Реквием за Аврам Аврамов

Последно "Сбогом" с големия български алпинист

 
2

Отново съм пред компютъра. Пак ще пиша за Аврам. Писал съм с най-голямо удоволствие за този човек, защото винаги е ставало въпрос за нещо голямо, направено от него и от партньорите му.

Днес обаче не ми върви в писането. Стоя пред празния лист и търся думите. Те не идват. Засядат в гърлото ми, защото на 28.11 този голям алпинист и човек – Аврам Аврамов – ни напусна завинаги. Отиде си, но след като e  изпълнил достойно обязаностите си като гражданин на своята държава.

Знам, че това, което ще напиша за него той самият няма да го прочете. Няма да го прочете и съпругата му Благовеста, за да ми позвъни още същата вечер след като е прочела поредния ми материал на страниците на любимия им вестник „Ехо”, и да ми каже: „Браво, само ти можеш така да го кажеш. Ще отида в стаята при Аврам и ще му го покажа и прочета”…

А той, Аврам не беше далече, а в съседната стая, където последните години прекарваше само там.

Снимка: личен архив
Снимка: личен архив

Аврам! Колко много неща се крият в това библейско име. Роден на 6 февруари 1933 г. в малкото равнинно лудогорско селце Дянково под името Стефан, той не остана там, а избра планината. Дали заради това, че в детските си години той не беше виждал дори по-значими хълмчета, или защото съдбата му подсказа, че неговият  път ще бъде там гдето душата и погледа ще се реят във висините. Ще кръстосва Рила, Пирин, Стара планина. Ще отиде и по-далече – в Алпите, Кавказ, Памир. Ще отиде и в Хималаите и то там, където един връх пробожда небето най-високо от всичките върхове на земята. Ще поведе нашите момчета към Еверест, за да се развее родният трибагреник на най-високата точка на света. На  Еверест, на 8848 метра!  

Още твърде млад Аврам отиде в спортния техникум в Пловдив. Там се събраха с Благовеста, за да останат заедно до последния си дъх. В Националната спортна академия, тогава ВИФ „Г.Димитров”, за първи път и двамата чуха думата “алпинизъм”. Дума, на която и  останаха верни докрай въпреки, че не всичко тръгна добре. На един от първите зимни траверси през „Котешкия чал” и  „Кончето” зимата се развихри. Няколко души студенти от ВИФ получиха тежък урок. Много тежък бе той за Аврам, Пеню Нейчев и Димитър Миланов, познат много повече като Жучката.

 „В болничната стая, – както често се изразяваше самият Аврам – лекарите ми подравниха пръстите на краката.”

Урокът остана докрай, както и „обецата”, която да виси на ушите им, за да им напомня че с планината шега не бива да си прави никой. Пеню и Жучката си останаха само туристи. Аврам не се отказа и продължи с алпинизма. След завършване на висшето си образование се отказа от разпределението си в София и остана на работа в ЦАЛ /ЦПШ „Мальоввица/ като на два пъти бе нейн директор. После премина през Градския съвет на БПС, през ЦС на БТС и ЦС на Професионалните съюзи. Многократно бе в управитиелните съвети на алпинизма и състезателното ориентиране, където натрупа голям опит.

Не това обаче го извиси до този пиедестал, а това което направи като спортист. Аврам премина през всички наши  категоризирани маршрути както през лятото, така и през зимата. Трасира и няколко премиерни маршрута. Заслужено стана майстор и заслужил майстор на спорта. Удостоен бе с всички възможни отличия на БТС. Държавата оцени по достойнство постигнатите му резултати и на два пъти го удостои с орден „Червено знаме на труда”/1963 и 1972 г./ и  „Кирил и Методий” – II степен. Достигна и до най-високото отличие „Герой на социалистическия труд” и „Георги Димитров” /1984 г./.

Аврам не получи нищо даром, а напълно заслужено, защото в Алпите, Кавказ, Памир и Хималаите направи така, че дали като редови алпинист, дали като треньор или ръководител спомогна името на българския алпинизъм да се споменава все по-често и то с уважение. В този ред на мисли ще се опитам да върна историята малко назад, за да  ви предоставя правото сами да решите заслужени ли са горните му  отличия или не.

 Кавказ –„Безенги-61”

В началото на 60-те години на миналия век българските алпинисти бяха осъществили най-логичните маршрути по алпийските върхове на нашите планини. Дошло бе време за изяви и извън страната. По това време най-лесно се достигаше до върховете на бившия Съветски съюз, където върховете бяха не само значително по-високи, но и по-трудни при наличието на постоянни снежно-ледени маршрути. След двегодишни визити в Кавказ за обучение в елементите на ледената техника и изкачване на популярните кавказки върхове 32-ма наши алпинисти прибавиха към скалната си техника и тази, придобита от ледниците на Кавказ. Дойде ред и на нещо по-голямо. Избрахме „Безенгийската стена”.

За тази много отговорна проява, изборът на бюрото на РКА се спря на Енчо Петков, Георги Атанасов, Цанко Бангиев, Йордан Мачирски, Радко Бреянов, Тодор Ангелов и ние двама с Аврам. Ще пропусна подробностите и ще започна с най-същественото. На 18 август 8 души с мъка се настанихме в две палатки на 4800 м н.в. Това беше най-голямата височина, на която наши алпинисти разпъваха палатки. В едната като сардели се подредиха по-едрите Енчо, Цанко, Данчо и един руснак. Не по-комфортно се настанихме и ние – Джиджи, Радко и  двамата с Аврам. Повтарям отново двамата с Аврам, защото още от България твърдо бяхме решили, за да не носим два спални чувала да спим в един. Хем ще ни бъде по-топло, хем ще ни бъдат по-леки раниците…

ВИЖТЕ ОЩЕ: Безенги – Еверест на моето поколение

19 август!

Паметен и много жесток ден. Излязохме на билото. Вятърът продължаваше да духа все така силно. Напред водеше свръзката Цанко, Радко и Данчо. След тях съвсем близко ги следвахме ние – Аврам, аз и Джиджи. Енчо и Володя бяха малко по-назад. Първата свръзка изкачи малко връхче и започна слизане. Когато Аврам бе на самото връхче става свидетел на нещо ужасно, за което малко след това щяхме да разберем всички останали.

Снимка: личен архив
Снимка: личен архив

Когато и аз изкачих връхчето нещо в мен се прекърши. Аврам стоеше безмълвен покрил лицето си с двете ръце и не отговаряше на настойчивите ми въпроси: „Къде са другарите”? Повторих въпроса! Попитах и трети път! Аврам мълчеше.

Когато и петимата се събрахме заедно с болка на сърцето той разказа: „На стръмен леден участък Радко се подхлъзва. Преди да се изправи това се случва и с Цанко. Данчо не успява да реагира и…се случва непоправимото”. Ние сме на 5200 метра. Ниско долу на 2500 метра е „Слънчева Сванетия”. Там долу цъфтят рододендрони и редица още красиви планински цветя. До там нищо не може да спре полета на тримата ни другари. Време за мислене нямамаме. Само надолу. Сигурни сме в неизбежното, но надеждата умира последна. „Ами ако някъде те чакат нашата помощ”?

Две нощи и три дни слизаме по ръб, който не е изкачван, а ние му правим премиерно слизане. Долу, край голям кратер с размери над 20-25 м в диаметър и незнайна дълбочина на ледника Шхара изградихме малка пирамидка от камъни. Поставихме ледокоп и някои от екипировката на другарите си, които бяхме намерили по пътя на тяхното падане. Траверсът на Безенгийската стена остана недовършен…

„Безенги-64”.

Още там и тогава решихме, че в памет на тримата ни другари нашата обща мечта ще бъде довършена. Вече с още пет нови попълнения Георги Щерев, Ангел Петров, Кръстю Алексиев, Георги Имов и Щилиян Атанасов, както и ние тримата от 1961 г. Аврам, Джиджи и аз отново разпънахме палатки под 12-километровата Безенгийска стена. Този път тактиката ни бе малко по-различна. По траверса ще тръгнат четирима, трима ще останат като подсигуряваща свръзка и ще изнесат хранителни подкрепления по средата на пътя. По траверса Джижи поведе Ангел, Кръстю и пишещият тези редове. На Аврам се падна задачата да осъществява кординацията между нас и помощната свръзка Щерев, Имов и Атанасов.

Междувремено през 1963 г. Георги Атанасов и Аврам Аврамов бяха на голям международен форум – Международна среща на алпинистите в Шамони-Франция. Там двамата ни представители осъществяват едно много трудно изкачване по 1100-метровата Западна стена на вр. Пти Дрю. Едно много сериозно изкачване, което извиси престижа на родния алпинизъм. Използвайки визитата си в „меката” на алпинизма Аврам използва случая и си купува специални алпийски обувки, защото помни до болка с какви обувки бяхме тръгнали преди 3 години. А нали помните, че още през 1952 г. пръстите на краката му бяха „изравнени”.

Както споменах по-горе тази година Аврам не тръгна по траверса. Аз, както и останалите участници отново бяхме с „гордостта” на българския „Спортпром” – обувките „Безенги”. С Аврам носехме обувки  с един и същи номер. Не разчитах на нищо, но останах много приятно изненадан, когато предната вечер на „Австрийския бивак” той дойде в палатката ми и  леко усмихнат ми подаде неговите, не служебни, а лични обувки.

„Вземи ги. На мен няма да са ми необходими тук в палатката. На теб ще бъдат по-необходими”.

Силно изненадан в момента не успях дори да му благодаря, но по време на 8-дневния преход хиляди пъти тихичко си повтарях:  „Благодаря ти Авраме!”. Обувките бяха прекрасни.

Този път всичко мина много добре. Реабилитацията ни бе успешна.Обещанието, което си дадохме пред паметта на тримата ни другари бе изпълнено, а на ледника „Безенги” над алпийския лагер поставихме паметна плоча в памет на Цанко, Данчо и Радко.

„Памир – 67”

Дойде ред и на голямата мечта на българските алпинисти да се изкачат и на връх, извисил се над 7-те хиляди метра. С малки размествания на имената Георги Атанасов поведе 6-членния избор на РКА към, наричания тогава пик Ленин. В продължение на 20 дни изграждахме междинните си лагери и трупахме аклиматизация.

Всичко бе много добре и на 13 август родният трибагреник бе изнесен на заветните 7134 метра. Ето как стана това. Без никаква предварителна договореност шестимата се обособихме в три двойки. Напред вървяха Енчо Петков и Ангел Петров. Следвахме ги на крачка разстояние и ние с Аврам.

В този порядък стъпихме на 7134 метра. На слизане, малко под върха срещнахме заболелия Георги Атанасов и придружаващия го Евгени Христов. В късните следобедни часове и двамата се прегръщаха на заветните 7134 метра. Шестима българи за първи път преодоляват границата на седемте хиляди метра. България има своя първи седемхилядник…

Снимка: личен архив
Снимка: личен архив

Пет години по-късно /1972 г./, като ръководител Аврам повежда Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Огнян Балджийски и Димитър Дончев, както и Енчо Петков, който е пратеник на българската телевизия към най-високата точка на бившия Съветски съюз – вр. Комунизъм /7495 м/. На 30 юли при много трудни атмосферни условия Аврам и Енчо за трети път стъпват на връх над 7-те хиляди метра, защото преди това и двамата имат по две изкачвания на пик Ленин, сега Авицена. Огнян и Кънчо пък правят своите първи изкачвания  на връх над 7-те хиляди метра.

Хималаите – най-високата планина на света и пак там най-високия връх Еверест, който пробожда небето на космическите 8848 метра. 1984 година!

България тръгва към най-голямото си предизвикателство.Тръгва към „Покрива на света”, към Еверест. Кой ще поведе 24-членния състав? Ами пак Аврам. За Еверест е писано много. Ще пропусна подробностите, но няма да пропусна моето мнение. Аврам бе критикуван много както от участниците, така и от тези, които нямат никакво понятие от алпинизъм. Прочел съм всичко и то по няколко пъти за тази експедиция и смело заявявам:

Никой друг наш алпинист,освен Аврам, нямаше да се справи с тази задача, така както той. Ръководенето на тази ЕКСПЕДИЦИЯ бе толкова трудно, колкото и самият връх!    

ВИЖТЕ ОЩЕ: Христо Проданов и първото българско изкачване на Еверест

                                                          

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0
   

2 КОМЕНТАРИ

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.