Тази година четирима българи застанаха на старта на ултрамаратона в програмата на планинското състезание Olympus Marathon. Всички се представиха повече от чудесно, а трима от тях завършиха в топ 20. В следващите редове Венцислав Йорданов разказва за преживяването Olympus Ultra.
Уникалните преживявания трудно могат да се облекат в думи. Колкото и добре да работиш с езика, винаги остават моменти само за теб, които, въпреки огромното ти желание, няма как да подариш на останалите. Ултрата в Олимп беше подобно преживяване. За да не го обидя, отсега си давам сметка, че ще напиша нещо кратко и постно, миниатюрна част от всичките емоции.
Пътуване от София – перфектно, по-малко от 5 часа и започнахме да виждаме планината и върховете, страховито обгърнати в облаци.
Пристигане в Литохоро – още с влизането всичко беше насочено към едно нещо – маратон! Около старта пълно с народ, шатри с най-сериозните марки за търчане. Деца и хора от всякакви възрасти те посрещат с усмивка и някакъв респект. Виждаме се с Дизела. Удоволствие е да наблюдаваш как всички наоколо го посрещат и дълбоко уважават!
Отиваме при шатрата на Northfinder – аз, Евгени и двамата Митакаси (Венцислав Йорданов, Евгени Йорданов и Димитър Маринов, и Димитър Атанасов – бел.ред.). Получаваме екипировката си от Сашето и Милан (Александър Овчаров и Милан Валент от Northfinder – бел.ред). Манекенстваме за редица снимки и отиваме да се регистрираме. Един на четирима говори английски, но всички са усмихнати до уши.
Осем вечерта имаме брифинг за двете състезания – ултрата и 44-километровото. Провежда се на един малък амфитеатър до старта, пълно е с хора. После паста парти и отиваме да почиваме.
Тъкмо заспиваме и е време да ставаме. 2:30 е, рейсът тръгва в 3:15. В 4 е старта в съседния Дион. Подреждаме екипировката, закусваме, събираме се и тръгваме със знамето надолу. Сашето ни чака с Northfinder-мобилът и потегляме, като пропускаме буса.
На старта около археологическия музей – дискотечно. Музика, светлини, камери, все едно никой не е спал. Виждат ни със знамето и ни питат няколко въпроса за състезанието.
Четири сутринта – старт. Двамата Митакаси се изстрелват напред, аз и Генчо си хващаме темпо с едно бяло куче и си намираме място в средната група. 5 километра и 200 метра деневилация – почти последното равно място за цялото състезание. Идва време и почваме да катерим. Започваме да задминаваме хора, задушно е и се радваме, че няма да минаваме посред ден. Трасето е маркирано отлично.
От 30 метра се качваме на първия пункт, на около 1000. Минали са 10-ина километра. Бързо презареждаме и се изстрелваме към 2000 м, където е вторият пункт. Започва да се развиделява, наблюдаваме страхотен изгрев. Както и да го смятаме, времето, 16 часа, е кът.
Малко преди пункта започват да се показват уникални гледки. Наоколо всичко се променя и става мега красиво. Стигаме до пункта. И започваме да пускаме. След 500 метра сме на третия пункт. До тук само спускане. Към 4-тия преминаваме през един каньон. Нагоре, надолу. Почва да се усеща жегата.
Четвъртият е на 1000 метра и 29 км от началото. Тук започва второто изкачване. Един местен ПСС-ар, на развален български ни предупреждава да внимаваме при слизането. Учил в Пловдив, взел си и жена от там. Евгени вика „и аз“.
Разделяме се с Генчо, който има лека криза. Започваме изкачване по едно затревено ребро. Всички чакаме третото качване да е брутално, но това ни изненадва. Мега тегаво, горещо е, край няма. На една от маркировките пише „оху“ и е нарисувано изморено човече. Нормално. Качвам се на 1900. И тръгвам надолу по жестока тревна, хобитска пътека. Срещу мен уникално връхче. Изненада – и него трябва да качим.
Чудя се кога ще дойде това спускане, за което говореше „зетят“. Идва. Едър сипей, скрити камъни в тревата, пътека няма. Тегаво. Маркировката – отлична.
Свършва най-после. Чичо с джип ме записва и тръгвам по равен, черен път. Мале, колко му се радвам. Гледам километрите, основният пункт с питателната храна трябва да е тук, ама го няма. Тъкмо се отчайвам и го виждам.
Сядам за секунда и хапвам две пици. 40 км от началото, 1200 метра височина. Вече се усеща умора. Най-трудното предстои – качване до 2911 и после 20 км спускане до Литохоро.
Тръгвам весел и хапнал. Движа се с един 60-годишен грък, Телис. Страшна машина, до преди 6 години пушел и пиел, и бил пред инфаркт. А сега ще участва и на Монблан. Респект.
След 5 мин Телис ме разбива. Показва ми, че до 15 часа трябва да сме на върха иначе приключваме. В момента е 13:05. 2000 метра денивелация и 8 км за по-малко от 2 часа. Тегаво. Хвърлям се!
Започвам да движа лудо нагоре през един улей. Излиза вятър, става хладно. Влизам в мъгла. Задминавам десетина човека. Препускам обезумяло. Стигам до пункта на 2400 м. Супер красиво е наоколо, леко ми е Пиринско. Само леко, Пирин е най-великият.
Нямам време нито да ям, нито за нищо. Продължавам нагоре. Супер стръмно, задните не се виждат отдавна. Духа силно, ама ветровката е повече от чудесна.
Стигам върха – Сколио, 2911 м, вторият по височина след Митикас, точно в 15 ч. и питам дали съм навреме. Казват, че нямало кът-оф тук. Майната му, на върха съм. Незнайно откъде, особено след тоя бяг, намирам сили и започвам да бягам надолу по реброто. Внимавам много заради сипея. Гледките са зашеметяващи.
Продължавам да се гоня с времето. В 17:15 трябва да съм на деветия пункт. Имам 10 км до там и почти 2000 метра спускане. Появяват се първите туристи. Всички са супер учтиви, правят път, подкрепят те. Сигурно всяка трета група е българска.
Стигам хижата към 16:10 часа. 18 км до финала, 6 до заветния пункт. Имам един час. Препускам надолу, слава Богу имам крака за това. Камъните намаляват по пътеката и мога да развия по-висока скорост. Супер странно е, никога преди не съм се движил толкова близо до контролните времена. Правя едно от най-силните си бягания, а пак съм на ръба.
Стигам пункт “Приониа” в 17:12 – три минути преди контролното време. Супер щастлив съм, даже най-после решавам да си изкарам камъчетата от обувките. Има за цял зид. Сядам и да похапна, надолу има 12 км и почти три часа. Чувствам, че ми е в кърпа вързано.
Това, което ме чакаше след Приониа, беше направо зашеметяващо. Пътеката продължава през уникален каньон. Бели камъни, водоскоци, бистри вирчета, безбройни мостчета, направо божествено! Бягането не се усещаше, пътеката беше перфектна. Вече си представях как в уникални гледки и приятни въздишки лекичко ще стигна до Литохоро и ще отворя първата бира!
Тези представи рЕзко се разбиха след като минах последния пункт. Пътят стана каменист, започнаха непрестанни качвания и слизания, беше задушно. Честно казано, това дойде повече за изстрадалото ми тяло. Няколко хубави панорами към високите скали ми връщаха надеждата, но както бях супер с времето, отново започнах да се гоня с него. Така дойде и заветната гледка към Литохоро и морето назад. Видях табела 67-и километър, а имах по-малко от 50 мин. Оттук вкарах такова темпо, че сам не можах да си повярвам.
И последният километър. Най-якото нещо от цялото състезание. Влизането в Литохоро. Лито-Хората. Бяха прекрасни. Живееха за този маратон. Посрещна ме група деца с аплодисменти и подвиквания. Дадоха ми вода, тичаха с мен. От всяко дворче, всяко магазинче и кафене Лито-Хората пляскаха, подвикваха и ме окуражаваха. Стана ми мега мило! Това беше най-големият плюс на състезанието. Според мен нашите маратони са супер – и планините са ни по-яки, и организацията е супер, пунктовете са чудесни, хората по тях също. Но подкрепата от обикновените жители беше необикновена за мен. Бях чувал, че е така, но това, да го изпиташ, е неописуемо!
Пресякох финала 30 минути преди 16-тия час. Завърших 17-и и бях изключително щастлив. Милан ме чакаше на финала, а Сашето ме посрещна със студено Витошко лале при шатрата на Northfinder. Всичко беше чудесно, отборът се представи повече от отлично. Двамата ни Митикаси завършиха на 7-мо и 8-мо място. Въпреки кризата Евгени стигна до 60-тия километър, където само за седем минути са го спрели.
Благодаря на всички – на организаторите, Лито-Хорците, на състезателите и туристите. Благодаря и на Northfinder и на Сашето, че станах част от този отбор. Вечерта беше чудесна, на другия ден потопихме оттеклите краци в морето. Дали бих участвал догодина? Живи и здрави, на 100%!
