Първото зимно изкачване на Северната стена на Мальовица

Осъществено на 17 март, 1957 г.

 
0

През 50–те години на миналия век българският алпинизъм възмъжа. По най-логичните пътища към върховете на Рила и Пирин бяха прокарани трудни алпийски маршрути. Сред най-добрите ни алпинисти се заговори за „таван на българския алпинизъм”. Все повече те си задаваха логичния въпрос – “А сега накъде?”

Пътят естествено бе един – към върховете на Алпите и Кавказ. Да, но там върховете са вечно заснежени и обледенени, което налага за това нашите алпинисти да се готвят при променени условия и те откриха своя път – зимните изкачвания по прокараните вече при летни условия маршрути.

Първите стъпки бяха по-плахи – стената на вр. Синаница /Енчо Петков и Йордан Мачирски/, Еленин връх /Никола Корчев и Радко Бреянов/, вр. Двуглав /Ангел Петров и Иван Костов/, Злия зъб по тур „Варника” /Никола Корчев и Борис Ширков/, по „Славянски тур” /Георги Атанасов  и Сандю Бешев/. Зимните премиери се редуват една след друга. Пред неспокойния дух на алпинистите отстъпват Иглата, Ушите, Дженгал и редица още върхове. Само Тя – Северната стена на вр. Мальовица, символът на българския алпинизъм не се предаваше.

Мальовица

Няколкократните опити на водещите ни алпинисти завършваха без успех. Но, и „Черният триъгълник”, както е известен сред алпинистите, не устоя дълго защото…

В късните следобедните часове на 16 март 1957 г. познатият ми „Москвич 408” спря пред общежитието на бившия ВИФ „Георги Димитров” /ако така можеха да се нарекат дървените бараки в квартал „Захарна фабрика”/. Леко усмихнат и малко притеснен от него слезе другарят Георги Атанасов. Въпреки многобройните ни съвместни изкачвания той бе мой преподавател и независимо, че всички алпинисти го наричаха Джиджи, аз все още нямах право и още повече желание да го наричам така. Доловил изненадата ми, той пристъпи направо към целта.

– Тръгваш ли с мен?

– Кога? – не попитах къде, защото се досещах. В последните дни най често беше споменавано името на връх Мальовица.

– Приготви се. Ще говорим в колата!

Първо зимно изкачване на Северната стена на МальовицаБеше ми съвсем ясно, че трябва да се обличам за алпинизъм. И то зимен. Зимната ми екипировка почти по нищо не се отличаваше от дрехите, с които ходех на лекции. Нямахме нито пухени якета и панталони, нито каквито и да е други глезотии. Един по-дебел вълнен пуловер, прословутият зелен анорак, дебел вълнен панталон, който в планината приспособявах за клин. Обувки? Да, онези с трикуните, които бяха до болка познати на алпинистите от моето и предишното поколение. А на главата – едно вълнено кепе, с което зимно време се разделях само когато си лягах вечер.

По пътя разбрах, че най-големият ни конкурент за първото зимно изкачване по северната стена на Мальовица – Никола Корчев, току-що се бе върнал без успех. Върнал се, но не се отказал окончателно. Нямахме никакво време и още тази нощ трябваше да се изнесем до хижа „Мальовица”. Бай Боре Мальовишки ни посрещна по тъмно. Това до някъде бе добре, защото не искахме никой да узнае за намеренията ни.

Преспахме почти нелегално. И още по тъмно напуснахме хижата. В началото на стената едно странно „алпийско” съоръжение привлече вниманието ни. Дълга желязна кука бе скътана за по-добри времена. И за двамата бе ясно, че съоръжението е оставено от предишни наши конкуренти. Постъпихме джентълменски. Не го използвахме, но то ни послужи за допинг.

– Днес или никога! – почти едновременно промълвихме и двамата. Първото въже почти не съществуваше, тъй като снегът беше достигнал чак до горния му край. Тактиката ни беше проста – там, където имаше повече сняг, да водя аз, защото бях с „алпийски” обувки тези с трикуните. А там където преобладаващото катерене беше по скали – напред с „еспадрилите” /разбирай гуменките/, ще върви Джиджи /вече мога да го наричам така/.

И двамата много пъти бяхме преминавали този маршрут при летни условия и не очаквахме никакви проблеми. Те обаче дойдоха от друга посока. Част от клиновете бяха покрити със сняг, а други – обледенени. А и това въже! Плъзгайки се по снега и по леда, то бързо се намокри /беше конопено/. А от ниската температура замръзна и приличаше повече на железен прът. Това страшно затрудняваше преминаването му през карабинерите, особено където се получаваше по голямо триене.

Както обикновено по време на изкачване, бяхме много пестеливи на думи. „Отпусни!”, „Набери!”, „Тръгвай!” – това като че ли бяха единствените ни думи по целия маршрут. Поради това бях много изненадан, когато към края на четвъртото въже дочух лек шепот.

Сега проблемът е Гошето да хване клинчето. Ех, да бях поне 2-3 см. по-висок! А-ха, Кольо е бил доста предвидлив с тази кука. Нищо, ето това камъче ще ми свърши добра работа. Само да не ми изиграе лоша шега.” И радостен вик: „Сандок, Гошето хвана клинчето!

Стана ми смешно и радостно, защото това беше ключовото място, което донякъде решаваше крайния успех.

По траверса към финалната камина напред излязох аз. Нали бях с „алпийски” обувки. Не ми беше по-леко, защото на много места трябваше да се боря с ледени висулки. От падането им еднакво си патихме и двамата. А може би повече Джиджи, който имаше комплекси от преодоляване на камини. Спомнихме си и двамата случката на скалите в Саксонска Швейцария /ГДР/ предната година. След десет часова битка с обледенената стена в следобедните часове на 17 март 1957 г. радостно се прегърнахме с помощната ни свръзка. Бяхме направили първото зимно изкачване на символа на българския алпинизъм – северната стена на връх Мальовица. На другия ден аз щях да навърша 23 години.

Връх Мальовица
Снимка: Михаела Стоянова

Рожденият си ден празнувах в компанията на Георги Жълтов и Георги Любенов – Галата, с които направихме първото зимно изкачване Еленин връх по тур „Камината”. За майсторската норма ми трябваше въпросното водачество, поради което Джиджи принудително почиваше, но не в хижата, а като  наша помощна свръзка.

Не ми беше писано да почивам, защото на 23 години и 1 ден, набрал сили /или както Джиджи често обичаше да казва „много съм навит”/,  ме поведе към „Славянския тур/ на Злия зъб. Предпочетохме го пред тур „Варника”, на същия връх който оставихме за достойния ни съперник Кольо Корчев. А ние с Джиджи направихме две много стойностни първи зимни изкачвания само за три дни – на 17 март Северната стена на вр. Мальовица и на 19 март на „Славянския тур”. Тогава зимното изкачване на Еленин връх не слагахме в сметката. Тя си остана само за моята последна майсторска норама…

Мальовица и най-вече северната стена, станала символ на българския алпинизъм съвсем закномерно става и мечта на всеки алпинист. Всеки, който счита себе си за алпинист, задължително изкачва поне един път „Класическия” маршрут,  прокаран от Константин Саваджиев и Георги Стоименов на 22-23 август 1938 година. Едно достойно изкачване, на което маналата година отбелязахме 80-годишния юбилей.

Изкачвах този маршрут и аз и то многократно преди 17 март 1957 година – нали трябваше да го познавам детайлно преди да тръгна по него при трудните зимни условия. Продължих изкачванията си и след това. До момента, до когато водех статистика на изкачванията по „Класическия” маршрут го бях изкачил 30 пъти. Това обаче ми бе отредило едва третото място, защото преди мен в класацията с 33 изкачвания бе Георги Атанасов. А с цели 37 изкачвания рекордът бе на Никола Корчев…

Статистика вече не водя, но ако някой от по-младото поколение е водил такава и се е доближил или надминал посочените бройки, нека ми се обади. С най-голямо удоволствие ще впиша в аналите на историята неговото име. И защо не! Нали не само футболистите и другите спортисти имат право да записват вкараните от тях голове, изиграните мачове, спечелени победи и редица подробности от техния спорт.

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.