Още като малък бях привлечен от опасностите. Всъщност, когато бях на три години се покатерих на огромен шкаф и паднах, като той се стовари върху мен и ми сцепи челото. Моята реакция? Попитах родителите си дали мога да го направя отново. Нарича се ген на търсачите на силни усещания и наистина е открит и идентифициран от Националния здравен институт близо до Вашингтон. От друга страна имам желание да защитавам и помагам на тези, които са изложени на опасност и не могат да се справят сами, както ще видите в сомалийското ни приключение.

Кой всъщност е Боб Арнот – журналист, лекар, пътешественик, писател…? Кое е на първо място?

Както често се случва, когато нашият екип попадне на болен или ранен човек, оставяме настрани камерите и му оказваме помощ. Лекарската професия е на първо място. След навлизането на военноморските сили в Ирак, намерих почти хиляда деца с тежка и нелекувана левкемия. Помогнах за организиране на тяхната евакуация в Амман, Йордания, където тези деца бяха лекувани.

Като първи кореспондент по време на военното нашествие в Багдад, аз избягах и станах първият, който стигна до площада, където събаряха статуята на Саддам. Бързах да стигна до позицията на нашата камера, но спрях, за да окажа помощ на две ранени момчета преди да вляза в ефир.

Вие сте бил телевизионен кореспондент… Как преминахте от тази дейност към налудничавите занимания, които виждаме в поредицата „Д-р Опасност”?

През всичките тези години, през които бях кореспондент, притисках тв мрежите да отразяват трагедиите в Африка и други точки на планетата. От геноцида в Руанда и гражданската война в Сомалия до Дарфур и Войната в залива, винаги съм искал да бъда на най-горещите места, за да разкажа историите на хората, които не могат да го направят сами. Когато се случиха събитията от 11 септември, поисках от тв мрежата, за която работя, да отразя войната. Отговориха ми положително. Когато войната приключи, възможността за пътуване до най-опасните места в света продължи с поредицата „Д-р Опасност”.

Какво да очакват зрителите на ExtremeSportsChannel от поредицата и какво ще ги изненада?

Могат да очакват изумителни и страховити приключения. Това, което ще ги изненада, е колко луди са местата като Сомалия. Трябваше да наемем 150 въоръжени мъже само за основна сигурност. На летището няма сгради, те просто изхвърлят багажа ти на пистата. Това е истинска „черна зона”, където на служители на Обединените нации е забранено да пътуват. Продължителността на вашия живот без охрана би била по-малко от минута.

Кое е най-опасното и екстремно място, на което сте попадал?

Ирак. Бях в 38 огнестрелни битки. Последната бях сам, въоръжен с картечница MP5K. Откачено и непредсказуемо. Афганистан е на второ място. Както ще видите в афганския ни епизод, имахме две въздушни ракети, насочени към нашия хеликоптер.

Кой беше най-опасният момент по време на снимките на „Д-р Опасност”? Човекът или животните са по-опасни според вас?

Няколко са. Падането ми от 10-метрова скала в Йемен едва не ми коства живота. Ако бях продължил да се търкалям още метър и половина и щях да падна в ужасна пропаст. Другият случай беше в Могадишу, където вражеска група искаше да ни ликвидира. Хората са далеч по-опасни от животните, от които можеш лесно да се защитиш. Вземете за пример един ден от епизода в Афганистан. Бяхме в нашия хеликоптер CH-47 и снимахме. Тогава започнаха да ни обстрелват с две ракети „земя-въздух” и картечница. Когато се приземихме, избухна самоделно експлозивно устройство и уби уважаван сержант от 82-ра военновъздушна бригада.

Някога бил ли сте наистина уплашен за живота си?

Това е най-голямата ми грешка. Не се плаша и затова винаги влизам в опасни ситуации. NBC News твърдят, че съм най-опасният кореспондент, който са имали. Предполагам, че единственият ми истински страх е този от адвокатите… особено от бившата ми съпруга!

Няколко пъти съм бил близо:
- Когато ми свърши въздуха на 70 метра под повърхността на островите Галапагос, докато бях повлечен от течението Хумболт
- В обстрелван боен самолет F-16, когато се наложи принудително да се приземим
- Когато иракската артилерия засече позицията ни по пътя към Багдад с главнокомандващата част на американския морски експедиционен корпус
- Да се спусна от немаркирана скала по време на хели-ски в Британска Колумбия, късайки раменни връзки при приземяването
- Кръстосан огън с бунтовници в Абу Граиб, по време на опит за отвличане.

Разкажете ни за най-страшното и най-смешното преживяване, което сте имали?

Най-страшното беше, когато двигателят във самолета ми експлоадира. Бях на около 110километра над пистата, а видимостта беше изключително лоша поради мъгла. Самолетът се тресеше и губеше мощност много бързо. Не мислех, че ще успея, но обучението е толкова важно, просто се фокусираш върху това, което трябва да направиш.

Не много смешно, но се смеем, когато телевизионните кореспонденти дойдат на ръба на опасна част на Ирак, като Фалуя, препускат през случващото се, за да го заснемат и веднага след това избягват, докато нас ни пребиваха, но оставахме в центъра на събитията.

Виждали сте доста опасни места и хора и сте били в доста страшни ситуации. Какво Ви кара да продължавате?

В повечето случаи, се опитваме да спасяваме животи или да вдъхнем сила на абсолютно разбити хора, като разказваме историите им. Това не е без значение, и то ни мотивира да продължаваме.

В предаването на Extreme Sports Channel се фокусирате основно върху политически и хуманитарни проблеми и помагате на хората, страдащи от често срещани вируси и болести. Може ли наистина една известна личност да направи нещо, за да им помогне?

Аз съм член на една нова група, наричана артисти за мира и правдата, и съвсем скоро посетихме Хаити заедно с Деми Мур, Бен Стилър, Джерард Бътлър, Пол Хаджис и Оливия Уайлд (http://www.artistsforpeaceandjustice.com/the-cause.html). Тази група е невероятно добре информирана, дарила е големи суми от собствените си средства и допринася за огромна промяна. Дните, в които знаменитостите посещават бедстващи места само за подкрепа, отминаха. От Анджелина Джоли до Бен Стилър, сега те са интелигентни, опитни и знаят как да направят нещо значимо.

Заснемането на предаване като „Д-р Опасност“ сигурно е доста трудно. Можете ли да си припомните някакви тежки непредвидени обстоятелства, с които се е наложило да се справите? А някакви инциденти или наранявания, които са наложили да използвате медицинските си познания?

Когато бях изместил рамото си след инцидент при скално катерене, се опитвах да получа инструкции по мобилния телефон от болницата в Ню Йорк. И точно на последната стъпка, батерията на телефона ми падна. Болката беше толкова силна, че почти пълзях последните няколко километра до главната пътека. След това ме очакваха осем часа шофиране, преди да бъде наместено.

Разкъсах веждата си в Саудитска Арабия и не исках да пропусна вечерята с нашия домакин принц Султан. Извадих един медицински комплект и заших веждата си сам, гледайки се в огледалото. На оператора му прилоша.

Зад кулисите попадаме на всякакви видове травми и заболявания, като например в Дарфур. Постарахме се да лекуваме пациентите по колкото е възможно по-висок стандарт.

Случвало ли се е да управлявате екстремно превозно средство?

Карал съм Хъмвии много нощи с очила за нощно виждане по време на нахлуването в Ирак. Много е трудно да останеш на пътя. Също така и новия танк амфибия на американската армия в Афганистан, създаден да бъде устойчив на ИВУ (импровизирано взривно устройство). Единствените екстремни транспортни средства, които притежавам са състезателните мотори Ducati 1098 и BMW HP 2 (които използвахме в приключението ни в Южна Африка) и един доста бърз самолет.

Можете ли да си спомните коя страна се е различавала най-много от очакванията Ви? Кои са местата, които все още не сте посетил, но бихте желал

Честно казано никога не съм бил на място, което да не ми е харесало. Винаги съм готов да уча нов език, да изживявам нови приключения и да научавам, колкото е възможно повече, за страстите на хората. Но никога не съм бил в Кавказ и много бих искал да отида там.

Как поддържате форма?

Състезавам се с велосипед през цялото лято, обикновено всеки уикенд изминавам по 160 км. Когато пътувам, съм на фитнес-тренажора и вдигам тежести по 90 мин всеки ден. През зимата не спирам да карам ски. Отдавна се възхищавам на руските скиори и бих искал да тренирам с тях.

Запален ли сте по екстремните спортове?

Абсолютно. Каякинга в бързеи клас 5, кайтсърфинг, скокове с парашут във военни зони, летене с реактивни изтребители, байк надпревари от по 500 мили, екстремни хели-ски, и др… 

Има ли нещо, което не сте опитвал и би ви предизвикало да опитате?

Скок с парашут от близкия космос.

Как възприема семейството Ви тази опасна професия?

Те мислят, че е тъпо и обикновено, като да доставяш покупки. Въпреки това децата ми и техните приятели обожават поредицата и постоянно ме наричат „Дейндж”.

Редно е да знаете, че покоряването на всеки от тези върхове е трудно и опасно приключение, особено за тези, които ще го направят за първи път.

Задължително е да се подготвите добре и да имате в групата опитен алпинист, а също така и да изкарате някакъв курс за катерене преди да се впуснете в това начинание.

Не на последно място е и подходящата екипировка, която е неделима част от всеки решил да прекара почивката си в планината, а какво остава за тези, които ще покоряват върхове? Информирайте се добре и не пестете средства, за да сте защитени!

Емоциите и радостта от успеха са огромни когато успеете да го направите, така че защо не?

Най-високите върхове в Пирин

вр. Вихрен – 2914 м.

вр. Кутело – 2908 м.

вр. Бански суходол – 2884 м.

вр. Полежан – 2851 м.

вр. Каменица – 2822 м.

вр. Малък Полежан – 2822 м.

Върховете първенци в Рила

вр. Мусала – 2925 м. –  най-високият връх на Балканския полуостров.

вр. Иречек – 2852 м.

вр. Малка мусала – 2902 м.

вр. Дено – 2790 м.

вр. Овчарец – 2798 м.

вр. Голям купен – 2731 м.

вр. Мальовица – 2729 м.

вр. Ловница – 2695 м.

Върховете в Стара планина

вр. Ботев – 2376 м.

вр. Голям кадемлия – 2276 м.

вр. Жълтец – 2227 м.

вр. Малък Кадемлия – 2226 м.

Върховете в Родопите

вр.Голям перелик – 2191 м.

вр. Широколъжки снежник – 2188 м.

вр. Голяма сюткя – 2186 м.

вр. Малък перелик – 2147 м.

вр. Мечи чал – 1875 м.

Витоша

вр. Черни връх – 2290 м.

вр. Голям резен – 2277 м.

вр. Скопарник – 2226 м.

вр. Безименен – 2208 м.

ПРЕПОРЪКИ КЪМ ЛЕТУВАЩИТЕ В ПЛАНИНИТЕ

Анализът на нещастията по нашите планини дава основание да се твърди, че причините за тях са най-често комбинирани, но в повечето случаи те се свеждат до няколко субективни фактора: недостатъчна предварителна подготовка: обща организация, физическа подготовка, технически знания и умения; неподходяща за сезона и терена екипировка и съоръжения; неподходяща тактика, съобразно конкретните теренни и метеорологични условия, метеорологичната прогноза, състоянието на участниците; психологическа бариера за взимане на адекватно решение за изчакване, връщане, прекратяване на проявата (екскурзия, излет) при рязка промяна на условията за движение в планината.

По-надолу ще посочим някои елементарни правила, създадени и проверени още от предците на планинарството у нас. Ние вярваме, че и за млади и стари ще бъде полезно да се опреснят и обогатят познанията в тази област.

ОРГАНИЗИРАЙТЕ ПРЕДВАРИТЕЛНО МНОГО СТАРАТЕЛНО ВАШЕТО ТУРИСТИЧЕСКО НАЧИНАНИЕ.

Набавете си туристическа карта, пътеводител; проучете маршрута, направете консултация; съставете план на движение, съобразете продължителността на преходите в светлото време на денонощието; съобразете се със сложната зимна обстановка.
ПОДБЕРЕТЕ ВНИМАТЕЛНО УЧАСТНИЦИТЕ В ГРУПАТА.

Обикновено това могат да бъдат ваши близки, роднини, приятели, колеги, обаче с едно условие – да са с почти еднаква физическа и техническа подготовка и да притежават добра екипировка. Не формирайте големи групи. Много често съставът на такива групи е разнороден, групата става трудно подвижна, възникват и допълнителни промени.

От значение е и психологическата съвместимост. При наличието на деца и по-слабо подготвени участници техните възможности определят и поведението на цялата група. Обявете ръководителя, водача на групата. Дори и в една по-тясна приятелска или семейна компания следва да има водач, лидер, който да проведе посочените мероприятия.
ИНФОРМИРАЙТЕ СЕ ЗА ОСОБЕНОСТИТЕ НА МАРШРУТА.

Това означава да имате сведения за опасните зони и пътищата за аварийно напускане; създайте и спазвайте тактиката на движение в зависимост от терена, метеорологичните условия и вашите възможности; тръгвайте рано, за да завършите дневния преход по светло.

НАПРАВЕТЕ ПРЕЦИЗЕН ПОДБОР НА ЕКИПИРОВКАТА И СЪОРЪЖЕНИЯТА.

Не пропускайте да вземете с вас санитарна торбичка с най-необходимите лекарствени препарати и превързочни материали. добре подбрани кремове за лице с висок фактор на защита от слънчевото греене специалните високопланински очила, които ще защитят очите ви от ултравиолетовото лъчение карта и компас фенерче с резервни крушки и батерии резервни топли дрехи и обувки, предпазно фолио (найлон) в случай на принудителен бивак, калорични подсилващи храни (бонбони, шоколад и др.)

ТРЪГВАЙТЕ НА ПЪТ САМО АКО СТЕ ЗДРАВИ - поддържайте целогодишно добра физическа кондиция.

НЕ СЕ ДВИЖЕТЕ САМИ В ПЛАНИНАТА. ИНФОРМИРАЙТЕ СЕ ЗА МЕТЕОРОЛОГИЧНАТА ОБСТАНОВКА.

Следете съобщенията за нейното развитие и изменение. Имайте пред вид, че времето в планината търпи резки и неочаквани промени. Следете информациите на ПСС за състоянието на терена в ски-центровете, пистите. Информирайте се за работата на лифтовите съоръжения и лавинната опасност.

ДВИЖЕТЕ СЕ С УМЕРЕН ХОД.

Не бързайте излишно и почивайте така, че след излета или дневния преход да почувствате приятна умора, без мускулна треска; постепенно увеличавайте натоварването и надморската височина; при поява на неразположение направете почивен ден или слезте на хижа с по-ниска надморска височина; усложнявайте и удължавайте преходите постепенно с придобиване на опитност и тренираност.

ОБЯВЕТЕ ВАШИЯ МАРШРУТ С ВЕРОЯТНИТЕ ОТКЛОНЕНИЯ - обявете графика на движение. Той трябва да се знае от вашите близки, приятели и колеги. Съобщете го в поделенията на ПСС. Регистрирайте се в хижите по маршрута.

ВНИМАВАЙТЕ ЗА ОПАСНОСТТА ОТ ИЗГУБВАНЕ.

При мъгла, силен вятър и снеговалеж, особено в откритите части на планината има реална опасност от изгубване. Затова запомнете: движението при подобни условия да става по маркировката, като се използват азимутни скици, компас и карта за допълнително ориентиране; движението да става бавно, без разкъсване на групата.

Следете за броя на хората, не допускайте изоставане; при много тежки условия мислете за аварийно напускане на маршрута. В случай, че не сте сигурни къде се движите, слезнете по безопасен път в горската част на планината и организирайте принудителен бивак; не допускайте паника и разногласия. Вслушвайте се в разумните съвети.

ВНИМАВАЙТЕ ЗА ОПАСНОСТТА ОТ ИЗМРЪЗВАНЕ.

Откритите части на тялото могат да измръзнат не само при много ниски температури, но и при комбинация на нулеви и отрицателни температури със силен вятър и валеж на дъжд и суграшица. Затова: осигурете сухи дрехи, шапки и ръкавици; при умора не спирайте. Намалете темпото, но не лягайте и не сядайте на снега; при загуба на чувствителност на различните части на тялото, ако няма получени мехури, разтривайте до възстановяване на чувствителността и то само със суха дреха. Почивката на снега крие опасност от бяла смърт, в следствие на общото изтощение на организма. Поемайте повече течности, калорична храна, но не и алкохол.

ВНИМАВАЙТЕ ЗА ЛАВИННАТА ОПАСНОСТ.

При наличието на определени условия: сняг, наклонени терени и подходяща температура се свличат огромни снежни маси и формират природния феномен - СНЕЖНА ЛАВИНА.

Туристите, които навлизат във високите части на планината при зимни условия трябва много добре да познават лавинната опасност, условията и правилата за преминаване през лавиноопасните участъци. Трябва да се знае, че лавиноопасни улеи и склонове има и в по-ниската част на планините, както и в близост до ски-писти. Обикновено последните са обозначени със специализирана маркировка с шахматно разположени жълти и черни квадрати.

ОБЪРНЕТЕ ОСОБЕНО ВНИМАНИЕ НА ХРАНАТА И ПОДДЪРЖАНЕ НА ВОДНИЯ БАЛАНС НА ОРГАНИЗМА.
ЛЮБУВАЙТЕ СЕ НА ЗАОБИКАЛЯЩАТА ВИ ПРИРОДА, НО Я И ПАЗЕТЕ.

Опаковките с хранителни отпадъци, стъклени буркани и бутилки прибирайте в подходяща торбичка и ги връщайте обратно за изхвърляне в градски условия. Пазете горските насаждения и редките растителни видове.

НАМЕРЕТЕ НАЧИН ДА ПОПЪЛНИТЕ И ОБОГАТИТЕ ЗНАНИЯТА СИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА:

постигане на целогодишна физическа кондиция; познания за качествена, ефективна екипировка и съоръжения и оптимално хранене; познания по топография, ориентиране и метеорология, оказване на другарска помощ и самопомощ, първа долекарска медицинска помощ.

Началото на септември е и двама души разговарят на хижа Чакалица в Рила. Идеите им сa близки, споделят в сърцата си припокриващи се вдъхновения – Пирин планина, приключението като основа на духовното развитие, стремежът към чистота и екстаз в изживяването, смелост сами да извървят идеите си. Запознали са се на живо преди седмица на преход в планината, след няколкомесечно познанство в интернет.

Разговорът се люшка от тема на тема и бързо назрява решението да обиколят част от Европа на стоп, като достигнат до митичния остров Корсика. Енергията на хълмовете около тях ги изненадва всеки път.

Там не е точно Рила, а отсреща са мраморните върхове на Пирин. Усещането за нова и непозната сила, силата на две планини едновременно не може да ги напусне. Радостно е. Изглежда се потвърждава най-после концепцията, че Рила, Пирин (включително Славянка) и Родопите са един масив, с различни нюанси на енергията и всякакви спорове коя е по-красива отиват, както винаги в непотребното минало.

Да намериш сам пътя или линията при сноубордистите и алпинистите заляга в основата на начинанието, а както винаги автостопът е идеалното поприще за тази цел.

Тръгнахме през Сърбия, набързо бяхме станали вече трима и твърдо бяхме решили да не се разделяме. Спахме веднага след границата и на сутринта една единствена кола ни откара до Унгария, прекрасно! Все пак повървяхме около Димитровград десет километра. Пожелавахме си планини, бърз стоп и бленувахме да видим Южен Тирол, който е част от северна Италия, почти напълно заселена от 80% германци. За радост преди Будапеща прекрасен българин с ТИР ни взе до Линц и прекарахме заедно в разговори, напитки и хапване цели 24 часа.

Преспали в къщите край бензиностанцията преди Залцбург, хванахме на стоп момиче, което отиваше на лекции по медицина. Трима си е трудно на стоп и беше започнало да ни дотяга това неистово чакане. За да го променим хващахме, който ни спре и за където и да е. Така мисълта ни за езера се материализира в напълно непознатото градче Гмунден, където за пръв път се изправихме пред Алпите и езеро между върховете.

Аз не бях излизал от България и гледката ме стрелна с красотата си. Убити от стопа се зареяхме цял ден на един кей. Хранехме лебедите и патиците, препичахме се на слънце, смеехме се (с помощта на малко „растения на силата“, скрити добре, че по Европата са много строги за това, ама много).

Вече без умора и с усмивка на следващия ден разгледахме и Залцбург, родното масто на Моцарт. Попаднахме на българска група скупчена около своя гид и звукът на българска реч ни зарадва. Все още никой не изпитваше носталгия и гледахме напред, говорихме за музеите на планинарството, тантризма, ламаизма, музеите на Райнхолд Меснер, които са по върховете (2000м), за Доломитите, за плажовете и върховете на Корсика.

Извисени над главите ни зъберите на Австрийският Тирол ни даваха лекота в сърцата и си свивахме тютюн. Повозиха ни с 200 км/ч. и скоро пак легнахме край горичките на магистралата. Огромна купчина изрезки от кори на борове освежаваха въздуха с миризмата си. Спахме прекрасно и отново без палатка.

Както се оказа и по-късно, нито веднъж не я използвахме.

Европа се е напълнила с китайски туристи, които виждаш навсякъде. Гледката е неописуема, едни и същи на вид и прическа жени „тепат“ към тоалетните на мотелите, обръщат се по едно и също време, гледат в една съща посока, като ято птици в полет са. Незнайно как се разбират без думи и едновременно сменят посоката на летеж без да се сблъскат нито веднъж.

Решихме да забързаме и се разделихме. Уговорихме среща някъде в Италия. Разделихме се – двама на един. Единият хвана като експрес един немски ТИР с шофьор руснак, който го е отнесъл надолу по пътя. Ние, двамата постояхме над 4 часа на една бензиностанция… Накрая се появи засмян словенец, който ни измъкна от това тегаво място. Така му се зарадвахме и се унесохме в гледките на върхове, които ображдаха магистралата, че почти пропуснахме отбивката за Лиенц.

След като хванахме магистралата се озовахме в красиво селце, където продължихме нашето пътуване. Застанахме на второкласния път, който водеше към нашето градче и след като бяха минали не повече от 10 мин. спря кола с трима души. Бяха словенци, които отиваха да катерят един от многото трихилядници в района.

Както се досещате бяха тъпкани с багаж, но въпреки това ни качиха, че даже този, който седеше отзад, взе една от нашите раници. Тези хора имаха страхотна ракия! И така, радостни от факта че наближаваме красотите на Тирол ние просто се потопихме в тях…

След тази кола имаше още две коли и най-накрая по залез бяхме в Лиенц – не мога да ви опиша магията на това място, градчето е заобиколено от внушителни скални върхове, които бяха обляни в последните слънчеви лъчи.

И така, след като хванахме последният работещ супермаркет, вече седяхме на пейка, пиейки бира и хапвайки тиролски сирена.
Намерихме си идеалната градинка с хамак, където нощувахме. На сутринта търсехме интернет за да разберем къде е нашият трети другар. След като установихме, че няма нет- кафе, срещнахме жена на име Юлия, която ни покани у тях на закуска и интернет. Как да не се зарадваш на подобно предложение?

Тя живееше със съпруга си и малката им дъщеричка – невероятно добри и отворени хора, изкефихме се максимално.

След хубавите моменти с тях продължиме по пътя си, трябваше да излезем ог градчето и да продължим към Болцано. Бяхме само на 150 км от там.

Повървяхме над десетина километра по много красив междуселски път, от който се разкриваха сюрреалистични гледки към околните върхове. И така стигнахме на подходящо място за стоп, което представляваше автобусна спирка.

Пак доста бързо спря нашата кола, беше жена на средна възраст, усмихната и добронамерена. Тя отиваше към Мерано – това е съседно на Болцано градче.

Чудесно, казахме ние, качваме се. Беше много забавно, много бързо влязохме от Австрия в Италия и това се усещаше във въздуха и простора. Движехме се по второстепенен път, който се виеше из планините.

Аз онемявах от скалните зъбери, които стърчаха навсякъде, бяхме много близко до Доломитите. И след като се насладихме на всичко това, трябваше да излезем на магистралата…

И така до вечерта бяхме в Болцано, един много хубав град, който не успяхме да видим изцяло, защото решиме да продължим още вечерта към Верона. Тъй като излизането от града щеше да ни отнеме часове наред, решихме да се качим на влак до Верона.

За по-малко от 2 часа се озовахме във Верона, разходихме се по централната част, която беше много красива.

Бяхме доста уморени и трябваше да си намерим местенце за нощувка, не след дълго аз намерих замък с огромен двор. Казах си “това е нашето местенце”, беше страхотно.
Наспахме се перфектно и на сутринта пихме кафе в една красива градинка, след това продължихме обиколката из града, където се запознахме с един македонец. Вече трябваше да излизаме от града, това излизане беше едно от най-тежките. Ходихме над 15км пеш и най-после намерихме посоката за Модена – следващият град в който отивахме. Добре че веднага ни взеха двама типа от Гана и за малко повече от час бяхме в града.

Модена е един много красив град, който ни очарова с красивата си архитектура. Хората бяха много приятни, цялата атмосфера ни подейства чудесно. Намерихме си бира 8 % алкохол и след по една такава настъпи пълно отнасяне, а трябваше да се търси място за спане.

Е, намерихме го. Представляваше огромен парк с тревисти площи, без много чудене залегнахме на една поляна. Не след дълго обаче се появиха два фара… Оказа се, че това са местните карабинери, които ни зададоха заучените въпроси. След като беше установена нашата самоличност, най-сетне можехме да опънем гърбове.

Наспахме се чудесно и на сутринта ни чакаше поредното излизане, което пак беше тежко. С моят другар решиме да прекосим Апенините и да слезем към Пиза и от там към Ливорно – нашата крайна точка за ферибота към Корсика.

Пътуването през планината ни отне 3 дни, дни изпълнени с величествени гледки и невероятни явления. Едната нощ ни навести мъжка сърна (сръндак) – бяхме легнали на една полянка над едно от многото планински селца, където посред нощ аз се събудих от лай (рев) на сърна – сигурно знаете какви звуци издават тези животни. Беше адски мистично преживяване.

Черешката на тортата беше на следващия ден. Слязохме на пътя и много бързо ни взе един готин тип, който се занимаваше с конструиране на мостове. И така, докато вземахме завой след завой, на поредния такъв бяхме изненадани от това, което стоеше на самия път. Беше огромен красив елен, който ни гледаше повече от минута, след което с грациозно движение прескочи крайпътната мантинела… магическо животно! И тримата стояхме с отворени усти известно време, безмълвни… Да ти мине елен път, това не съм си го и представял.

И така, магията на тази планина така ни плени, че бяхме забравили за нашият другар, който беше някъде по пътя…
За три дни трябваше да минем 160 км през Апенините. Доста трудни заради малкото коли по тези места. Дори си повървяхме над 40 км общо за двата дни, пеша!

Много трудно ни спираше някой, вече слизахме от планината, когато се появи една кола. Аз вече се примолих стопирайки и хората ни спряха. Бяха двама – мъж и жена – италианци, които се прибираха от бране на гъби. Колата им беше от малките, а в багажника имаше куче.

Взеха ни хората, те живееха в Пистоя – градче в противоположната на нашата посока. Не знаеха и дума на английски, но въпреки това се разбрахме. След като разбраха, че отиваме към Ливорно предложиха да ни закарат до самото пристанище. Ние бяхме изненадани от този факт, казахме си: “Та това са 160км. отклонение и в двете посоки”

Да, това се случваше наистина, представяте ли си? Хората направиха това за двама напълно непознати! Чудесата съществуват, не спирайте да вярвате в това.

В късния следобед на същия ден бяхме в Ливорно. Бързахме да видим дали нашият човек е някъде около пристанището.
Нямаше го и ние трябваше да намерим интернет. Разбрахме, че и той е в града и ще ни чака на всеки нечетен час до един много странен паметник, Quattro Mori – The Four Moors Statue. Обичам този тип срещи.

Не мога да ви опиша радостта, която и тримата изпитахме като се видяхме. Прегръдки, целувки… Последва нощно къпане, беше едно от най-приятните такива, особено след 10 дни пътуване.

По същото време третият пътешественик има друг път. Ето и неговия разказ:

Решихме да забързаме и се разделихме. Среща някъде в Италия. Аз тръгнах сам, те останаха двама. Като експрес един немски ТИР с шофьор руснак ме отнесе надолу по пътя. И цигари получих, и консерви с телешко варено. Не може, на пътешественици винаги се дава, така знаел той. Вегетарианец съм, разбира се не можех да откажа и останаха нещата за третия и единствен сред нас, който все още ядеше своите приятели – животните.
Пристигнах стремглаво в Лиенц, в средата на Тирол. Прекрасни върхове! Навсякъде! Скоро реших да навлезна в този Тирол и ако мога да видя 4000-хилядниците край Китцбюел. Пожелавах си го и не бързах да влезна в Италия и така едно момче, с кросарка в каросерията ме взе и заведе към тайните високопланински проходи близо до парка Хохетауерн. Там в прекрасна мразовита нощ с безброй звезди наближавах, както се оказа, 2052 м висок проход.

Асфалтов път, тесен като този до х. Бъндерица и за моя изненада достатъчно натоварен с мотористи, пътуващи артисти с бусовете си, туристи. Границата с Италия преминах пеш и видях огромно езеро под върхове на Доломитите. Неописуема красота. Не исках кола там на високото, вървеше ми се пеша и заслизах по една екопътека.

По-късно ме взеха до магистралата за Болцано и вече имах нов приятел, който също четеше книга за планините, само че от партньора на Меснер – Хабелер. Веднага бях поканен за вечни времена на каучсърфинг в дома му и двамата с отворени очи говорехме за Хималаите, за Доломитите, за Пирин и Рила. Смях между хора, които никога не са се виждали, но се познават. Като че ли вибрацията на вселена наистина е радост и смях, без съмнение.

Следващата кола беше 65 годишен пенсиониран моряк, който току що се връщаше от 3 седмично обучение по парапланеризъм – 900 евра за него, 2100 евра за пълна екипировка и най-добрите учители според него. Контрирах го, че в БГ небесните номади са най-великите хахахах, не че има най и по… ама все пак тук би трябвало да има, летене си е, пада се… разказах му за нашето момче Камен, което в истински сървайвър 5 дена слизаше, завит само с крилото и с един нож под ръка, при минусови температури под Мачапучаре. Интересно му беше!!! Много! Див, разведен и с нова приятелка. Смел и променил живота си, възхищавах му се. Летеше на тази възраст, без самозалъгвания и фалшиви мисли, решил нещо – направил го!

Не виси пред телевизора да гледа какво дрънкат политиците. Никакво отчаяние, само жаждата за живот и движение. Това ни събираше и с него се чувствах сроден, и с него ми беше дивно и красиво. И за пореден път се усещах благодарен, че привличам в собствената си реалност такива хора. Щедри в усмивките си, готови на всичко да изтанцуват живота си без предрасъдъци и готови мисловни модели (брей какви думи съм знаел!).

Болцано или Болзен, красиво, много, всичко! Надписите на два езика – немски и италиански. И много ми беше приятно да разбера, че славяните от древността започнали да наричат германите немци от думата “неми“.

Смях се доста, цъкнах нет при пакистанците, за да видя къде са приятелите. Проклинах се че не съм тръгнал с малъ лаптоп, защото навсякъде в Европа има безплатен wi-fi, просто навсякъде.

Дълго време търсих в страхотна жега стоп мястото, за да стигна в рая на скалните катерачи – езерото Гарда! Няма такова нещо, само катерачи ме взимаха на стоп, в кафенето поне 50 човека (от 20 до 70 годишни) за сутрешно кафе и капучино. Изумиха ме тези германо-италианки, които се движеха зад бара като италанките, но бяха високи и огромни като германките, каквито си и бяха. Всеки поръчва един през друг, всички се разбират, всички говорят … Много вкусни кроасани, задължителното капучино и спомен за разговор относно кафето, се рееха в този ден, на изгрев в Доломитите.

Езерото Гарда – красота, безумна красота!!! За пръв път се къпех (през октомври!) в сладка вода на водоем, дълъг около 60 км. Няма такова усещане за пластичност и сила на самата вода, и гъвкавост, и радост за кожата ми. Побърках се да се гмуркам от едни скали, малко след центъра на градчето. Не е забранено, имаше и други голи до мене!

Всичко беше без значение след такава радост, а да не говорим, че никакви „растения на силата“ не бях употребявал, само от природата и собствения си здравословен 7км поход от село до село. Задължителните катерачи направо ме взеха следобеда директно за Верона и както винаги нещата се нареждат, стига да не ги мислиш много- много.

И така, на сутринта се качихме на ферибота, който щеше да ни откара на Корсика. Беше голям релакс на палубата… Четири часа дрямка и хапване на слънце – велико!
Стъпихме най-сетне на този прословут остров и бързахме на отидем на най-близкият плаж.
Така и стана, след това прекарахме три дни по плажовете в пълен релакс и медитация.
Все пак бяхме дошли и да поберем мандарини и кивита, пообиколихме няколко адреса, където предлагаха работа. Оказа се, че няма да го бъде защото беше прекалено рано за бране на тези плодове.

Това не ни обезпокои, а напротив. В продължение на дванайсет дни обикаляхме острова – планините, плажовете, два каньона. Пропътувахме на стоп почти половината остров, вземаха ни предимно жени. Запознахме се с една от тях и тя ни покани на гости. Бяхме при семейство българи в един от градовете на острова. Най-красивото градче беше Корте, това е планински град с много млади хора, от него се влиза в планината.

Островът е красив, но като всеки такъв хората са малко затворени. Това не ни попречи да си изкараме страхотно през цялото време. Спахме по плажовете, в планините, навсякъде и само под звездите.

След този престой решихме да отидем във Франция. Пак с ферибот, към Тулон. Пътувахме цяла нощ, имаше пълнолуние и се любувахме на лунната пътека в морето. Искам да споделя, че съм очарован от Франция.

Всичко там е направено с вкус, хората са много отворени и естествени. Толкова добре ни се получаваше всичко, усещаше се някакъв простор. Не сме чакали повече от пет минути на стоп. Винаги ни спираха готини хора, които споделяха с нас всичко, което имаха. Отклоняваха се десетки километри от посоката си, за да ни закарат там, където ни е удобно.

Бяхме в Les Calonques, това са едни много красиви скални местности, сини лагуни… Главозамайващо е! Препоръчвам го горещо. Също и Cassis – четирисезонен летен курорт, представете си за какво става дума.
Французите са толкова айляк, че изобщо не се взимат на сериозно. Забавляват си се и това е. Не страдат от недоимък, отворени са към всеки непознат. На Балканите, обаче не е така и това си личи. И така, от Les Calonques се отравихме към Aix-en-Provence, един сравнително малък град близо до Марсилия.

Именно там се роди идеята, да отидем до Шамони и да видим вечно снежните върхове на френските Алпи. Но преди това решихме да търсим едно еко- селище, което така и не намерихме. За сметка на това обаче, попаднахме на много приятен тип, който ни вози в неговото бусче и слушахме яка музика. Няма да забравя това бусче, всичко беше толкова арт, към интериора беше добавен един бял стол, който просто си беше там.

Върнахме се до Aix-en-Provence и от там твърдо решиме да се отправим към планините.
С две коли вече бяхме на 70км. от Шамони на един пеаж (това е място, където се плаща талон за движение по магистралата) на магистралата.

И така, след като находчиво се преборихме със служителите по кабинките, успяхме да се позиционираме зад две от тях. Не след дълго се появи нашият човек.
Беше с малка кола и пълен, но това не му попречи да направи място и да ни. Оказа се, че човекът живее в едно селце преди Шамони – около 25 км. Потеглихме и само след четвърт час се озовахме в долината на Шамони и пред нас блеснаха ледниците и върховете. Бяхме като омагьосани, чуваха се какви ли не възклицания. Просто беше магично как тези ледници се спускаха…

И така, унесени в забрава за време, стигнахме до дома на нашият човек, който каза :
- Имам изненада за вас, изчакайте ме 5 мин.

Дойде, качи се и тръгна, изненадата беше това, че той ще ни закара до Шамони.
Сигурно си представяте нашите реакции…

Естествено, за пореден път нещата ни се наредиха така, както искахме. Пристигнахме точно преди залеза и бяхме зашеметени от стърчащите в небето скални зъбери и ледници. Стояхме и гледахме с отворени усти как те ставаха оранжеви, розови, а накрая всичко стана бяло и настъпи тишина.

Аз бях омагьосан от това, което виждах. Само до преди няколко дни не си бях представял, че в близко бъдеще ще бъда тук, а сега съм и просто го изживявам. Имах си всичко в този момент. Бях изпълнен.

Да, възкликнах аз, всичко е прекрасно, но трябва да се търси място за спане…
Бяхме единодушни, че трябва да е на закрито. След като се стъмни стана много студено – минус 5-6 градуса. Шамони е заобиколен от върхове и е доста усойно и студено. Тръгнахме да търсим нещо подходящо и не след дълго попаднахме на необитаема отключена къща. Не можехме да повярваме, че това се случва. Да намерим нещо подобно в един от най-скъпите курорти в Европа. Факт е, че това се случваше и ние просто трябваше да се възползваме, направихме го.

Отседнахме за 3 дни в нашата къщичка, през които пообиколихме околностите на долината. Долината на Шамони и заобикалящите я планини са едно от най-красивите неща, които някога са ми се случвали. Размерите на планината са толкова големи, че едва на втория ден успяхме да си дадем сметка за това.

Разходихме се до следващото селце Argentiere, което за мен е по-красиво и от Шамони. От него с Калин навлязохме нагоре в планината до 1670 м. и се любувахме на красотата, която излъчваха Алпите през октомври.

Планинарските ни сърца се късаха докато гледахме ледовете, за съжаление не бяхме подготвени да навлезем във високата планина.

Гледайки тези красоти у нас се роди идеята, да отидем и да видим Айгер. Дори не се замислихме, просто казахме – правим го!

Третият човек обаче, не беше готов за това. Така тръгнахме към Швейцария, или по-точно Женева. Пак се разделихме, този път аз и Калин оснанахме заедно. Тръгнахме почти на свечеряване от Шамони и за малко повече от час бяхме в града. Който не е пътувал на стоп из Франция, е изпуснал много.

В Женева поостанахме 2 дни, на следващият ден дойде и третият човек от екипа ни От там писах на моят приятел Румен Дамянов. Той живее в Района на Савоа и аз отдавна исках да му отида на гости. Оказа се, че той си е в България. Но Румен ме посъветва да отидем на гости на Иван Кожухаров – известен наш алпинист, който живее в Женева. Това е чудесна новина, казах си аз.

Насочихме се да търсим адреса, който Румен ми даде. По пътя обаче се случваха най-различни неща, срещнахме интересни хора и така се унесохме, че за Иван беше станало късно.
Както и да е, прекарахме си вечерта подобаващо – френско вино и приятни мигове.
Коментирахме отиването към Айгер, Гроздан реши да се прибира към България. Ние с Калин бяхме твърдо решени да стигнем до този легендарен връх.
След тези коментари стана ясно, че ние двамата продължаваме, а третия се прибира. Тримата продължихме към Loussane, където останахме заедно една вечер и на следващия ден продължихме, Гроздан – за България, ние – за Интерлакен.

Оказа се, че в Швейцария e доста неприятно. Хората, усещането. Враждебност във въздуха. И така се отказахме от Айгер. Решихме да се връщаме към България през Германия. Отидохме до Страсбург, където прекарахме една невероятна вечер. Видяхме известната катедрала “Света Богородица” и река Ил.

Страсбург се оказа един очарователен град, особено нощем. На следващия ден отивахме към Германия, през моста на Европа.
Нощувахме в една кооперация на тавана, беше много хубаво. На сутринта поехме към гореспоменатия мост в едни мъгли и направо зимен студ. Докато минавахме по моста, попаднахме на едно стихотворение на Блага Димитрова:

“Ключов камък”

Мост вековен, упование на протегнати ръце,
метната дъга над пропаст,
тайна спойка я крепи – ключов камък.
Моя клетва и проклятие,
прикована цял живот да споявам
залез с изгрев, вчера с утре, спомен с блян, сън с наяве.
Ключов камък,
кръстна участ – да поемам върху себе си
тежкия разпятен дял между протвополжности –
да и не, екстаз – покруса, край – начало,
и да се ломят подмолите, и да гаснат мойте дни,
до последен дъх да свързвам
бряг към бряг, отсам с отвъд, миг и вечност,
Ключов камък – в мост на обич.

Нямате представа как се почувствахме след като го прочетохме.
Така се стоплихме, че изпитахме едно такова чувство за България…
Казахме си „всичко е толкова прекрасно”, чудесата не спират да се случват, просто трябва да сме естествени.

С усмивка и топли чувства продължихме по моста и само след малко бяхме в Германия, където стопирахме на един светофар. Въпреки това ни спря кола.
Идеята беше да се приберем през Германия, Чехия, Словения, Хърватия, Сърбия и в България.

Да, но тази идея бързо беше променена. След като повече от 3 часа никой не ни взе се появи един бус, който ни върна 500км. назад към Франция. Така се запознахме с Себастиан и съпругата му, които се прибираха от фамилна сбирка. Този човек имаше невероятно чувство за хумор. Ние му предложихме течен шоколад, а той каза че не яде. Бяхме учудени и не закъсняхме с въпроса – защо?
Той каза, че като яде с пръсти течен шоколад, рискува да си отхапе пръстите. Всички избухнахме в шумен смях. Беше много забавен човек, преподавател по фламенко и салса.

И така, пътувахме над 4 часа с тези интересни хора. Те се прибираха в Анеси – това е градче в района на Шамони. Ние решихме да слезем на същия пеаж от където последния път продължихме към Шамони. Бяхме там доста късно – около 23 ч., беше един студ…

Много ми харесваха такива ситуации – с Калин започвахме да се обвиняваме и да търсим логика и причини за случващото се. Това действаше много мотивиращо, защото знаехме че сме прави един спрямо друг. Така разбирахме, че в нас е причината за ситуацията и ние можем да си помогнем за излизането от нея.

В пътуването на стоп няма никаква логика, аз обаче за пореден път се убедих в едно нещо, а то е:
Няма по пречистващо нещо от това, да пътуваш на стоп. Всичко си зависи от теб, от нагласата ти, от възприятията ти. В един момент разбираш, че можеш да създаваш реалност, можеш да привлечеш точно човека, който ти трябва. Той ще ти даде това, от което имаш нужда в дадения момент. Ти можеш да си избираш дестинации и така да повлияеш на тази реалност, че да се случи точно това, което ти е в главата.

И така, докато си мислех тези неща ни спря един бус. Беше след 1часа през нощта. Преди да се появи той, Калин беше категоричен, че тази нощ ще бъдем в Милано. Така и стана, човека пътуваше от Белгия за Милано.

Имаше много интересна ситуация в момента, в който ни спря:

Той: – Вие да не сте пияни?
Ние: – Не, защо?
Той: – Ами много се смеете
Ние: – Това е защото се радваме, освен това и лицата са ни измръзнали и не можем да спрем да се усмихваме!

След като ни поогледа известно време разбра, че не сме пияни, а просто радостни.
И така, тръгнахме за Милано през тунела на Шамони, а след това последваха още поне 20. Сигурно минахме над 50 км. в тунели.

Аз вече заспивах и ми беше все едно, така малко преди 3 часа бяхме в Милано. Един странен и много пуст град.

От тук на сетне следват почти 1000 километра с влакове – Венеция, Триест, Любляна, Хърватия, Сърбия и най-накрая България. Това беше една от най-интересните части на пътуването, направихме го защото в тези държави стопа не върви, опитахме се в Словения… голяма мъка.

Прекрасно място е хостел пространството до гарата в Любляна. Казва се “Металкова место” и има 4 отделни сгради- зали за концерти, плюс хостел. Всички се случват едновременно и имаше хора за всякаква музика – метъли (имаше концерт на три групи до 5 сутринта), пънкари, транс маниаци. Гледахме ирландски танци на живо.

Говорихме си с анархисти или пък с момчета, които идваха от едно село на 20 км. извън града.

Испанецът Рафа стана веднага наш приятел, разказа ни как е свирел в гората. В Пиринеите. Животните наистина както в приказките са седнали да го слушат в кръг- лисица, заек, птица. Гледаше благо и умно. Говореше, че всички сме едно и планетата се радва на нашата любов, стига да не я потискаме. Свиреше с едно българско момче, мой приятел, Денис, на табла и сантур. Обикаляха от три месеца Турция, Италия и Франция и се сливаха с музиката и енергиите на света – по улици, кафенета, светофари, поляни. Съвременни трубадури, които подобно на нас номадстваха и имаха отговорност към себе си, душата си, чистота си и цялата природа!

Един завършек, които ни дари с радост и сила да преминем Балканите. Мислехме си за приятелите, за красотите на Пирин и Рила. Най-сладкото чувство беше, когато слезнахме от влака в София. Искахме да ядем баница с боза, толкова малко ни трябваше за да бъдем щастливи.

Това беше нашето четиресет дневно приключение, лично аз сега се чувствам много по-силен и уверен.

Поздрави!!!

Източник: www.varhove.com

В подножието на Стара планина, на около осем километра от Калофер, се намира началото на един невероятно красив планински маршрут – екопътека “Бяла река”. Тя е разположена по поречието на едноименната река в Национален парк “Централен Балкан” и е изградена специално за туристи. Намира се на 151 км от София и 66 км от Пловдив.

Тръгвайки към пътеката ще минем през Калоферския мъжки манастир, който се намира на 280 метра от вътрешната граница на националния парк. Пътят ще ни отведе и до едни от най-красивите и по-безопасни части на резерват “Джендема”. Дължината на пътека “Бяла река” е 1830 метра. Началото й е на 570 метра н.в., а най-високата й част достига 630 метра. Пътят от началната до крайната точка се изминава за около два часа.

След като вече сме край манастира, поемаме по асфалтирания път отдясно на него и стигаме до бивак “Бяла река”. Там започва и нашата разходка по пътеката. Като следваме стръмните склонове и изкачвания, стигаме първия от осемте дъбови моста. Той е най-дълъг и от него започваме разходката си по каньона на реката. Мостовете минават по най-живописните и диви места, над бързеите и водопадите, чиято падаща вода създава страховит звук и пред очите ни се разкриват гледки, които трудно могат да се забравят.

Следвайки пътеката ще стигнем и до първата беседка, на която да отдъхнем и да се подготвим за най-стръмната част от прехода. Поемаме нагоре и стигаме до моста, от който се вижда водопада Райското пръскало. Не след дълго разходката ни е към своя край. Екопътеката завършва с поредната беседка, до която се стига по последния мост, красиво спускащ се около едно дърво.

Маршрутът е с много добра инфраструктура и предлага интерактивни образователни програми за деца и възрастни – общообразователна и специализирана или т.нар. маршрут “Дендрология” (наука за дървесните видове).

Поставени са много информационни табла, представящи, както флората така и различните видове животни. Ще видим и табло представящо как изглеждат следите на най-разпространените животни в този участък. Тук се срещат над половината от растителните видове в България, близо 213 от лековитите билки и 11 вида растения, уникални само за това място. Едно от тях е родопският силивряк. Друга атракция е изградената меча бърлога.

Екопътека “Бяла река” е несъмнено едно от мнoгoбройните кътчета, които си заслужава да бъдат посетени в централната част на Балкана. Тя предоставя чудесни възможности за любителите на туризма да се насладят на красивата природа на Стара планина. Поречието на Бяла река има перфектните условия за пикници, както и множество местенца за почивка.

Посетителите на пътеката имат възможност да се настанят в Бивак “Бяла река” или в мнoгoбройните къщи за гости и семейни хотели в Калофер. За почитателите на нощувките под открито небе е предоставена и възможност за наемане на палатки и необходимата къмпинг екипировка.

ЗАБЕЛЕЖКА: Със Заповед на директора на Парковата администрация от 20 юни до извършване на необходимите възстановителни, укрепителни и рехабилитационни дейности, се спира ползването /преминаването/ по екопътека “Бяла река”

Някои от най-застрашените места са описани в книгата “100 Places To Go Before They Disappear” на издателство Abrams Books. Ето някои от най-известните сред тях:

1. Олимпия, Гърция
Мястото, което се смята за родина на олимпийските игри, провели се за първи път през 776 г. Пр. Хр. Долината Олимпия и до днес съхранява невероятни древни руини, но затоплянето през последните години направи лятото там изключително сухо, което предизвика появата на мащабни и унищожителни пожари.

2. Делтата на река Мисисипи

Повишаването на морското ниво застрашава делтата на реката, която е от огромно значение за икономиката на САЩ. Делтата всъщност е нещо като буфер между океана и гъсто населени зони в Луизиана и Мисисипи. Там е също и най-големият плавателен канал в страната, вторият по големина източник на риба и място за добив на нефт.

3. Захара де ла Сиера, Андалусия, Испания

Испанската провинция Андалусия е известна по цял свят със своите плодородни зелени пасища и маслинови градини. Заради глобалното затопляне обаче учените предричат, че до края на века годишният обем на валежите в региона ще намалее с цели 40%, което ще е пагубно за земеделието там.

4. Тувалу

Република Тувалу се намира в югозападния край на Тихия океан. Обхваща 4 рифови острова и 5 пет атола с обща площ от… 26 кв. км. И всичко това се простира във водата на дължина от 600 километра. Най-високата точка в тази държава е 16 фута, или по-малко от 5 метра над морското ниво. А затоплянето на планетата непрекъснато повишава морското ниво.

5. Бетъри, Ню Йорк

Това е най-южната част на Манхатън, Ню Йорк, и няма нужда да се обяснява, че потопяването на това място ще засегне хиляди хора, които живеят и работят там. През годините има случаи, в които Бетъри е бил наводняван, но прогнозите сочат, че до 2080 г. това ще започне да се случва редовно на редовно на всеки четири години.

6. Кицбюел, Тирол, Австрия

Това е място, което привлича десетки милиони туристи всяка година от декември до април. Но алпийските глетчери вече се топят и това разваля любимите писти на скиорите. Това е причината властите в зимните центрове напоследък да прибягват до бели светлоотразителни платнища, с които покриват ледниците. Целта е така да се забави процесът на топене.

7. Делтата на Нигер, Нигерия

Делтата на Нигер е дом за 25 млн. души. Някои от тях са имигранти, които работят на огромните добивни съоръжения за нефт, а други са местни хора, зависими от риболова и земеделието, условията за които им предоставя реката. Очакванията на учените са глобалното затопляне да доведе до все повече наводнения в делтата, а смесването на сладководна със солена вода ще разруши съществуващите екосистеми и ще се отрази пагубно на препитанията на местните.

8. Венеция, Италия

Над 118 малки острова и лагуни, от които се състои този уникален град, потъват още преди да се усети ефектът от глобалното затопляне. Венеция е едно от най-застрашените места по света.
9. Река Янцзъ, Китай

Най-дългата река в Азия се извива от тибетското плато през много от китайските провинции, докато достигне до Източното китайско море. Но по пътя си дотам тя осигурява прясна вода за половин милиард жители на региона. Топенето на ледниците обаче ще намали природния баланс и реката ще доставя все по-малко прясна вода, което ще засегне е реколтата от ориз. Учените определят като сурови последиците от този процес за околната среда, икономиката и населението на Китай.

10. Заливът Хъдсън, Канада

Заливът Хъдсън се намира в Североизточна Канада и е част от Северния ледовит океан. Той е естествено убежище за белите мечки, защото ледът там се задържа дълго, чак до късна пролет. Ледът в залива обаче вече се топи три седмици по-рано от обичайното за последните 40 години, което затруднява живота на белите мечки. Учените очакват скоро заливът да е свободен от лед през половината от годината, което ще е пагубно за тамошната екосистема, защото белите мечки няма да имат достатъчно време да ловуват и да натрупат нужните им запаси от мазнини.

Източник: в. Дневник

Маркировката е много добра. Почти по равно навлизате в иглолистна гора. Ще излезете на черен път, по който надясно се стига за около 10 минути в долния край на пистата на Паничище. Оттам се продължава наляво по асфалтов път, като след около километър вдясно се отклонява пряка пътека.

Излиза се отново на пътя и след 15 минути вървене по него тръгвате надясно по стръмна туристическа пътека. Всички разклони са маркирани. Излиза се в местността Зелени преслап (на около 45 минути от Паничище).
Маршрутът продължава надясно и нагоре по хубав черен път. Стига се до мочурливо място с табелка за вход в резерват Скакавица. Наляво се отделя пътека за хижа Пионерска. Продължавате напред по пътя. След около 200 метра вдясно се отделя друга пътека – за хижа Скакавица. Подминавате разклона и започвате плавно изкачване по черния път през гората.

След около 1 час, по пътя вляво, отново се отделя пътека за хижа Пионерска. Малко след това пътят завива рязко надясно и изведнъж става по-стръмен. Гората постепенно преминава в клек, а маркировката става колове с азимутни табелки.
Изкачването продължава стръмно почти право на юг (при мъгла и дъжд се следят азимутите). Излиза се от клека и веднага се вижда хижа Рилски езера.

За разходка из циркуса на Седемте рилски езера се тръгва по пътеката за старата хижа Седемте езера (на около 30 минути от хижа Рилски езера) и точно пред нея се завива надясно по летния път за хижа Иван Вазов.

Така се преминава през всички езера и за около 3.00 часа отиване и връщане може да се разгледа целият циркус от най-различни ъгли.

На връщане може да минете през хижа Скакавица. Пътят е право на запад от входа на хижа Рилски езера, пресичате един влек и тръгвате вляво по пътека маркирана със зелен цвят. Тя се придържа плътно в подножието на Сухия рид. Влизайки в гората, започва леко слизане и не след дълго отдясно се присъединява втората пътека за хижа Скакавица.

Продължава се напред по равно през гората, докато се излезе на полянка с маркировъчен кол и много табелки. Оттам започва слизане надясно, после с остър завой наляво се излиза на пистата срещу хижа Скакавица (1 час от езерата). От Скакавица, по стръмна пътека, за половин час се слиза на пътя от Зелени преслап, точно над мочурливото място.
Продължителността на маршрута е около 12.00 часа.

Допълнително инфо и координати на всички хижи по маршрута можете да намерите тук.

Средна гора е средновисока планина и е разположена в централната част на България, между Задбалканските котловини на север и Горнотракийската низина на юг. На запад достига до течението на р. Искър, а на изток до р. Тунджа, в близост до град Ямбол. Планината е дълга около 285 км, като в най-широката си част е около 50 километра. Най-високата ѝ точка е връх Голям Богдан (1604 м).

Геоморфоложки се дели на три части – Ихтиманска средна гора на запад, Същинска Средна гора и Сърнена Средна гора на изток.

Ихтиманската (Западна) Средна гора съчетава ридовете Лозенска и Вакарелска планини, Белица, Еледжик и Черни рид, до един разположени недалеч от Ихтиманската котловина. Най-високият връх в тази част от планината е връх Тръна (1275м). За начало на главното било на Средна гора условно се приема Панчаревския пролом на р. Искър. За граница с Рила се приема Боровешката седловина, от която започва река Голема Луковица, а на изток тази граница се спуска в басейна на Владишка река.

Същинската Средна гора е разположена между проломите на реките Тополница и Стряма. Тази част от Средна гора е с най-добре изразеното било, както и най-високата част от планината. Тук е разположен най-високият връх в Средна гора — Голям Богдан (1604 м). Носи името на легендарен войвода, който се е подвизавал по тези земи, също така е и част от 100-те национални туристически обекта.
Върхът е заобиколен от гъсти гори, а на южния му склон се намира Детелиновата пещера, сгушена сред огромни и стръмни скали. От Богдан извират няколко реки – Крива река, Луда Яна и Пясъчник. Наколо е и резервата – Богдан, който е сравнително добре поддържан.

Сърнена гора заема най-източната част от Средна гора – едновременно най-ниската, най-дългата и най-тясната й част с дължина от около 153 км. Най-високият връх в Сърнена гора е връх Братан, който е висок 1236 м.

Планината не е особено богата на животински свят (срещат се предимно зайци, сърни, елени, глигани и вълци), както по-големите планини в страната, но природата й е невероятна красива, а гъстите гори и тучните поляни са приятна гледка за окото.
За разлика от животинското си разнообразие, Средна гора може да се похвали с много минерални извори с лековити води. Тук се намират и едни от най-популярните спа дестинации в страната – Хисар, Стрелча и с. Баня .
Естествено, има и хижи, които да приютяват запалените планинари. Сред най-посещаваните от тях са “Артьовица” , “Войводенец” , “Братия” , “Богдан”, “Сакараджа” и “Свежен” . Най-популярните туристически маршрути на планинарите почват от Копривщица.

Примерен маршрут из Средна гора:

Трекинг по главното било на Същинска Средна гора:

Изходен пункт: х.Райна княгиня в местността Панагюрски колони (N42.583338, E24.198476).

1ден: Пешеходен преход от х.Райна Княгиня до х.Павел Делирадев. -2.30ч. Възможност за допълнителна екскурзия в района на хижата (вр. Манзул, скала Птицата и др.)

2ден:Пешеходен преход от х.Павел Делирадев до град Копривщица. (1620м). – 3.00ч.

3 ден:Пешеходен преход от град Копривщица по долината на Крива река до х.Средногорец през първенеца на Средна гора – връх Богдан (1604м) и едноименния резерват. – (5.30ч) Възможност за допълнителна екскурзия в района (вр.Малък Богдан (1532м), х.Чивира, местност Барикадите).

4 ден:Пешеходен преход от х.Средногорец до х.Фенера (неправилно наричана Орела) през връх Алексица (1534м). – (3.30ч)

5 ден:Пешеходен преход от х.Фенера до тракийския комплекс Старосел в подножието на връх Градище (768м) – (до 4.00ч) и отпътуване.

Ако има желание, има и начин! Повечето софиянци често забравят, че само на няколко километра от града и задръстванията има уникална природа и някак пропускат факта, че е адски лесно да се метнеш на Витоша в свободния си ден, вместо да циклиш в нета и да гледаш клипчета от други маниашки дестинации.

Уникалното на София като световна столица е именно това, че се намира в подножието на планина. Много хора и още повече екстремисти по света и у нас биха дали мило и драго планината да им е на един… час разстояние .

Така, че когато свършиш работа и не ти се кисне в някой бар с останалите киселяци, които се оплакват, че отпуската им е чак в края на септември (или е минала), защо вместо това не отскочиш до горе? Дори само за едночасова разходка.

Планина Витоша се простира върху площ от над 300 кв. км. На северозапад Владайската седловина и р. Владайска я отделят от планината Люлин; на североизток е Софийската котловина; на изток р. Искър я отделя от Лозенска планина; а на югоизток дълбоката долина на р. Ведена я отделя от планината Плана. Бука-Преслапската седловина на юг я отделя от планината Верила, като границата между тях продължава по долината на реката Добри дол до водослива й с р. Клисурата (Суха). По-нататък границата следи р. Клисурата (отделя я от Голо бърдо) до с. Боснек, а след това поречието на р. Струма и язовир “Студена”. На запад Витоша стига до Пернишката котловина.

Витоша е първият парк в България и на Балканския полуостров. Обявен е една година след Лондонското определение за национални паркове. През 1936 г., под влияние на Съюза за защита на природата – инициатор и за обявяването му, е изготвена и обнародвана Наредба-закон за защита на родната природа, според която паркът не е вече национален, а народен. Едновременно с това до 1952 г. действа специален Правилник за стопанисване и управление на Народен парк Витоша и включените в него бранища. Витоша планина представлява един сложен и твърде интересен обект от геоложко, петрографско, растително и туристическо гледище. Нейното голямо теренно и природно разнообразие от извори, реки, водопади, торфища, морени и гори винаги е привличало и занимавало природолюбителя и туриста. Този интерес и възможност за посещение се засилва и от непосредствената близост на Витоша до столицата. Като начало на модерен и организиран туризъм може да се приеме първият излет до Черни връх на 28.VIII.1895 г. - дело на писателя Алеко Константинов.

Най-значителният защитен обект в парка е резерватът Бистришко бранище, обявен за такъв през 1934 г. с Постановление № 15422 от 27 октомври. Той е с площ от 741,7 ха. Разположен е върху североизточния склон на Витоша под връх Голям Резен и вр. Скопарник, във водосборния район на р. Бистрица и р. Янчевска между 1 430 и 2 282 м н.в. Създаден е, за да се запази в непроменен вид един участък от иглолистна гора и разположената над нея високопланинска тревна растителност. Така се дава възможност да се развият и проучат неповлияни от човешката стопанска дейност различни по вид и характер горско-дървесни и тревни съобщества.

Освен всичко друго през лятото Витоша е перфектна дестинация за байк, маунтин борд, спортно ориентиране, катерене и какво ли още не.

Освен това е сто пъти по- лесно да се метнеш на лифта с байка, вместо да се лашкаш с градския транспорт.

Приятно пътуване!

Природният парк Странджа получава този статут през 1995 г. По площ той заема около 1% от територията на България и включва в себе си пет резервата – Силкосия, Тисовица, Средока, Витаново и Узунбуджак (Лопушна), както и 14 защитени местности, архитектурен резерват в с. Бръшлян и фолклорен резерват в с.Българи.

Сред забележителностите са пещерите и изворите край река Младежка, пещера Еленина дупка край село Бяла вода, пещера Махарата край село Кости и мраморните куполни гробници в областите “Мишкова нива” и “Пропада”. В парка се срещат 54 вида бозайници и 261 вида птици.
Масивът на  Странджа е разположен в югоизточната част на страната и стига на север до гр.Бургас, а на юг чак до Истанбул. Релефът му е насечен с невисоки заоблени била. Най-високата точка на територията на България е връх Градището – 710 м.н.в.

Двете най-големи реки на територията на парка са Резвая /или Резовска/ и Велека. И двете извират от Турция, като Резовска река описва с течението си югоизточната граница на България с Турция. Поради това, че е погранична река, тя е и доста по-малко изследвана и опозната. Река Велека е дълга 147 км. и е една от най-красивите реки в България.

На територията на парка се срещат много животински и растителни видове, характерни за Средиземноморието и Мала Азия. Паркът е богат на широколистни гори, както и на някои редки видове растения, животни и насекоми.

Насоките на туризма в парк Странджа се определят главно от неговия статут. По Черноморската част от парка застрояването е силно ограничено, което е причина и за по-слабата посещаемост от масовите туристи. Това обаче е супер възможност да се разходиш из малкото незасегнати местности в страната. В района на селата Синеморец и Резово предпочитат да летуват повече хора. Сравнително слабото застрояване е причина и за относително чистите плажове и гори, както и за по-тихите места за почивка.

Екотуризмът е на особена почит в Странджа, а има ”мегдан” и за доста планинск спортове. Освен обичайните маршрути за разходка, тук можеш да попаднеш и на уникални места като селата Българи и Бръшлян, където все още се срещат нестинари. Друг несравним кеф са неповторимите гозби из странджанските селца.

Странджа е най-голямата защитена природна територия в България, създадена, за да опазва уникалните екосистеми и биоразнообразие, както и за съхраняване на самобитните странджански фолклор, култура и историческо наследство. Както споменахме, нейната територия е над 1% от територията на страната. През 1933 г. именно тук е обявен първият резерват в България – Силкосия.

Странджа е единствената българска територия, включена в петте приоритетни за опазване територии в Централна и Източна Европа.

Над Странджа преминава вторият по големина прелетен път на птиците в Европа – Виа Понтика. Общият брой на видовете хабитати е 121, като по този показател паркът е на първо място сред защитените територии в Европа. Като всяко място на брега на Черно море, Странджа е застрашена от унищожаване чрез незаконно строителство, а планинската му част и непокътнатите със стотици години гори привличат секачите-бракониери.

Защитените територии в парк “Странджа” са 14 на брой. Най-известните от тях са: Парория, Устие на река Велека, Докузак, Руденово, Силистар, Кривинизово, Моряне, Камъка и други. С Решение № 6794/29.06.2007 г. Върховният административен съд отменя статута на Странджа като защитена територия. След масови протести на природозащитници по този повод Народното събрание гласува закон, според който установените от правителството защитени територии не могат да бъдат оспорвани в съда. По този начин планината временно е спасена от застрояване.

Опитите за застрояване на Странджа обаче продължават чрез промяна на общия устройствен план на община Царево.

Сериозен проблем, свързан с управлението и контрола в парка, е липсата на единна институция, управомощена да управлява защитената територия, да осъществява контрол и налага санкции за нарушения на природозащитния режим. При сегашната ситуация тези задължения и отговорности са поделени между дирекцията на природния парк (на подчинение към Държавната агенция по горите), четири държавни горски и едно ловно стопанство, Регионалната инспекция по околната среда и водите в Бургас (на подчинение към МОСВ), Басейнова дирекция за Черноморски регион във Варна (също структура на МОСВ) и общинските администрации на Царево и Малко Търново.

Протестите на еко активисти продължават и в момента, като последният беше в Борисовата градина преди седмица. Ако още не си се включил в някоя от подписките – помисли за опцията, за да не изгубим още едно прекрасно място за туризъм, спорт и разцъкване.

Ето и кратък списък на някои от туристическите обекти в Странджа:

с. Българи – единственото място, където е запазен в автентичен вид тайнствения нестинарски ритуал, изпълняван всяка година на деня на “Св. Св. Константин и Елена” /стар стил/ – 3 юни.

с. Бръшлян – архитектурен и исторически резерват. В това старо село ще можете да се любувате на добре запазени странджански къщи от 18 – 19 век, обявени за архитектурни паметници. Тук се намира старинната църква “Св. Димитър”, построена още в края на 17 век с килийно училище – архитектурен паметник. Интерес представлява и етнографската сбирка, както и информационно – посетителския пункт на Дирекцията на парка.

Град Малко Търново – общински център. Архитектурно – музеен комплекс, чешма в центъра на града “Големият врис”, православен храм “Успение Богородично” – архитектурен и исторически паметник, източнокатолически катедрален храм “Св. Троица”, природен музей, в който множество снимки и приятни игри запознават децата с уникалната странджанска природа. Тракийска гробница в м. Пропада – на 4 km северозападно от града – археологически паметник на културата, тракийска куполна гробница в м. Мишкова нива – археологически паметник от национално значение. Интерес за туристите представляват барите – запазено традиционно пране в естествени условия.

Град Ахтопол – останки от антична крепост в града, църква ‘Св. Възнесение Христово” – архитектурно – художествен паметник, крепостна стена – архитектурен паметник, музейна сбирка, сграда на старото гръцко училище – архитектурен паметник.

Местност Индипасха – древно тракийско оброчище. В този дълбок, усоен планински дол, под надвиснала скала с бликащ в основатай лечебен извор древните траки са извършвали жертво приношения за здраве. През християнската епоха местността продължава да се посещава от стотици поклонници, търсещи изцеление. Намира се на 18km от Малко Търново в посока с. Сливарово.

Историческа местност “Петрова нива”– мемориал на загиналите в Преображенското въстание през 1903, музейна сбирка. Намира се на 14 km от с. Звездец.

Извори на река Младежка – карстови извори, даващи началото на бистра и бързоструйна планинска река. Намират се вблизост до с. Младежко. В района има пещери иостанки от ранно византийска крепост.

с. Граматиково – горска сбирка – атрактивно представяне на природата на Странджа.

Приятно пътуване!