идват на 90 градуса и да клатят доста неприятно. Измъквам се. Едва когато приближавам брега се осмелявам да се обърна и да видя, че и Филип ме следва. Слизаме. Сядаме да починем от непрестанното усилено гребане. Китките ни наболяват от борбата с долняка. „Просто не са случили на стопани”, казва Филип и се смеем. Мотаем се и оглеждаме наколните вили из селището, което хич не се оказва малко. След разходка по сушата се запознаваме с хората (тигрите) от помпената станция. Даряват ни с домати, ако евентуално решим да продължим напред. Вълните обаче се засилват. Дунавът окончателно се е превърнал в море. Гледаме от терасите метаморфозата му и се чудим дали да влезем отново в реката. Местните не ни го препоръчват.

Правя опит да вляза и пробвам да покарам малко покрай брега, вълнението ми омотава главата за 3 минути и излизам. Оставаме да нощуваме принудително тук. Сбогуваме се с мисълта за достигане до Силистра утре. Към с. Бръшлен, тичаме по пътя и си философстваме относно важността на изминатия път, а не на крайната цел. В селото – зрънчо, бирички, пазар и обратно към лагера. Не пропускаме да преследваме няколко сърни в нивите. Имаме гости от Тутракан за малко – Кристиян и Лидия. Те ще ни помогнат утре да стигнем до русенската гара с лодките. Скоро ни оставят сами и започваме организирането на гала вечерята. Правим си гурме или просто дояждаме останалата храна. Стоим до късно и гадаем за вятъра утре и дали ще успеем да влезем отново да гребем. Правим си завет с подръчни материали и заспиваме на една от покритите тераси на рибарското селище. Км. 458.

Байкария, Дунав

Ден 8. Петък, Рибарско селище Клондайк – Тутракан (26 км)

Нетърпеливо се пробуждам със зората още около 6. От чувала чувам само шума на вълните и вятъра. Изглежда същото, за съжаление. Все пак в 6:30 ставаме и поглеждаме. Оказва се леко по-тихо. Бързаме да влезем, веднага след кафето. Около 7 сме вече във водата. Гребем близко до брега. Вълнението е търпимо. Вятърът е силен, на пориви. Напъваме на греблата. Напредваме доста бавно, порейки вълните. Влизаме в канала на о-в Въжетария. Завет. Все едно гребем във въздуха. Отпочиваме си малко, хапваме нещо малко и се пускаме по канала.

Отново сме на големия Дунав и започваме отново неспирната борба с вълните. Реката се е разбунтувала още повече. Няма място за почивка. Трябва да продължаваме до следващия канал на о-в Радецки. Не е близо. Гребем в дъжда като “полуслепи”, съсредоточени в поредната разбиващата се в носа голяма вълна. Държим се близо до брега, от който своевременно се свличат земни маси. Някои дървета едва се държат на оголените си корени. Гледаме фарватера – там е страшно. Скоростта ни е паднала драстично. Минава 11, а сме минали едва около 20-тина километра. Още малко и сме в канала на о-в Радецки. Там пак е тишина. Почиваме и се кефим, не бързаме. Остава малко до Тутракан. Това е крайната ни цел. Примирени сме с това отдавна. Тутракан, км 432. Акостираме. Прегръщаме се доволно. Мием каяците усърдно, тихи и замислени сякаш се молим. Благодарим на реката Майка! Оправяме багажи. С колесарите отиваме към офиса на Кристиян. Малка разходка. Земята ми се клати под краката. Вестибуларния ми апарат още е някъде по вълните на Дунава.

Редовната рибена чорба с хайвер. Товарим се на колата на Данчо и скоро сме в Русе за да оставим каяците в колетното на гарата. Интересна поличба – отиваме в хотелче край гарата, и се оказва стопанисвано от човека, който ни пази лодките на м. Стълпище. Колко малък е Света. Разхождаме се из Русе. Отдавна не сме били сред толкова много хора. Гледаме градската им суета, докато ние се клатим по улицата и мислено в съзнанието си плаваме. Бира, топла храна, споделяне на спомени от изминатия 412 км път и планове за бъдещето.

Байкария, Дунав

Лека полека осъзнаваме, че пътуването ни по Дунава приключи. Не и без идеи за следващи пътешествия. Следващото плаване по Дунав няма да е същото, вече ще познаваме реката и предизвикателството сигурно ще е друго. Ние също няма да сме същите.
Влакът пътува в нощта към дома. През прозореца просветват светлините на поредния речен кораб. Още плаваме и в съня си.

„Растем с пътешествия
Отминали и бъдещи
В очите ни събран е лагерния огън.
Пораснали, но не достатъчно
Да спреме да мечтаем.”

Специални благодарности на Sony България, Ники Петков, Светло Пейчев, Гената Монов, Мишо Михов, Киро Макаров, Стани Караиванов, Илиян и Ради, Кристиян и Лидия, д-р Данчо Куцаров и всички други, които ни помогнаха!

Байкария, Дунав

Повече снимки има във фейсбук страницата на Байкария.

Байкария, Дунав

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.