Пак са се събрали няколко поредни почивни дни и на изхода от София, в посока Перник, се е струпала върволица от автомобили. Вали дъжд. Стопът е малко нелеп – всички се движат с нула километра в час и шофьорите имат време дълго да съзерцават мокрите ни фигури край пътя. Толкова сме близо до тях, че направо им влизаме в личното пространство и се чудим накъде да отместим погледи. Освен това е странно да опъваме палци пред един и същ автомобил в продължение на много минути. Целта ни е Гоце Делчев, а от там – село Гърмен, на гости. След това – пеш из Родопите.
Топ 10 на най-добрите възможни ситуации
Пътешествието ни започва с най-естественото нещо в тази част на света – спира ни пернишки фолксваген Голф. Той ни изкарва от „тапата” и ни оставя на чисто от автозатлачвания място. Стопираме три двойки – аз и Ели, Сту и Цанка, а Дидо и Пепи профучават покрай нас малко по-късно в техния си, разхвърчан стил.
В Гърмен намираме Ванката, на когото отиваме на гости. Вземаме си мастика и през нощта решаваме да крачим 3 километра до село Огняново. Там има открит минерален басейн. Прелазваме през дупки в някакви ограждения и стигаме до малък, горещ бетонен правоъгълник. Цопваме голи в него и известно време само се усмихваме. Слагаме текущата ситуация сред Топ 10 на най-добрите възможни ситуации, които могат да ни се случат из този край на света. Сред белите изпарения в мрака и след сутрешната столична гмеж и влажен автостоп говорим за Вселената като за „ебасиякотомясто”.
Всичко свършва с немощно пропълзяване до съседното село Марчево и опъване на палатки в шубраците край пътя.
Трите храма
Сутринта решаваме, че да вървим на изток е най-добрата от всички възможни посоки. На пътя ни е легнало село Дебрен и ние потъваме в гъстата родопска кал. Всеки сам си сключва тихо примирие с нея, защото тя, ако реши, може да се прегрупира и да ни погребе. Приемаме условията – подметките да се удебелят и да ходим като роботи.
По-скоро пространството има планове за нас. В една от тримерните му области внезапно преплитаме съдби с възрастен мъж, който води подире си муле. Двамата изскачат внезапно иззад горските стволове от измерение наречено „изведнъжотнищото” и меко се включват в нашата безпространственост.
Повеждат ни напряко през хълмовете. Мулето понася Цанка върху гърба си. Вали си. Мъжът носи синя куртка, а отгоре е наметнал зелена мушама. Някаква цел си има, харесва ни и ни води на потайно място – изоставена черква. Отвън е що-годе запазена, но черчеветата са увиснали и откриват мрачни дупки. Вътрешността е разграбена – олтара е порутен, иконите ги няма, дюшемето зее. Разказва ни, че и християни и мюсюлмани си съжителстват добре по тези краища. Но християните не се грижат добре за храмовете си.
Повежда ни още нагоре по хълма. Влизаме в махала, от която стърчат само дебелите каменни зидове на къщи без покриви. Мястото е призрачно и в него живи души няма. Спираме до стара джамия. Влизаме и стъпваме по плътно застлани, пъстри черджета. Полумракът е нарушен само от правоъгълни струи светлина, нахлуваща през прозорците.
Тук вярата е още жива. Някой се грижи за храма.
Хлътвам в малка, черна дупка и попадам на виещи се тесни стъпала. Във вътрешността на минарето е пълен мрак, пронизан само от правоъгълните слънчеви лъчи на някаква божествена алармена система. Парапетът на върха е нисък, а ширналия се склон под джамията създава илюзия за шеметна височина. Отгоре се виждат назъбените останки от голяма къща – някогашния дом на ходжата, според мулето и загадъчният ни спътник.
Продължаваме нататък и на билото на хълма нагазваме в разорана нива. Тогава ни се случва едно от онези неща. Мъжът и мулето спират и казват, че е време да се разделим. Правят „порта” между телата си, през която минаваме един по един, стискаме си крайниците и си пожелаваме различни хубави неща. Нагазваме в синора към едно далечно дърво и полека се отдалечаваме.
Вали тих родопски дъжд. В гърбовете ни удря родопска песен и осъзнаваме, че сме влезли в третия храм, най-всеопрощаващият. Душата на мъжа с мулето.
Замръзваме под дървото вярващи. Ние – насред една родопска картофена нива, под едно дърво. Мъжът – изчакал ни да се отдалечим, пее с уникален плътен глас, от който вибрираме. Помаха ни с ръка за сбогом и двамата с мулето изчезват в друга тримерна област на пространството.
Няколко секунди мълчим. Дъждът шумоли по листата на дървото.
Бакалията в Крушево
Продължаваме да крачим към село Крушево. По някое време отново губим координати, но пък координирано си подаваме една 200 грамова хулиганка с ракия. Отново не държим съдбата в ръцете си (обратно на истински напредничавите млади хора), а чакаме тя отново да се намеси и да упъти бедните ни, мокри души.
Този път е дядо със сребърни кучешки зъби.
Язди огромен, бял кон. Снажен е и изглежда като да е направен от желязо. Така един върху друг двамата са високи като водна кула. Старецът е заметнал ватенка и е обул гумени галоши – може би най-ефикасният мирен договор с всепроникващата кал. А тя вече нарушава индивидуалните примирия и агресивно завзема териритории от телата ни. Кафява, жълта, червена, сива, всякаква. Железният старец ни кани да го следваме, а аз, вървейки след него, се чувствам невзрачен, кашкав и неприспособим.
В Крушево стигаме привечер. Дъждът е от най-мрачните и затова опипваме с погледи околността за топла кръчма – малко да се постегнем и после да търсим място за бивак. Всички пътища в селото вече са превзети от елитна кал, която след кратка борба ни изтласква към малка кръчма с миниатюрен тезгях и телевизор. Разполагаме се по пластмасовите столове, раниците оставяме отвън под навеса, защото вътре няма място, пък и да са като защитен вал. Преглъщаме бирите със солети и възкиселички фъстъци.
На синия екран започва футболен мач.
Постепенно тясната кръчмичка започва да се пълни с хора – кални, брадясали, с ботуши и мокри куртки. Лелята зад тезгяха им сипва ракии или коняци и те застават помежду ни. Гледат мача прави, защото сме заели почти всички места (шест души сме, ето колко е малко помещението). Проумяваме, че в типичните вечери крушевци обикновено се побират по масите и столовете. Тази вечер обаче е по-различна. Ние сме там – в техния светая светих и сме им заели „скамейките за молитва”.
Решаваме да се оттеглим към близката бакалия.
Собственикът й е млад мъж на име Владо. В помещението е обособил кътче с три сепарета, напалил е камина. Залепваме за огъня и обграждаме огнището с мокри парцали. Изглеждаме позакъсали. Разговаряме се с нашия домакин и в разгара на вечерта той ни предлага да останем. Изключително гостоприемен и хубав човек. Родил му се е син преди седмица, а жена му ни разсипва топла супа. От вечерята им. Хвърля две цепеници в огъня и ни оставя сами в помещението, сред всичката стока. Разместваме сепаретата и опъваме шалтетата на пода.
Запомнете – Владо от Крушево.
Къщата на хобитите
На сутринта отиваме на гости на семейство английски хобити. Семейната двойка от Островите е купила имот в Родопите и има планове да построи комплекс от сгради, сред които и библиотека. Пристигнали с джип за сафари, боядисан като зебра, и няколко дебели книги. В тях пише, как хората могат да си построят домове, без да разчитат на корпорациите за газобетон, мазилки и лепила.
Разчистили тръните, изчакали калта да изсъхне и сами си построили къща, която изцяло да удовлетворява потребностите им от уют. Все пак къщата на един хобит означава удобство. Съобразена с всяка една подробност, за която са се сетили и чудесно персонализирана. Подобно на селцата от хобитски къщички, чиито обитатели изпитват радостта да живеят в близост до природата и нейните дарове.
Къщата е изградена по нетрадиционен начин за тази част на планетата. С кръгла форма е, а където има овални елементи са изваян с ръце, като скулптура. Покривът е направен от греди, разположени по такъв начин, че да се заключват под собствената си тежест – без пирони и други скрепващи елементи. Освен това на върха в централната му част са разположени прозрачни елементи, пропускащи естествената светлина. Стените са изградени с глина.
Всеки детайл е важен за английските хобити.
Прозорците в кухненския кът са разположени така, че докато се мият чинии, да се вижда как гостенинът идва по пътеката откъм входната врата. Седящия на писалището има гледка към Славянка планина. Вътрешността е оптимизирана с разни хобитски хитрини, а на вратата е нарисувано горско божество-пазител.
Пихме чай.
Медът, циганката и концлагеристът
Стигаме в село Долен и пием по бира с местните в кръчмата. Лепва ни се един тип, който въодушевено ни предлага да си спретнем пиене с жени, гайди и билярд. Измъкваме се от все по-нарастващият му ентусиазъм и брилянтните му идеи и излизаме от селото. Естествено – вали дъжд, а ние крачим по асфалтов път към Сатовча. Избираме си място край реката и правим лагер. Отмъкваме малко потрошени палета и греди от един навес и наклаждаме хубав огън. Край него задимяват мокри чорапи.
Сутринта ни дарява с мед от глухарчета. Докато сгъваме палатките по полето ни доближават баба и дядо. Те си имат Москвич и ходят с него за билки. Мен и Ели ни качват до Сатовча и ни подаряват за из път бурканче с вълшебната отвара. Сядаме с тях да изпием по едно кафе край бензиностанцията, а в краката ни се свива като котка една престара, беззъба циганка. В костеливите й пръсти потъва един лев. За насъщния.
В пътешествието ни се включва Валери – приятел, художник и фотограф. Нахлува с автомобила си, и ни отнася към Ягодина, след това към Беден и накрая към Широка Лъка. Там, на каменния парапет, край улицата, снимам човекът от Белене. Ето и неговата история – като дете редицата за разстрел в трудовия концлагер е прекъсната точно до неговия ред. Оцелял е по чудо, но е заличен в регистрите – води се мъртъв, но всъщност не е. Ето го пред мен – жив, нездрав, клошар, пие му се. От София, но екстрадиран по тея краища. Изпраща ме до някакъв архив на гара Подуяне да проверя за него и достоверността на историята му. Отидох да хапна боб. Май още съжалявам, че не се разрових с детайли в разказа на беленския концлагерист.
Още разкази на Ваню Кръстев можете да намерите в блога му Nagrevatel.
