Още като малък бях привлечен от опасностите. Всъщност, когато бях на три години се покатерих на огромен шкаф и паднах, като той се стовари върху мен и ми сцепи челото. Моята реакция? Попитах родителите си дали мога да го направя отново. Нарича се ген на търсачите на силни усещания и наистина е открит и идентифициран от Националния здравен институт близо до Вашингтон. От друга страна имам желание да защитавам и помагам на тези, които са изложени на опасност и не могат да се справят сами, както ще видите в сомалийското ни приключение.

Кой всъщност е Боб Арнот – журналист, лекар, пътешественик, писател…? Кое е на първо място?

Както често се случва, когато нашият екип попадне на болен или ранен човек, оставяме настрани камерите и му оказваме помощ. Лекарската професия е на първо място. След навлизането на военноморските сили в Ирак, намерих почти хиляда деца с тежка и нелекувана левкемия. Помогнах за организиране на тяхната евакуация в Амман, Йордания, където тези деца бяха лекувани.

Като първи кореспондент по време на военното нашествие в Багдад, аз избягах и станах първият, който стигна до площада, където събаряха статуята на Саддам. Бързах да стигна до позицията на нашата камера, но спрях, за да окажа помощ на две ранени момчета преди да вляза в ефир.

Вие сте бил телевизионен кореспондент… Как преминахте от тази дейност към налудничавите занимания, които виждаме в поредицата „Д-р Опасност”?

През всичките тези години, през които бях кореспондент, притисках тв мрежите да отразяват трагедиите в Африка и други точки на планетата. От геноцида в Руанда и гражданската война в Сомалия до Дарфур и Войната в залива, винаги съм искал да бъда на най-горещите места, за да разкажа историите на хората, които не могат да го направят сами. Когато се случиха събитията от 11 септември, поисках от тв мрежата, за която работя, да отразя войната. Отговориха ми положително. Когато войната приключи, възможността за пътуване до най-опасните места в света продължи с поредицата „Д-р Опасност”.

Какво да очакват зрителите на ExtremeSportsChannel от поредицата и какво ще ги изненада?

Могат да очакват изумителни и страховити приключения. Това, което ще ги изненада, е колко луди са местата като Сомалия. Трябваше да наемем 150 въоръжени мъже само за основна сигурност. На летището няма сгради, те просто изхвърлят багажа ти на пистата. Това е истинска „черна зона”, където на служители на Обединените нации е забранено да пътуват. Продължителността на вашия живот без охрана би била по-малко от минута.

Кое е най-опасното и екстремно място, на което сте попадал?

Ирак. Бях в 38 огнестрелни битки. Последната бях сам, въоръжен с картечница MP5K. Откачено и непредсказуемо. Афганистан е на второ място. Както ще видите в афганския ни епизод, имахме две въздушни ракети, насочени към нашия хеликоптер.

Кой беше най-опасният момент по време на снимките на „Д-р Опасност”? Човекът или животните са по-опасни според вас?

Няколко са. Падането ми от 10-метрова скала в Йемен едва не ми коства живота. Ако бях продължил да се търкалям още метър и половина и щях да падна в ужасна пропаст. Другият случай беше в Могадишу, където вражеска група искаше да ни ликвидира. Хората са далеч по-опасни от животните, от които можеш лесно да се защитиш. Вземете за пример един ден от епизода в Афганистан. Бяхме в нашия хеликоптер CH-47 и снимахме. Тогава започнаха да ни обстрелват с две ракети „земя-въздух” и картечница. Когато се приземихме, избухна самоделно експлозивно устройство и уби уважаван сержант от 82-ра военновъздушна бригада.

Някога бил ли сте наистина уплашен за живота си?

Това е най-голямата ми грешка. Не се плаша и затова винаги влизам в опасни ситуации. NBC News твърдят, че съм най-опасният кореспондент, който са имали. Предполагам, че единственият ми истински страх е този от адвокатите… особено от бившата ми съпруга!

Няколко пъти съм бил близо:
- Когато ми свърши въздуха на 70 метра под повърхността на островите Галапагос, докато бях повлечен от течението Хумболт
- В обстрелван боен самолет F-16, когато се наложи принудително да се приземим
- Когато иракската артилерия засече позицията ни по пътя към Багдад с главнокомандващата част на американския морски експедиционен корпус
- Да се спусна от немаркирана скала по време на хели-ски в Британска Колумбия, късайки раменни връзки при приземяването
- Кръстосан огън с бунтовници в Абу Граиб, по време на опит за отвличане.

Разкажете ни за най-страшното и най-смешното преживяване, което сте имали?

Най-страшното беше, когато двигателят във самолета ми експлоадира. Бях на около 110километра над пистата, а видимостта беше изключително лоша поради мъгла. Самолетът се тресеше и губеше мощност много бързо. Не мислех, че ще успея, но обучението е толкова важно, просто се фокусираш върху това, което трябва да направиш.

Не много смешно, но се смеем, когато телевизионните кореспонденти дойдат на ръба на опасна част на Ирак, като Фалуя, препускат през случващото се, за да го заснемат и веднага след това избягват, докато нас ни пребиваха, но оставахме в центъра на събитията.

Виждали сте доста опасни места и хора и сте били в доста страшни ситуации. Какво Ви кара да продължавате?

В повечето случаи, се опитваме да спасяваме животи или да вдъхнем сила на абсолютно разбити хора, като разказваме историите им. Това не е без значение, и то ни мотивира да продължаваме.

В предаването на Extreme Sports Channel се фокусирате основно върху политически и хуманитарни проблеми и помагате на хората, страдащи от често срещани вируси и болести. Може ли наистина една известна личност да направи нещо, за да им помогне?

Аз съм член на една нова група, наричана артисти за мира и правдата, и съвсем скоро посетихме Хаити заедно с Деми Мур, Бен Стилър, Джерард Бътлър, Пол Хаджис и Оливия Уайлд (http://www.artistsforpeaceandjustice.com/the-cause.html). Тази група е невероятно добре информирана, дарила е големи суми от собствените си средства и допринася за огромна промяна. Дните, в които знаменитостите посещават бедстващи места само за подкрепа, отминаха. От Анджелина Джоли до Бен Стилър, сега те са интелигентни, опитни и знаят как да направят нещо значимо.

Заснемането на предаване като „Д-р Опасност“ сигурно е доста трудно. Можете ли да си припомните някакви тежки непредвидени обстоятелства, с които се е наложило да се справите? А някакви инциденти или наранявания, които са наложили да използвате медицинските си познания?

Когато бях изместил рамото си след инцидент при скално катерене, се опитвах да получа инструкции по мобилния телефон от болницата в Ню Йорк. И точно на последната стъпка, батерията на телефона ми падна. Болката беше толкова силна, че почти пълзях последните няколко километра до главната пътека. След това ме очакваха осем часа шофиране, преди да бъде наместено.

Разкъсах веждата си в Саудитска Арабия и не исках да пропусна вечерята с нашия домакин принц Султан. Извадих един медицински комплект и заших веждата си сам, гледайки се в огледалото. На оператора му прилоша.

Зад кулисите попадаме на всякакви видове травми и заболявания, като например в Дарфур. Постарахме се да лекуваме пациентите по колкото е възможно по-висок стандарт.

Случвало ли се е да управлявате екстремно превозно средство?

Карал съм Хъмвии много нощи с очила за нощно виждане по време на нахлуването в Ирак. Много е трудно да останеш на пътя. Също така и новия танк амфибия на американската армия в Афганистан, създаден да бъде устойчив на ИВУ (импровизирано взривно устройство). Единствените екстремни транспортни средства, които притежавам са състезателните мотори Ducati 1098 и BMW HP 2 (които използвахме в приключението ни в Южна Африка) и един доста бърз самолет.

Можете ли да си спомните коя страна се е различавала най-много от очакванията Ви? Кои са местата, които все още не сте посетил, но бихте желал

Честно казано никога не съм бил на място, което да не ми е харесало. Винаги съм готов да уча нов език, да изживявам нови приключения и да научавам, колкото е възможно повече, за страстите на хората. Но никога не съм бил в Кавказ и много бих искал да отида там.

Как поддържате форма?

Състезавам се с велосипед през цялото лято, обикновено всеки уикенд изминавам по 160 км. Когато пътувам, съм на фитнес-тренажора и вдигам тежести по 90 мин всеки ден. През зимата не спирам да карам ски. Отдавна се възхищавам на руските скиори и бих искал да тренирам с тях.

Запален ли сте по екстремните спортове?

Абсолютно. Каякинга в бързеи клас 5, кайтсърфинг, скокове с парашут във военни зони, летене с реактивни изтребители, байк надпревари от по 500 мили, екстремни хели-ски, и др… 

Има ли нещо, което не сте опитвал и би ви предизвикало да опитате?

Скок с парашут от близкия космос.

Как възприема семейството Ви тази опасна професия?

Те мислят, че е тъпо и обикновено, като да доставяш покупки. Въпреки това децата ми и техните приятели обожават поредицата и постоянно ме наричат „Дейндж”.

Здравей Давид, ще се представиш ли с две думи?

Здравейте. Аз съм Давид и корените ми са италиански. През последните 10 години прекарах повечето от времето си в пътуване по света търсейки себе си, опитвайки се да прочета знаците на съдбата показващи непознатото зад неочакваните огледала, приемайки всекидневната промяна като главен източник на енергия да разбера безкрайните уроци от “упътването на живота” напред към вселенското разбиране

Практикуваш ли някакъв спорт?

Жонглирането може да се разгледа като спорт, изискващ дисциплина и постоянство, иначе практикувам каране на балканче из градския трафик понякога (смее се).

Как започнаха всички тези перформанси?

На Венецианският карнавал, срещнах доста артисти от цял свят, които изразяваха чувствата си без граници. Следвайки вълната и работейки с различни хора…така започна.

Какво значи CUMBO?
Поддържай баланса.

CUMBO – Циркът на свободата – Намери ли свободата за себе си?

Някак възможността да създаваш, разтапяйки различни характери дава свобода чрез запазването на чистата есенция от импровизацията ..така или иначе живеем в мрежова епоха където е необходимо да бъдем гъвкави и да разбираме думата по различни начини според контекста.
Аз лично вярвам, че всеки човек трябва да намери своя начин да обясни през различните стъпки на човешкото развитие формите, през които се променя тя. Най-голямата сила е да пожелаеш, и ако наистина вярваш в нея ще се случи каквото мечтаеш да бъде свободата докато я изживяваш.

Откога си в България?

Дойдох с Ossibussi – Подвижен проект за изкуство през октомври 2008, след което срещнах екипа на Беглика Фест и реших да остана.

Екипът на Cumbo е международен… как се събрахте като тим?
Пътешественици – улични артисти, които преминават в близост до цирка са винаги добре дошли да се включат, за да обменим опит и да съпреживеем приключението. Колкото до българските желатели да участват, вратата е винаги отворена за да опитваме различни комбинации с всеки, който споделя това настроение.
Основно се срещнахме в моменти, работейки с програмата EVS & CVS през годините и Фабрика за Идеи, в социални активности, като Деня на Земята и създавайки детски пърформанс подкрепен от ресторант “Слънце и Луна”.

Cumbo участва в доста фестивали и събития през тази година… какво сте намислили за зимния сезон?

През това лятно турне беше интересно преживяване да съчетаем циркови умения,театрални елементи и жива експериментална музика заедно с екипа на Попара скоро след което откриха името Кумборкестра. В момента организираме кампания за двойно събитие:
- Кумбо и Кумбия в клуб “Порк Пай” – София на 02.10.2012
- Street Theater Fest – Forte Marghera Cultural Space -Венеция 22.10.2012

Ние построяваме мост между Италия и България, чрез фото изложба и видео прожекции на социални акции в училища, улични прояви и фестивали през последните 3 години на Балканите. Търсим стабилна подкрепа за осъществяване на Зимната Мисия:
Работилници за изкуства – домове за сираци в югоизточна Азия.

Да покрием разходите за материали на работилницата и част от пътните разходи. Да участваме в тяхната образователна програма, носейки модел от алтернативни идеи за активности реализиращи Коледа и карнавални прояви, за да стимулира децата да изучават собствените си корени и легенди през призмата на местния танц и музикални проучвания.

Как ще финансирате проектите?

Ако някой от вас представлява асоциация, фондация или компания, за която би било интересно да участва във финансирането на следващите стъпки на Проект Кумбо – свържете се с нас! Ще се радваме да осигурим нови идеи за по-добра и обща промяна.

Координатите на Давид Романело и цирка Кумбо:
+359889570174
www.cumbo.org
info@cumbo.org

Ето и едно видео:

English version of the interview
интервю: 360
снимки: личен архив

“При първото ми посещение в България бях щастлив да се запозная с чудесни, дружелюбни хора. Започнете да тичате в прекрасната си страна. Знам че бягането не е сред основните спортове в България, но определено трябва да бъде!”

Серж Жирар, 58 г., е посветил живота си на бягането на дълги разстояния. За по-малко от десет години Серж е преодолял огромно предизвикателство – пробягал е петте континента в надпревара с времето.

„BORN TO RUN“, чието излъчване предстои по Extreme Sports Channel на 24 и 25 октомври от 19.40 и 00.40 ч., пресъздава две от постиженията му. Първото е в Латинска Америка, където изминава 5 235 км. от Лима до Рио де Жанейро през Андите. След това той прекосява Африка от запад на изток за рекордното време от 100 дни, 7 300 км. бягане от Дакар до Кайро през пустинята Сахара.

Филмът разказва историята за едно невероятно физическо и психическо изпитание. Това е необикновеното приключение на един изключителен герой, което надминава всички досегашни спортни рекорди.

От Лима до Рио, Дакар, Кайро със средно по два маратона на ден, Серж никога не се отказва и продължава да тича…

Интервю със Серж Жирар:

Би ли ни разказал малко повече за себе си – кога започна да се занимаваш с бягане на дълги разстояния?
Това стана през 1983 г., когато бях на 30 години. Преди играех футбол и тенис. След това открих бягането и първото ми усещане беше, че единственото, което пречи на постиженията ми, съм самият аз.

Изминал си дълъг път досега. Какво те движеше напред?
Това, което винаги ме е карало да продължавам, е страстта.

Да пробягаш пет континента е наистина изключително физическо и психическо изпитание… Смяташ ли се за герой? Чувстваш ли се изморен?
Не мисля, че съм герой. По-скоро съм обикновен човек, изпълнен със страст!

Как би описал чувството, което изпитваш, докато тичаш?
Просто свобода.

Extreme Sports Channel достига до зрителите в цяла Европа. Къде си бягал в Европа?
Пробягал съм 25 страни – 27 011 км. за 365 дни. Мисля, че Европа е магическо място за бягане на дълги разстояния.

А стигал ли си до България?
При първото ми посещение в България бях щастлив да се запозная с чудесни, дружелюбни хора, но беше през зимата и имаше много сняг.

Кое е най-красивото място, което си виждал по време на дългото си пътешествие през всички континенти? Много са – Австралия, Боливия, Иран, Киргизстан и Япония.

А кое е най-опасното място, през което се е налагало да преминеш?
Няма такова, защото, когато тичаш, си в безопасност.

Остана ли ти време да обиколиш страните, през които си преминал?
Не съвсем, но имам намерение да посетя възможно най-много отново.

В коя страна според теб атлетиката е най-уважаваният спорт?
Смятам, че това е Япония.

Можеш ли да ни разкажеш някоя особено запомняща се история?
В Тенере след Агадес един представител на туарегите бяга с мен 30 км. В Китай хората тичаха редом до мен пет последователни дни, а в Полша двама души пробягаха разстоянието от 1000 км. В Туркменистан трябваше да тичам много бързо, защото една камила ме преследваше и беше агресивна (можете да гледате видеото на уебсайта ми), вятърът беше със скорост от почти 100 км/час в продължение на 65 км. И невероятното чувство, когато преминавах границата пеша – всеки път военните ме питаха „Откъде идвате?“, и когато отговарях, че идвам от Франция, никой не ми вярваше!

Докато бягаше, освен при случая с камилата, имаше ли други животни, които те следваха или ти препречваха пътя?
Освен камилата в Туркменистан, имаше един огромен паяк в Бразилия.

Кога си бил най-силно дехидратиран?
В Австралия и при температура от 55°C в Боливия и Мали.

Като професионален бегач успя ли да привлечеш жени да бягат с теб или след теб?
Много интересен въпрос… Но трябва да го зададете на съпругата ми Лори… Предполагам, че предпочита да тичам сам…

Семейството ти подкрепя ли начинанието ти? Придружава ли те в околосветската ти обиколка?
Да, Лори – моята съпруга – ме следва навсякъде, а децата ми понякога идват с нас.

Каква беше идеята за заснемането на твоето приключение?
В началото беше заради спонсора ми, но сега само искаме да покажем, че е възможно.

Какво е специалното послание на „Born to Run” към хората?
Вярвам, че всеки е роден със силна страст.

Какво би искал да кажеш на зрителите на Extreme Sports Channel в България за премиерата на „Born to Run”?
Започнете да тичате в прекрасната си страна. Знам че бягането не е сред основните спортове в България, но определено трябва да бъде! Бягането всъщност доставя огромно удоволствие.

Ти си единственият човек на планетата, който е пробягал петте континента. Какви са бъдещите предизвикателства пред теб?
През 2013 г. ще започна 1000-ия маратон – 42 500 км за 540 дни. Искам да направя опит да счупя рекорда от Пърт до Сидни.

Кое е най-важното нещо за бягането на дълги разстояния?
Да поставяш и разбиваш рекорди, и да опознаваш света само с помощта на краката си.

В почти всяко състезание, в което си участвал, си подобрявал рекорди. Какво означават за теб наградите? В каква степен те карат да се чувстваш оценен/възнаграден?
Никакви парични награди, само книгата на Гинес.

След като вече си на 58 г., нещо промени ли се за теб? Чувстваш ли се принуден да прекратиш кариерата си?
Все още усещам, че мога да тичам и да тичам. Натрупал съм значителен опит в бягането през годините и се справям много добре с дългите разстояния. Аз съм като моряк на плаване, искам да тичам или да ходя, ако е необходимо, до края на живота си.

Официалната страница на Серж Жирар : www.sergegirard.com

Първо интервю с Destructive Creation – авторите на “В крак с времето”

Кои сте вие? Колко сте? Разкажете за себе си?

B: Ние сме колектив от 9 души и се наричаме Destructive Creation. Аз примерно уча история, но всички се занимаваме основно с изкуство.

А: В цялото нещо участваха хора, които рисуваха, и такива, които не рисуваха, но помагаха по всякакъв друг начин. Не всички присъстват на тази среща. За мен – завърших първа година интериорен дизайн в университет в Англия, през втората година ще се насоча към архитектура.

D: В общи линии всеки от нас се занимава с някакъв вид изкуство. Аз заминавам скоро за Холандия, за да уча анимация.

S: Да, и аз уча анимация в Холандия. За самия проект – четирима души рисуваха, а трима наблюдаваха за минувачи и хора, които можеха да ни провалят акцията. Всичко продължи около 30 минути.

I: Аз уча в университет в Западна Европа, тази година завърших фотография, предстои ми да се насоча към медиите и комуникацията. Основно се занимавам с фотография и други форми на изкуство, освен това се интересувам от артистичен вандализъм.

Q: Аз съм ученик, занимавам се с музика и с рисуване. Предстои ми да кандидатствам с илюстрация в университет в Холандия. Вълнувам се от всякакъв вид изкуство.

На по колко години сте?

D: Грубо казано, всички сме на средно 20 години. От 17 до 21.

Какво ви провокира да осъществите този проект?

D: Основното нещо, което ни провокира, беше, че доста хора се обявиха в защита на разрушаването на този паметник. Всички знаем, че оскверняването на паметник е нещо лошо, но според нас това място отдавна е загубило стойността си на паметник…

Q: Да не забравяме, че под него няма гробове на герои. Просто са останали някакви войници с вдигнати пушки в центъра на столицата. Мисля, че резултатът на това, което направихме, е доста по-добър от решението да го бутнат. Много хора казаха “браво” само защото е направено нещо с този паметник, а не е съборен.

B: Това, което изобразихме с изрисуването на паметника, е българската политика, която се нагажда винаги спрямо посоката на вятъра, без значение дали това засяга пряко интересите ни. Както навремето родителите ни са израснали с героите на Червената армия, така ние израснахме с американските комикс герои. Искам моите деца да израснат вдъхновявани от герои с български фамилии.

Защо избрахте именно Паметника на Съветската армия – има и други символи на комунизма в София?

Q: Той за нас не е символ на комунизма.

D: Избрахме този паметник, защото той се беше обезценил до голяма степен. Има много хора, които искат на негово място да се построи нещо друго, а това е най-голямата глупост, която може да се направи.

Q: Нали точно това се случи с мавзолея.

Каква беше идеята да замените образите на съветските войници с герои от масовата култура?

D: Основната ни идея беше да покажем, че когато Съветският съюз е бил на власт, сме се борили да бъдем най-добрите комунисти, а откакто живеем в демокрация, се борим да бъдем най-добрите демократи, американци.

I: Принципно ни провокира точно голямата палитра от мнения, които акцията можеше да предизвика. Освен това този паметник представлява до голяма степен и субкултурата в София, много от младежите от нашето поколение израснаха там, защото прекарват там голяма част от времето си.

А: Част от провокацията да се случи това нещо беше, че този паметник отдавна не символизира това, което предишните поколения свързват с него. Той отдавна е загубил значението си като символ на руската армия. Около паметника могат да се видят подпийнали младежи и всякакви други неприятни гледки, но също така той е и свърталище за младите артисти. Това е място, което заради разположението си се е превърнало в зона между центъра и Борисовата градина, двете места, които са важни за хората около нас.

I: Исках да добавя, че този паметник има най-силен символичен заряд. Той е бил построен на най-централното място в града, на което може да се постави подобен монумент. Спряхме се именно на това място, защото допреди 20 и няколко години то е било строго охранявано. Всеки човек, който се е застоявал повече от няколко минути там, е бил възприеман като съмнителен. Ако някой беше направил нашата акция преди 25 години, сигурно щеше да бъде разстрелян. Всичко това показва колко се е променило мисленето и отношението към подобни исторически символи, и то само за едно поколение. Самите герои, които избрахме, са просто героите на нашето поколение и те са заместителите на героите на предишното поколение.

Имаше ли адреналин по време на акцията? Със сигурност сте осъзнавали, че реализацията носи риск за вас.

А: Честно казано, имаше адреналин до момента, в който не направихме първия щрих по паметника, но по време на самата акция бях доста спокоен и просто съсредоточен върху работата. Аз даже правех забележки за детайли и отбелязвах какво трябва да се дооправи.

S: В момента, в който отидохме там и започнахме да го правим, целият адреналин изчезна. Но все пак рисувахме върху национален паметник, а и доколкото чух по новините, имало и някакви парични глоби и заплаха за затвор, така че със сигурност си беше свързано с някакъв риск и адреналин.

D: За мен лично имаше някакви нотки на адреналин, когато разбрах, че глобата е 5000 лв. Докато го правехме, беше толкова спокойно, сякаш си рисуваш вкъщи, защото наистина нямаше никой, който да ни обезпокои.

Акцията ви предизвика стотици дискусии, aнализи, коментари; бяха изписани много текстове, включително се появиха интервютa с хора, които се представят катo автори на проекта… Имате ли отношение към тази дискусия?

I: Всеки от нас има различно отношение към проекта и резултата от него. Моето отношение към дискусията, както вече казах, е, че искрено се радвам, че паметникът предизвика реакцията на толкова много хора и на толкова много медии. Относно политическите дискусии – за мен по-важното е, че станахме свидетели как хората водят спорове за историческата стойност на паметника. Самият паметник има историческа стойност и не смятам, че неговата роля трябва да се замесва в някакви политически отношения.

А: Сега, преди изборите, изкуството се използва като разменна монета и представители на някакви партии използваха случая с паметника за свои цели.

I: Всеки има право да се възползва от нещата, които го заобикалят, искрено се радвам, че дадохме възможност на хората да изразят своите интереси чрез това, което ние направихме. Искам пак да подчертая, че нашето обръщение беше към хората, които го оценяват като произведение на изкуството, а не към тези, които го смятат за политически акт.

Прочетете цялото интервюто от 18 страници в брой Есен на списание Едно, който излиза на 17 септември.

Уейкбордът се развива от сърфа, сърфистите, като нямат вълни да карат, почнали да се дърпат отзад зад моторниците, за да се забавляват. И се родила идеята, че може да се сложат едни страпове и да се смали дъската. Първата дъска е скърфър, т.е. върви само в една посока, като първите сноуборди, след което се появява и двупосочната дъска и почват да се правят всякакви трикове. Едни от първите уейкбордисти, Дарин Шапиро, прави двоен фронтфлип още в периода на скърфъра, което и сега е трудно да се направи. Това е в края на 80-те. Първата уейкборд дъска и марка са Hyperlite, на Хърб О`Браян. Той почва да брандира, да спонсорира състезатели, да се води трик лист, с имената на триковете и от кой са измислени.
Историята на кабела е съвсем различна. Първият е направен 50-те години от Бруно Риксен, той все още е жив и прави кабели. Само че този кабел е измислен за водни ски, бил е по-нисък, 8 метра и половина, сегашният му вариант е от 9 до 11 метра, защото повече те вдига въжето. Кабелът като алтернатива идва основно заради разходите за лодка. Заражда се в Европа, първоначално хората са супер скептични, защото смятат, че не може да се правят трикове, но има един т.нар. катапулт, като го научиш него, можеш да правиш всеки един трик, който се прави на лодка. Има огромно предимство кабелът, защото лодката, като задуха вятър, прави вълни и никой не може да кара. А и в езерото няма как да сложиш уреди, трябва да са някъде на плитчини, а лодката не може да е на плитко. Докато на кабела слагаш си едни плаващи уреди и става като скейт парк. Уейкбордът в момента е изключително уреди, и на кабела уредите са ти отвсякъде, вляво и вдясно, на всяка обиколка въртиш и скачаш по уредите. Триковете на вода са малко по-трудни, някога на Казичане нямахме уреди, затова сме се учили да караме повече на вода.
Първо световно първенство на кабел, неофициално, е направено през 2000 г. в Америка. Американците допреди това имаха един влек само, но бързо разбират, че е супер алтернативно. Защото с лодката единствените хора, които виждат какво се случва, са тези, които са в нея, а това са пет човека. Останалите, които са на брега, нищо не виждат. Докато на кабела всичко се случва пред публиката, тя седи, пие бира и гледа шоу, много по-атрактивен е. Затова се разраства жестоко, има един бум в последните пет години, американците строят влекове като полудели. В момента имат 6-7 влека и всички само за това мислят. А и разходите за влек са много по-малки. Всички кайтисти например тренират на кабела, защото триковете в момента на кайта, според правилника, са с ниско пуснато крило, и това е едно към едно триковете в уейкборда, всичките се назовават с уейк имената, и стила уейк кайт в момента е доминиращ.
През 2001-ва е първото официално световно първенство в Германия. Там, така да се каже, отворихме очите какво трябва да правим. Тогава се заражда и всичко това у нас, защото преди това нищо не се знаеше. Примерно, в началото правех 5-6 трика, на които не им знаех имената, просто така съм чувствал, че мога да направя нещо, да се извъртя във въздуха. И гледам в интернет нещо, мисля си, че това, което правя, е скеъркроу, отивам на световното и един турчин ме пита какви трикове мога да правя. И аз му викам, скеъркроу правя, той супер изненадан, защото действително, това е супер сложен трик, след пет години каране, ако го направиш, си голям. И той не може да повярва, викам, гледай ме сега. Влизам във водата, правя бекроу, това го прави всеки новобранец, и той – абе ти не знаеш ли имена. Ми не ги знам, откъде да ги знам.
Та 2001-ва е първото официално първенство, под юрисдикцията на International Water Ski Federation. Водните ски си имат федерация, която им организира първенства. В България също има добър отбор и влековете тук са направени заради водните скиори. Проф. Стайков, лека му пръст, заради синовете си е направил тоя влек на Казичане, да има къде да карат.
Водните ски взимат под крилото си уейка, след което всяка година оттогава насетне си има световно и европейско първенство. Направиха през 2002 г. първия European Cable Wakeboard Tour – това са 4-5 състезания, европейска купа се води, аз съм участвал оттогава до 2006-та. След което обаче и ние взехме да водим война, както при ските и сноуборда, същото нещо се получи. Направихме едно проучване в целия свят, официално, и се оказва, че 95% от членовете на федерацията са уейкбордисти, а ските съвсем естествено замират. Като отидеш някъде на кабел, няма скиори, защото с уейка е много по-забавно. Със ските завой наляво, завой надясно и толкова. А на кабел триковете не стават с две ски, стават само с уейкборд. Пробват се такива фрийстайл ски, задигнати от двете страни, опитват се да зарибят хората да карат, но то чисто физически не става, не изглежда красиво, не е като при зимните ски. Примерно аз харесвам повече триковете на скиорите, въпреки че съм бил сноубордист, защото са два пъти по-големи и по-красиви, много по-атрактивни, бавни, много повече контрол имат заради двете ски. При кабела е обратното – ските не прогресират. И какво се случва – в целия свят водните ски вървят надолу, ние правим едно предложение към международната федерация и им казваме, 95% са уейкбордисти, 5% има водни скиори, защо не напишете във името на федерацията International Water Ski & Wakeboard Federation. Те отказват, защото във федерацията има водни скиори – немци, които са измислили това цялото нещо, и са консервативни. А във всяка федерация и всеки спорт парите как се разпределят – от тотото и от бюджета парите отиват в министерството на спорта, оттам – във федерациите, оттам – в клуба и накрая – при състезателя. И обратно – ако състезателят направи успех, той носи успех на клуба и федерацията, и министерството, виждайки това, отделя повече пари от бюджета. Всички федерации така се финансират – на база спорти успехи. Обаче какво се получава – 95% са уейкбордисти, световното първенство по уейкборд събира 300 човека, на скиорите – 30, а парите, което се получават, се делят на две – половината за скиорите, половината – за уейкбордистите. Което е супер несправедливо. И естествено тия, които загряват какво се случва, почват да роптаят, ама повечето уейкбордисти не загряват, защото федерацията им покрива билета за световното и им плаща входната такса, и те си мълчат.
След това се появи една алтернативна международна асоциация, World Wakeboard Association, тя е американска и до преди това е правила всички големи състезания на лодка, а от 2006 г. влизат и в мениджмънта на кабела. В крайна сметка има две международна федерации, които правят състезания.

В кабела има, така да се каже, три стила на каране. Единият е немски стил – Бернард Хинтербергер го е измислил, с много дълго кантене, много напрежение, високи и големи скокове. След това се появява австралийски стил, те правят всички трикове на пръсти, в уейка е heal-side и toe-side, на пети и на пръсти. Да направиш трик на пръсти е много по-трудно, трябват ти поне две-три години каране, за да се опиташ нещо да направиш. Нямам представа защо австралийците така са решили, но всички карат тоусайд. В последните години се появи и т.нар. английски стил, който е jibbing, супер бързи трикове, по-малки, но много бързо си играят, ляво, дясно, напред, назад. Примерно аз съм отраснал с немския стил, и като погледна, моето каране много прилича на това на Бернард Хинтербергер, защото много съм му се кефил. Докато англичаните са различни, Ник Дейвис, който е измислил последните трикове и приземявания на хилядарки и дванайстки, във Hipnose приземява KGB540, един трик, който никой не го е приземявал дотогава. Направи го на рождения ми, за подарък.

Уейкбордът е сложен спорт, труден координационно и ориентировъчно, защото имаш втора опорна точка на себе си, въжето, което държиш. А повечето трикове се правят с дръжката, не с гимнастика, та е доста трудно да се прогресира. А и до първия трик, който е рейлито, има една голяма стъпка. Разликата от това да караш по водата и да направиш рейли е огромна. Колкото и да си мислиш, че си як и ориентиран, просто трябва да направиш много голяма крачка, която пречупва 90% от бордистите. Много хора не разбират колко тежък физически спорт е всъщност. Аз съм бил борец, където тренировките са много тежки, но професионалният уейк е много по-тежък. А колкото си по-силен, толкова по-близко до себе си държиш въжето, и толкова повече контрол имаш върху дъската и триковете са ти по-красиви. Жените, за съжаление, нямат тази сила и болшинството от тях изглеждат все едно се мъчат. Има четири-пет в света, които карат, основно лодкаджии, в кабела са две-три, които изглеждат добре.

Като екипировка имаш дъска и автомати, една жилетка, и ако е студено, ти трябва и неопрен. Много е важна формата на дъската. Някои са не толкова сполучливи, има основни принципи в хидродинамиката и колкото по-извит е рокера, толкова по-агресивна е дъската. Като стъпиш на пръсти, и тя веднага завива. Колкото е по-равна, толкова по-бърза става на водата. Колкото е по-голяма, толкова по-тромава. Оптимумът е между 135 и 139 см, като има една тенденция в момента малко по-големи да са дъските, защото си много по-стабилен на нея и по-лесно стигаш за грапове, а като е малка дъската, трудно можеш да я хванеш.

За каране у нас – на Казичане. Имаше преди един влек и в Оризаре, Пловдивско, но го продадоха и не работи вече. А за лодка единствените места, където се кара в момента, са язовир Искър и на морето, там има една-две моторници, но хората не знаят каква трябва да бъде моторницата за трикове, иначе да се дърпаш отзад няма проблем. Имаше опити да се правят състезания с моторница, на Панчарево, едни момчета се опитваха да правят някакви трикове отзад, но впоследствие кабелът се оказва доста по-алтернативен.
На Казичане никой не гледа сигурността, няма никакви правила, стига да дадеш 17 лв., няма проблем пиян ли си, какво правиш във водата. А има много случаи, въжето може да ти се овърти около врата или ръката, и ако влекаджията не е на стопа, и не гледа какво става на завоя, на старта може да ти дойде само ръката. Като почнеш да караш, първото нещо, което почваш да пазиш, е дъската, защото може да ти се освободи автомат и дъската да те перне през главата. След това почваш да се пазиш от шамарите, да подлагаш челото надолу. После, като правиш трикове, се пазиш от въжето да не ти се овърта. Накрая, като си опитен, вече знаеш как да се пазиш, но за новобранците си е опасно.

Една карта в Америка струва 40 долара на ден, а за цял сезон ти е 450 долара. В Европа обикновено най-скъпите карти са в Германия – 800 евро за цял сезон, денят обикновено струва 40-50 евро, но аз тях за 20 дена ги избивам. И качеството на услугата е съвсем различно. На Казичане има само дневни карти, 17 лв. Аз като сметна колко пъти съм отишъл на Казичане, годишно плащам около 1200 евро, което го прави най-скъпия влек в цял свят. Принципно самият влек е атракция, която привлича хората, затова той трябва да е много евтин, защото ти си избиваш парите от ресторанта, в което хората седят, пият бира и гледат карачите. А ето нашите тука ти искат 2400 лв. карта. Третият в света, вторият в Европа, втори в световната ранглиста Емил Цолов кара на Казичане, и репликите към него са такива – щом той може да отиде на Филипините да кара, значи може да си плати, и понеже той може да кара два пъти повече от другите – защото се държа повече, по-як съм, затова трябва да плаща два пъти повече. На Казичане няма училище, поради неадекватността на тези, които го държат. А в чужбина навсякъде е така – на всеки влек има училище, което си изкарва пари, има култура. Много неща могат да се направят на влека. При нас обаче трябва някои да се занимава, а няма кой. В Германия има 70-тина влека, което означава, че на всеки 50 км винаги има влек. Във Франция имаше два влека, сега има около 10-11, унгарците имаха 2-3 влека, сега са около 15, на Балатон има 2, в Будапеща има 2, австрийците имат три влека, сърбите имат един влек в Белград и един в Будва, то е всъщност Черна гора, но той нещо не работи, турците допреди две години нямаха нито един влек, в момента се строи трети влек там, като на едното място, в Анталия, са три езера – едното с два малки влека и по един голям на другите две. Филипините нямаха влекове, сега трети се строи вече, най-голямата база там е направена от губернатора, който се опитва да привлече туристи в региона, защото провинцията е много бедна, чрез влека и екстремните спортове. Преди четири години събра абсолютно целия уейкборд свят, всички отиват там да тренират, защото е направил най-добрия влек, най-добрите уреди, готино е, зимата средната темперарура е 28 градуса, и всички са там да карат. Има една алтернатива на кабела, която се казва уинч, това е едно устройство на бензин, една кутия, която можеш да си я сложиш в пикапа и да я закараш където искаш, със 150-200 м въже. Губернаторът на тази провинция във Филипините направи най-големя уинч парк в света – уреди, стълби, всякакви видове кикери, степ-ъп, степ-даун, басейнчета, в същата база изкопа и 1.5 км изкуствено езеро, и привлече абсолютно всички уейкбордисти, и кабелари, и уейкскейтъри, направи две световни първенства и си затвръди името на парка – CWC. След това се появи една друга алтернатива – при американците. Orlando Water Sport също е топ място с много добри уреди, ходят доста чужденци, защото е на топло място, и европейците като нямат условия, хващат самолета и отиват в Орландо. Последната алтернатива е паркът Hip-Notics в Анталия, турчинът Метин Леви, наш човек, направи една база преди две години, която струва 6 млн долара, с идеята да привлече всички европейци не да ходят във Филипините или Орландо, защото за там ти трябват поне четири дена път, а в Анталия сезонът е дълъг, само декември и януари са студени. Общо взето това са най-големите и известни бази в света. В момента има проекти навсякъде, жестоки идеи. Най-близките места са Белград, който обаче е малко комунистическа история, Хърватска, на остров Паг и Крък, има прекрасни влекчета в морето, красота, 40 метра видимост под водата. В Германия всичите им влекове са много добри, но не върви да ходиш на почивка там. Хърватска може би е най-близкото място, където можеш да се изкефиш максимално на уейкборд трип. Защото уейкборда не е като сноуборда, не можеш да караш цял ден, повече от един час трудно издържаш, ако не си робот.


ЕМО РОБОТА ЗА HIPNOSE

Един друг наш приятел, Седап се казва, го виждам за пръв път във CWC на Филипините. Надушвам, че е турчин, и веднага отивам при него. Той, с един друг турчин, кайтист, който държи кайт място на Филипините, и като няма вятър, дошли при нас на кабела. Запознаваме се и той ми казва, че в Анталия правят влек. И в Хамбург, на едно състезание, аз се виждам със собственика на влека и той ме кани да отида, да му помогна, да го посъветвам, защото не разбирал много. Отидохме в Анталия, и там се роди идеята за филма Hipnose. Защото на него какво му трябва – популярност и маркетинг, да стигне до уейкбордистите. Същото нещо ни трябваше и на нас с ROPE, и се роди идеята да направим филм. Три месеца почти пълно снимахме. Във филма има 16 уейкбордиста, които на този етап бяха топ 16 за света. Преди това най-добрите филми за уейк са правени от Крисчън Грунер, наш приятел, когото също поканихме, но като уейкбордист, и той беше супер изненандан, защото винаги той е снимал, а не него да го снимат. Първите филми са Big time, Ticket, Impact – това са трите за кабел, които са правени досега. Иначе на лодка, почти всяка година всяка голяма марка си прави фийчъринг филм, има доста повече пазар.
За Hipnose искахме нова стратегия, различна от всички останали филми досега. Защото на лодката излиза един и само той кара, докато при кабела има екип, всички хора са приятели, подаваме си трикове, постоянно си играем. И затова заложихме на групови части – 4 човека карат заедно в една група, общо четири части са във филма. Искахме Hipnose да има сценарий вътре, идея. За последните 4-5 години цялата общност се е събирала винаги на едно определено място – три години, от 2005 до 2007, всички са ходили на CWC, сега се събират в Анталия и чакаме някое ново място. Филмът показва това нещо как се случва, как изведнъж всички отиват на някое място, където стават едно, и как на десетия ден вече се побъркваш, само каране и пънкария. Направихме му премиера на световното през 2007 г. във Филипините, след това в Германия, България.
За да накараш някой да кара така, както ти искаш, ти трябват сериозни усилия. Има хора, които като включиш камерата, почват да падат. Има такива consistent riders, които правят каквото им кажеш и за половин час си наснимал всичките трикове. Ти трябва на всички тия хора да извлечеш най-доброто като представяне и трикове. Всеки един от тия състезатели е бил за период от две седмици в Анталия, снимали сме само сутрин, когато слънцето е ниско. Държали сме на качеството, рядко има някой много добър трик, който е заснет през деня. В Hipnose аз съм оператор, не съм бил до сега, но се оказа, че съм много добър. Защото, като можеш да караш, ти знаеш какво е в главата на карача и къде точно да го проследяваш. Директор на фотографията на филма ни е Владан Станкович, който е професор по филмово изкуство в Сърбия, преподава в Канада, но като сравним моите и неговите кадри, излиза, че моите са по-добри, защото той просто не знае триковете. Накрая се оказа, че в целия филм има три кадъра, които не са от моята камера.
Септември месец е световното в Анталия, имаме идея след това да снимаме и втора част. Идеята още не е изкристализирала като сценарий, но до септември, надяваме се, ще сме готови с финанси и концепция. Иначе имаме план за нов филм, за скейтборд, който вече е продаден на MTV ADRIA, това са Черна гора, Хърватска, Словения, и със сигурност ще го снимаме.

ЕМО РОБОТА ЗА ROPE

Една немска фирма, New Schnitzel, взе да се произвежда през 2001 г. уейкбордове. Харди Тунисен, уейкбордист, наш стар приятел, измисля тази идея да продава на немците дъски, защото там имат 70 влека, пазарът е голям, няма смисъл да робуват на чужди марки. При което първата година продаде 20 дъски, втората около 100, на третата година вкарва в тима Бернард Хинтерберген, който преди това беше спонсориран от Liquid Force. Бернард е много важен, защото всички кейбъл трикове са измислени и направени, така да се каже, от него. Директно на следващата година New Schnitzel продават към 4 000 дъски. При което сърбинът, Вукашин Чупич, който е първи в Сърбия, мой приятел, става дистибутор на New Schnitzel, и казва на Харди Тунисен – дай да дадем една дъска на тоя Емил, щото всеки път е трети, пети в Европа. Харди отговаря – ами не, то в България няма пазар, предпочитам да дам на някой във Франция. Обяснява му се, че Емил не е в България уейкбордист, там така или иначе е най-добрият, но в Европа също е един от най-добрите. Той пак отказва. След което Воле, сърбина, стана първи на мастърс, над 30 години, стана втори на световно, взе сериозни медали, и пак му казва на Харди – дай поне на мене една дъска, нищо че съм дистрибутор. Не, единственото, което Харди направи, беше да го вкара в сайта като карач на New Schnitzel. Взехме да се нервираме, и от яд, взехме да правим ние дъски. Защото всички мислят, че като сме от Източна Европа, сме овце за стригане. По същия начин с Hipnose, като обявихме в началото, че търсим спонсори, и питаме марки – 10.80 например, онези американците с такава насмешка ни гледаха. А след като всичко завърши, след премиерата във Филипините, защото ние направихме филма много професионално, и като заснемане, и като маркетинг, взеха да ни молят да участват.
Впоследствие New Schnitzel фалира, защото си правеха дъските в една фабрика в Тайланд, които продавала качествените материали на самолетостроенето, и правели дъските с лош материал. Взеха да се пукат тия дъски като кифли, като я изложиш на слънце, и тя се подува. За една година умряха тотално, и от две години насам правят дъски само на тим райдърите си.
Така, от яд, започнахме да правим дъски, по една друга технология, с друга пяна вътре в дъските, и направихме дъска, което не може да се счупи. Което е малко нож с две остриета, но за да влезеш силно на някакъв пазар, трябва или да имаш много пари, или да си много умен, а да се бориш с американците, няма как. Hyperlite продават годишно 40 000 уейкборда, от които 30 000 са в Америка, а останалите – в целия свят. Смятай какъв пазар. И какво се оказва – от 100 уейкбордиста има не повече от 5 човека, които могат да направят някакъв трик. Другите се возят. Много малко хора могат да станат професионалисти, и стратегията на големите марки е да направят дъски, които да са за масова употреба, за тези 98%, които не могат никога да счупят една дъска. Но в момента, в който дойде един професионалист, чупи по 30 дъски на сезон. Аз самият чупех по 15 на сезон, с толкова много пазене, че няма повече накъде. Отивам във Филипините например, нямам спонсор, на рождения ми ден всички приятели събират по 10-15 лв. да ми купят една дъска, защото знаят, че заминавам. И с две дъски, една стара и една нова, отивам за два месеца на тренировка. Първата седмица чупя старата дъска, слагам новата, правя десет обиколки и ми се чупи дъската на две. Айде още 500 долара за дъска, после и автомати…
Та оттук дойде и цялата идея и ние да правим дъски. Тъй като в момента карането е само по уреди, а американците не карат толкова по уреди, чак сега започват да се сещат големите марки и да правят по-здрави дъски, които са за кабел. Защото на кабела всяка обиколка си на слайда, на кикера, и изпилваш дъската като молив за две седмици. Ако не я направиш по-здрава, това е в ущърб на марката. Чак сега се светват американците, само че дъска със същото качество като нашата в Америка струва 800-900 долара, а при нас е 350 евро. Направихме фабрика в Нови сад, в момента се опитваме и в България да произвеждаме дъски, защото основният консуматор на нашите дъски е Европа, а Сърбия не е в Европейския съюз и ще пестим ДДС-то, ако ги правим тук.
Основният материал на останалите дъски вътре е гъста полиуретанова пяна, която се деформира от UV лъчите. А при нас има много голяма разлика в температурите, защото караме на топло, излагаш дъската на слънцето, след това я слагаш във водата, и отново, рязко се намалява и увеличава температурата. Което износва материала много бързо. Но логиката на американеца е следната – защо да увеличава себестойността на продукцията, като може да продава с много голяма печалба нещо, което струва много малко. Единствената причина е икономическата ефективност – нещо, което струва малко, се продава за много, нещо, което се чупи лесно, се купува пак. Ние правим дъските с PVC пяна, която е много по-скъпа, но много по-качествена като материал. В момента ни търсят отвяскъде, Франция, Австрия, Германия, да бъдат дистибутори.
От нашите дъски аз досега не съм успял да счупя дъска, а преди, като отида на състезание, не само аз, всички прорайдери носят със себе си три дъски. На тренировката една, на състезанието – една и за финала ти остава една дъска, чупят се яко. Хем я пазиш, не я натискаш, за да издържи до финала. И носиш три дъски в един сак, те са по 3-4 кг, а имаш багаж 20 кг на летището и само проблеми ти създават. Не може да отида на състезание и да ми се счупят две дъски, аз карам на 60% от възможностите си, за да си пазя дъската и да стигна до финала. Даже направих следното – обявих, че който счупи ROPE Wakeboard от каране, получава две. Искам да видя хората да карат, аз все още не съм търговец, искам хората да карат със стока, която да обичат. Искам нещо, което да е просто и да работи, а не да му сменям финки, да му нося специални автомати, и да не мога да карам.
Една добавка за финките на краката. В момента, в който започнеш да караш на уреди, финките започват да се чупят, а една финка струва 20 долара и не можеш да намериш точно за твоята дъска, ужасна история. А няма как да не скачаш на уредите. Измислихме решение, при което финката е излята от самата дъска, няма болтове отгоре. И има един елементарен начин за поправка, като ти се счупи, слагаш едно тиксо, наливаш смола, изчакваш два часа, махаш тиксото и са готови.

Имаме ROPE тим, който сме аз, Вукашин, Робин – словенец, Ким Янг Ил – кореец, и Диего Шау – американец. Има про-модели за всеки.

ЕМО ЗА РОБОТА

В момента единственото нещо, което ме спира да правя каквото и да било, е гръбнака. Януари месец много брутално го оперирахме, и нищо не ми се прави, докато не си го оправя. Брутална история. От 2008 година не се състезавам, гръбнакът ме свали, проблемът вече стана сериозен, не можех да си чувствам левия крак, и нямаше как. Направихме операцията с идеята, че ще мога да карам пак, но трябва много време да мине.
Преди това си мислех, че не заслужавам името Робота, но сега вече си е точно. А Робота откъде идва – през 2001 година, като се връщаме от световно първенство, аз вече бях видял накъде трябва да се насоча, как се правят триковете, и се почна едно къпане на Казичане, всеки ден, няма такова. А като се засилиш, водата изобщо не е мека, такива нокаути стават, че не знаеш къде се намираш. Почваме да пробваме всякакви трикове, бекфлипове, блайндове, всеки ден по 3-4 часа шамари. Тунака имаше една дъска, на която имаше едно роботче, и взехме да му викаме Робота, оттам на мене, защото се хвърлям много във водата. Направихме и клуб Roboboard, който е организирал 3-4 републикански първенства, но се оказа, че такава структура трудно може да съществува, няма какво да прави, федерация няма, финансиране няма, никакъв смисъл от клуба.

Преди това съм бил борец 4-5 години, после сноуборд и след това уейк. В сноуборда фрийстайл само съм карал първите години, защото нямах никакви финанси. Отивам горе на Витоша, сутринта с първия рейс, нямам пари за карта, но си правя един скок, до обяд съм готов с него, три-четири часа са разбивам от падания и после с рейса надолу. Така карах две години, докато на втората година успях да си купя карта и взех да карам. Състезавал съм се и със сноуборда, но се оказа, че имам място в първите 5-10 в България, а в уейка се оказа, че имам място в първите 10 в света и избрах него. И зимата, вместо да карам сноуборд, съм събирал пари да ходя на Филипините да карам уейк.
Преди 2001 г. у нас никой не знаеше как се правят трикове. Аз се качих за пръв път през 2000 г., на Казичане. Имаше там четири уейкбордиста, Ники, Миро, Татула и Тубата, които не можеха нито един трик. Тубата се опита да прави някакъв бекроу, направи го без да иска, Миро се мъчеше един белеър да прави, а аз нямах една стотинка от никъде, и примерно месец – месец и половина само съм седял отстрани до влекаджията, и гледам кой какво прави. Даже взех да им казвам кой трик как се прави, макар че никога не бях карал, и те ми се смееха. Чаках примерно Тубата да спре да кара, за да му взема дъската да врътна три кръгчета. След това Марто къдравия ми даде една негова дъска да карам, и така съм се научил да карам, с чужди дъски.
Не съм имал треньор никога, всичко сам съм си учил, всички трикове сам съм си ги пробвал. Примерно сега мога да ти кажа три неща и да направиш рейли веднага, а преди не беше така, на принципа на проба – грешка съм правил всичко, а това е най-грешният метод, защото се връщаш всеки път в първи клас. Борбата ме е накарала да имам самодисциплина, и това много ми е помогнало.

Как започна всичко?

Началото бе на басейна на ЦСКА. Треньорката ми Мария Александрова откри потенциал в мен. С напредване на времето започнах да прекарвам толкова много време в тренировки, че я чувствах като втора майка. Посещавах спортното училище на ЦСКА в Младост, което бе с почти целодневна заетост. Редуваха се уроци и тренировки. След като завърших, замених класната стая със спортната рота. Когато приключих с казармата, започнах усилено да търся работа, свързана със скоковете. Покана от мои приятели за работа в Хонг-Конг бе чудесно стечение на обстоятелствата. Там подписах първия си договор и останах 2 години. Пак там за първи път изпробвах т. нар. хай дайв или скок от височина, надвишаваща тази на олимпийските скокове.

Говорим за хай дайв. Каква е минималната височина, която разграничава високия скок във вода от останалите дисциплини?

При моята дисциплина става въпрос за височина от 18 метра нагоре. Различните организатори на състезания използват различна височина. Световните серии Red Bull Cliff Diving са най-значимият шампионат в целия календар на скоковете и там височината на платформата е между 27 и 28 метра.
А какъв е твоят личен рекорд, от каква височина си скачал най-много?
Скачал съм максимално от 28 метра. Всеки метър има огромно значение. Скачайки, падаш надолу със скорост между 90 и 110 км/ч. Затова трябва до последно да се опитваш да се приводниш добре, тъй като дори и тогава има шанс нещо неприятно да се случи.

Тогава какъв е световният рекорд за висок скок?

Има регистриран скок в книгата на Гинес – 54 метра. Случва се през 80-те, когато продаваемостта на скоковете във вода се състоеше в това състезанията да започват от 30 метра и продължаваха с височини, при които хората си играеха със смъртта. Трябва да си определено доста луд, за да скочиш от над 50 метра! Вероятността от контузия или нещо по-лошо стартира от 50 % нагоре.

Свободното падане при скока е около 3 секунди, нали?

Точно така. До известна степен различните фигури и ротации във въздуха те забавят малко, но времето до приводняването се равнява на около 3 секунди.

Височина е доста сериозна. Какво е усещането в момента, в който се приводниш?

Дори да се приводниш абсолютно правилно, трябва да имаш силна мускулатура и да успееш да задържиш краката един до друг. В противен случай се получават леки и не толкова леки контузии – разтягане на мускули, сухожилия и т. н. – казвам го от личен опит.

Не са много хората, които се приводняват на глава. Мисля, че повечето влизате във водата с краката си?

Да, малко хора се приводняват с главата си. Причината е, че краката са много по-силни от ръцете. Второ, когато се приводниш с краката, отваряш повече пространство във водата и се ползва един вид като спирачка. По този начин потъваш по-бавно и разбира се имаш нужда от по-малка дълбочина, съответно по-малък риск от удар в дъното. Когато се приводниш с главата надолу, има голям риск за китките, ръцете, врата.

Записа първото си участие в сериите Red Bull Cliff Diving?

Да. Преди това съм участвал в други състезания на други организатори, но със сигурност сериите на Red Bull са най-престижното подобно мероприятие. Всички сериозни скачачи на драго сърце биха приели покана за участие в него.

Колко човека в световен мащаб се занимават с този спорт и са действително на високо ниво?

Не сме много – може би между 25-30 души от цял свят, не повече.

Има ли световна организация в този спорт, федерация или нещо подобно?

Федерация няма. Всички скачачи се познаваме и сме като голямо семейство. Много често организаторите на състезания се допитват до нас какво повече могат да направят, да променят. И в тази насока целият екип на Red Bull работи постоянно с нас, за което сме им много благодарни! За последните 3 години сериите се променят и доизграждат, за да се превърнат в нещо наистина зрелищно за всички – зрители, скачачи – всички!

Разкажи ни нещо за Mass Diving-а. Това е адски зрелищно нещо.

Обикновено го използваме в шоу програмите. Скачаме по 4-5 или повече човека едновременно. Но имай предвид, че басейнът, в който се приводняваме, е с диамерър едва 8 метра. Затова се изисква прецизност. Кажеш ли, че ще скочиш в тази точка, скачаш в тази точка. Няма място за грешки! Освен това, всеки скачач трябва да е уверен в уменията на другите. Трябва да си имаме доверие. Действително е доста зрелищно – например виждаш десетина човека във въздуха в една и съща позиция. Сигурен съм, че на фотографите им е интересно.

Щом застанеш на ръба на платформата на височина 27 метра, какво се случва в главата ти?

Страх има при всички положения. Но се стараеш да се концентрираш върху скока, който ще изпълняваш. Не мислиш за нещата, които могат евентуално да се случат – контузии, грешки. Това само ще доведе наистина до нещо неприятно. Определено има вътрешна борба със самия себе си, забързан ритъм на сърцето, който се опитваш да овладееш, да се успокоиш и да полетиш. В момента, в който отскочиш, нещата вече се случват автоматично – за това се готвиш, за това тренираш.

Разкажи малко повече за правилата в шампионата Red Bull Cliff Diving. Колко и какви скокове изпълнявате?

Красотата на спорта е в това, че винаги скачаме на различни места. Всяка дестинация има свои специфики. Всеки участник в сериите Red Bull Cliff Diving прави по четири скока с различна трудност и различна точкова система, което наричаме коефициент. Първите два скока са с ограничение на коефициента, известни са като лесни, прецизни, задължителни скокове. При тях всеки скачач трябва да покаже своята техническа база, полет във въздуха, линия на тялото, добър контрол на салтото. Всички тези неща имат значение за оформянето на оценката. Може да загубиш много точки при тези скокове, които после да не наваксаш и с някой ужасно сложен скок. Другите два са т. нар. волни скокове като до втория от тях достигат само шестимата финалисти.

Разкажи ни нещо за шоу програмите, с които се занимаваш?

Почти всички участниците в сериите Red Bull Cliff Diving участват в такива. Последният път на такова шоу в Дубай присъстваха 11 хил души публика. Чувствахме се като на концерт, еуфорията беше невероятна.

Какво ще правиш след като кръгът от сериите Red Bull Cliff Diving в Атина, за който беше поканен, премина?

Всъщност, сезонът на шоу програмите вече започна. Те се състоят на различни места и през лятото ще пообикаляме доста. Положителното е, че паралелно с тези шоута, където скачам постоянно, успявам да поддържам физическата си форма. Освен това, когато не работя, имам възможност да тренирам на платформата ни за скачане – тя се регулира от 7 до 25 метра височина. Така съм подготвен и в състояние да приема евентуални нови покани за участия в състезания.

Какъв е режимът ти на хранене?

Нормален. Но, това е строго индивидуално – някои хора почти не ядат, други си похапват повече. Разбира се, не е хубаво да се натъпчеш непосредствено преди скок. Аз лично гледам да пийна нещо ободряващо преди да скачам.

От колко време живееш във Франция?

От 2002 г. Тогава работех предимно през лятото, а през останалото време си бях в България. През 2006 г. се установих във Франция. Когато нямам договор за работа в друга държава или пък състезание, обикновено се връщам в Мец (Франция), където работя. През зимата, когато нямаме много работа и ангажименти в някои по-топли държави, се връщам в България, за да видя роднините и приятелите си.

Занимаваш ли се с друг спорт? Зимата вълнува ли те?

Разбира се, обичам зимата. Обичам да карам ски. Всичко свързано с екстремните спортове е мое занимание. Впускам се в различни начинания. В парка в Мец например имаме прав джет, който е за фигури. Обожавам да го карам. Всичко, което е на 2, 3, 4 гуми и има спирачка, ми е страст! Опитвал съм парапланеризъм – определено ми хареса, много е приятно. Бънджита, парашути, сърф… всичко. Каквото бих могъл да опитам – опитвам и ще продължавам.

Успяхме да зададем на Тодор Спасов кратки въпроси на самото място на събитието в Гърция – атинското езеро Воулиагмени. Ето и неговите впечатления от старта в Атина, минути след приключването на състезанието:

Приключи третият кръг от сериите Red Bull Cliff Diving, провел се в Атина, Гърция. Как се чувстваш?

През началния ден скачах не толкова добре. В действителност все едно изпуснах първия скок, но успях да си възвърна позициите с останалите 2 скока, за което се радвам. Доволен съм от самото участие, мисля, че и хората и организаторите тук са доволни от мен. В крайна сметка това беше целта на моето участие в Гърция – да покажа, че има място за мен в сериите.

Какво следва оттук нататък?

До няколко седмици ще разбера какво следва. Организаторите ще дадат оценка за представянето ми. Хората ме поздравиха и мисля, че са доволни от участието ми. Говорих с някои от тях, които направиха положителни коментари относно скоковете ми. Според календара на сериите за сезон 2011 предстоят още четири кръга. Има шанс да бъда ненадейно поканен за някой от тях. Ще видим какво ще стане.

Очаквайте съвсем скоро и по-обстойно интервю с българския скачач Тодор Спасов.

За пореден път Red Bull, ни пренасят във все по-разнообразния свят на екстремното по един изключителен начин с организираните от тях Световни серии Red Bull Cliff Diving, които вече са в разгара си и скоро съвсем наблизо, в Атина ще се проведе третия кръг от тазгодишното трето издание на шампионата. Екзотични и интересни кътчета от планетата, страховито извисяващи се на 27 метра платформи, най-добрите в света състезатели по висок скок във вода, трудно проследими с „просто око”, светкавични акробатични изпълнения случващи се само за 3 секунди, поредният опит на група хора да изпитат до краен предел възможностите на човешкото тяло всичко това се случва на Световни серии Red Bull Cliff Diving.

Класиралите се сред първите шестима получават автоматично право на участие на състезанието следващата година. За 2010 сред тях е и французинът Хасан Мути, който е на 5-то място. Оказа се, че той често посещава България „за работа и удоволствие”. Ние имахме късмета да се срещнем и да си поговорим с него в София, в един слънчев пролетен ден, малко преди той да замине за втория кръг на сериите в Юкатан, Мексико. Много усмихнат и със свеж френски акцент, разговора с него върви лесно…

Може да започнем с това, кой си , какво те води в България?

(смее се) Казвам се Хасан Мути и съм клиф дайвър, в София съм, за да тренирам и съм на гости на приятел.

И как ти се струва София?

Харесвам София, много хубав град, особено сега когато е слънчево, бях тук през Декември и Ноември, беше облачно и сиво, но навсякъде по света като е облачно в града не е толкова приятно.
Явно си бил тук много пъти, чувал ли си за клиф дайвинг спотовете на северното ни черноморие?
Да разбира се, аз имам приятели във Варна, планувам да посетя вашето черноморие, може би през април или май, трябва да си проверя програмата. Планувам да посетя и планините, може би някое езеро,скали, да се погмуркам малко.

Откъде идва страстта ти към високия скок във вода? Как започна всичко за теб?

Започнах когато бях на 10. В началото децата скачат от трамплин максимум 1 -2 метра в басейн. Тренирах много усилено започнах да участвам в състезания. На 18, вече бях във френския национален отбор по гмуркане, но получих лоша травма на китката. Скъсах връзки и отне 6-7 месеца да се възстановя. След това беше много трудно да се върна към състезанията,а сякаш бях загубил и хъса си да се състезавам . Затова, започнах да правя дайвинг шоута. Това беше 98-99 година, първите шоу програми бяха в аквапаркове в южна Франция после и из цяла Европа, но само през лятото, защото в същото време учех.И така през 2003 получих покана да участвам в Red Bull Grand Prix в Монте Карло. Тогава именно започнах да се гмуркам от 27 метра.

Кой те забеляза и ти предложи да участваш в това състезание?

Покани ме един приятел. В началото състезанието беше много затворено , беше много трудно да участваш. Моят приятел, който е 10 години по-голям от мен, вече се състезаваше за Red Bull. За да участвам и аз получих специална покана от него. Сега нещата стоят по съвсем различен начин, всичко е много по-професионално с организирането на Световните серии на Red Bull вече 3та поредна година. Първо трябва да минеш квалификациите, за да се класираш за кръговете на самото състезание, наистина съвсем различно и много по-професионално.

Оставил си кариера в маркетинга, за да станеш професионален състезател, трудно ли взе това решение?

Когато през 2009 започнаха да се провеждат Световните серии на Red Bull си мислех, ще мога ли да правя по 8 състезания на година, да имам време за почивка и да работя и другата си работа и си казах ок, трябва да избирам. Тогава реших да опитам за 1 година, да видя какво ще стане, ако се наложеше винаги можех да се върна на старата си работа или да намеря друга. Направих много добър сезон през 2009, през 2010 станах 5ти. Тогава си казах, ок, харесва ми, продължавам. Мога да се издържам със това, мога да си плащам данъците и сметките, да пътувам и в същото време, да правя, това което ми харесва.

Как поддържаш формата си и използваш ли някакви специални техники за концентрация за скока?

За физическата си форма, през зимата тичам, ходя на фитнес. В момента тренирам тук в София, в НСА. Клуба по скокове във вода на НСА ме подкрепят и ми дават шанса да използвам цялата им база. Имат басейн, зала, където тренирам акробатика, тичане, упражнения за гъвкавост, корем, гръб изобщо за цялото тяло. Що се отнася до концентрацията, няма нещо специално, което да правя, просто се фокусирам само върху скока, а мисля, че тук и опита оказва голямо влияние. Когато скачаш от 27 метра винаги изпитваш доза страх. Трябва да си предпазлив ,да намериш баланса на страха си, но да не го оставиш да те завладее защото тогава си загубен. Определено мисля, че практики като йога и други биха помогнали много на концентрацията и бих опитал.

Клиф дайвинга определено е екстремен спорт, ти как контролираш риска и има ли някой съвет, който би дал на хората, които започват сега да се занимават със спорта?

Първото, което мога да кажа е ако искате да се занимавате с клиф дайвинг, за начало започнете просто да се занимавате със скокове във вода. Ако искате да се позабавлявате и да пробвате от скали, някъде на брега, предварително проучете района. Дълбочина, подводен релеф, има ли скали. Трябва да е поне 5 метра дълбоко. Не скачайте от прекалено високо. 27 метра е наистина много високо, ние тренираме цяла година, за да можем да скачаме от такава височина и въпреки това пак имаме физически проблеми, след всяко състезание цялото тяло те боли. Моето предложение е по-добре скачайте и тренирайте в басейн, намерете си клуб, към който да се присъедините, да тренирате и едва тогава се целете по-високо.

А коя е най-голямата височина от която си скачал?

Най-високото място, от което съм скачал е 28 метра,в южна Италия, недалеч от Неапол и дори само този един метър разлика оказва голямо влияние, контакта с водата е още по-силен.

А мислил ли си да пробваш да скочиш и от по-високо?

Не за момента не смятам да опитвам, мисля че в момента съм достигнал границата си. Ако опиташ от 29 или 30 метра времето на скока ще се увеличи с не повече от 0,17 секунди, не можеш да направиш кой знае колко повече за толкова малко време, а сблъсъка с водата ще е много по-силен. Аз лично не намирам смисъл да опитвам от по-високо или да поставям световен рекорд. За други дайвъри може би имат друго отношение по въпроса. В момента светоният рекорд е 54 метра. Човекът, който държи рекорда се опита сам да го подобри преди 15 години и претърпя сериозни травми.

Ти постоянно обикаляш света, кое е най-най-любимото ти място за скачане?

Юкатан Мексико, тази година там е втория кръг от световното. Намира се посред джунглата, недалеч от Канкун, гмуркаме се в една пещера, слагат платформата на върха на пещерата ,водата извира някъде изпод земята, много красиво място.

Кои други спортове освен клиф дайвинга харесваш?

Да, обичам да играя тенис с един от приятелите ми, когато съм си вкъщи в Страсбург, също и бадминтон , в неделя играя футбол или баскетбол с тайфата. Мисля, че е хубаво да сменяш спортовете, защото при скоковете във вода обикновено правиш едно и също автоматично и понякога ти става скучно. А и другите спортове също много ти помагат да поддържаш форма.

Каква е разликата за теб, когато тренираш и скачаш от 10 метра и когато си на някой 27 метров спот?

Когато скачам от 10 метра първо скоростта е по-малка, и го няма напрежението от състезанието. От 27 метра си напрегнат отчасти заради публиката, със сигурност има и доза страх, как ще мине скока, навсякъде около теб има камери…разликата е огромна. От 10 метра не можеш да изпълняваш същите трикове както от 27 метра, разделяш скока на 3 отделни стъпки. От 5 , 7 или 10 метрова платформа тренираш само „take-off” (момента на отлепяне от платформата), отделно завъртания във въздуха, отскачане и, накрая гмуркането във водата . А от 27 метра съчетаваме всичко това в едно цяло.

А колко време ви дават да тренирате на самите 27 метрови платформи ,от които скачате на състезанията?

Пристигаме 4 дни по-рано. Понякога местата са толкова далеч едни от други, че първият ден е за възстановяване и адаптация, към условията. Имаме 2 дни да тренираме на самото място. Всеки спот е различен и това време ни е необходимо, за да го проучиш, да разбереш мястото си в пространството, позиционирането на самата платформа спрямо водата, скали и всичко останало.

Чувал ли си за българския състезател Тодор Спасов и какво мислиш за него?

Първо искам да кажа, че Тодор е мой много добър приятел. Познавам го отдавна. Правехме дайвинг шоута заедно. Той говори много добър френски, почти перфектно с приятен български акцент (смее се). Работи не далече от Страсбург, където аз живея, на около час и половина път. Видяхме се вечерта преди да тръгна за България и ме изпрати до летището. Много е хубаво, че тази година той има възможността да участва на кръга в Атина, има така нарeчената бяла карта, не може да се състезава във всички кръгове, но като начало поне в един, вероятно 2 от тях, много зависи от начина на организация и от това как той се представи. Ако се представи добре може да продължи. Той тренира усилено, идва до Страсбург и там тренираме заедно. Последно вчера говорих с него и беше в Страсбург. Надявам се, че Тодор ще се представи добре и ще покаже на българската публика, че и тук има добри клиф дайвъри.

Клиф дайвинга популярен спорт ли е във Франция?

Набира все повече популярност, но не дотам че хората да ме спират по улиците и да казват „а аз го познавам”.
Единият от кръговете на Световните серии Red Bull Cliff Diving се провежда във Франция, в Ла Рошел. През 2010 там беше първият кръг, тази година сме там през юни. Тази част на Франция е много популярна, първата година имахме 30 000 души публика, а миналата година бяха 50 000. Преди време на състезанията нямаше почти никой, само съдиите и група приятели. Сега пред 50 000 души, е различно, напрежението е много по-голямо. Винаги когато е имало състезания в Ла Рошел се представям много зле, особено ако там е първия кръг. Тази година е четвъртия и се надявам да съм в по-добра форма,защото за мен винаги е голяма чест да скачам пред родна публика. Освен мен има още един френски състезател, който също е от Страсбург.

А какво се е променило от първото ти участие в състезанието на Ред Бул от 2003?

Разликата наистина е огромна. В началото се провеждаше едно състезание на година, а сега вече има седем отделни кръга в различни точки на планетата. Организацията се е разраснала много. Технически нещата стават все по изпипани. Например в Ла Рошел, платформата се поставя на кулата на крепостта Сейнт Никола. Имах възможността да участвам в построяването и заедно с приятели от Ред Бул. Беше наистина голямо предизвикателство тъй като крепостта е историческа забележителност и трябваше да се намери решение платформата да се закрепи стабилно, да не се клати или размества и то без да я завинтваш или захващаш за самата сграда. Организацията на събитието наистина става все по-мащабна, и по-добра. Интереса на медиите се засилва, а също и този на спонсорите. Това много помага на спорта да се развива. Ред Бул дадоха шанс на нас състезателите с организирането на състезанието. Лично за мен това промени стила и начина ми на живот, за което съм им благодарен.

Доволен ли си от старта на този сезон в Чили, как мина за теб?

(смее се) Както всяка година, и тази година на първия кръг се класирах девети? Около самото състезание имаше някои проблеми. Рапа Нуи, което е много далечна дестинация и пътуването до там е дълго и изтощително. Имаше трудности около закрепянето на платформата и отмениха единият от дните за тренировки. На вторият ден тренировките отново бяха отменени заради сигнал за цунами. Беше станало земетресението в Япония. В 6 сутринта ни събудиха със сигнал за тревога. Казаха ни, че до 11 часа същия ден целия остров трябва да бъде евакуиран. Всички хора трябваше да бъдат отведени към летището, защото то се намира на най-високата част от острова. И така от 11 сутринта до 8 вечерта бяхме в район близо до летището, играехме футбол, карти изобщо се опитвахме по някакъв начин да забравим за опасността от цунами. Беше доста страшно но за щастие, нямаше големи поражения и всички се успокоиха. И така за тренировки ни остана само 1 час преди самото състезание, а един час е изключително малко време да отработиш 4 различни скока. Напрежението беше голямо. Освен това за мен това беше първия скок от 27 метра за последните 7 месеца. Последният път беше през септември миналата година и така е за почти всички от състезателите. По време на състезанието всеки пропусна поне по един скок, дори световният шампион Гари Хънт. Единственият, който нямаше пропуск беше Орландо, той се класира първи в Рапа Нуи. Но той е един от малкото, който е тренирал през годината от 27 метра, в Кали, Колумбия, където специално за него са построили 27 метрова платформа. За това първия кръг от състезанието винаги е най-плашещ за всички.

Мислиш ли, че съдиите на състезанието са честни и обективни по принцип и в частност спрямо теб?

(смее се) Това май е проблем със всеки спорт, където се поставят оценки, винаги може да се стигне до спорни ситуации. Но ние си имаме спортен директор, той се казва Ники Стайкович, участвал е в 6 олимпиади и през последните 5 години винаги е със нас и се грижи нещата да вървят гладко. Ако някой има претенции скока се заснема от различни ъгли, от които могат да се видят различни грешки. Вече слагат камера и точно до съдиите, която да отразява това което те виждат от тяхната позиция. Това е сериозно събитие, професионален спoрт и трудно се правят злоупотреби. Преди имаше екип от 5 съдии, а тази година вече са 8. За различните квалификации може да има различни съдии. Сред тях този сезон ще е и Грег Луганиз, на кръговете в Бостън и на финала в Ялта. Той е двукратен световен шампион от Сеул 1998, изключителен дайвър.

Стила на кой от колегите си харесваш най-много?

Много харесвам стила на кубинеца Орландо, също и на украинския дайвър Слава Получук. Във стила на всеки от колегите ми има по-нещо уникално и ако събереш всичко в едно ще получиш перфектния дайвър.Харесва ми как се гмурка Гари Хънт, неговите изпълнения винаги са с най-високо ниво на сложност, наистина е впечатляващ. Уважавам и харесвам всичките си колеги. Ние сме като едно голямо семейство, наподобяваме малко манталитета на сърфистите. Пътуваме заедно, спим, ядем, живеем заедно. Поддържаме връзка през цялата година. Тренираме заедно, забавляваме се заедно, понякога ходим заедно на ски. Дори ваканциите си прекарваме заедно. Два пъти съм бил на гости на Орландо на Хаваите. Всички сме много близки приятели. В същото време, не забравяме че това е състезание.

Нашето списание се казва 360 градуса, колко 360-ки можеш да направиш при скока от 27 метра?

(смее се)Хм, нека да помисля, колко салта са това? Едно салто е 180 градуса, аз мога да направя 4, значи два пъти по 360 градуса.

Кой е любимият ти трик?

Любимият ми трик е тройно предно салто, с изпънати крака с два винта и половинa(triple front, pike position with two and a half twist). Скачам, правя два винта, прибирам краката за да направя салтото и завършвам с barani.

А има ли трик, който много искаш да направиш, но все още не си успял?

Да, тази зима работех върху един трик тук в София, но все още не съм успял да го направя, защото преди няколко месеца претърпях травма на трицепса и прецених да я карам по спокойно докато се възстановя. Честно казано все още малко се страхувам да го пробвам Както и да е искам да направя 5 предни салта, все още никой не е успял. Мисля да опитам на кръга в Атина или във Франция. Ще видим, дано се получи.
Благодарим ти, успех със трика и на състезанието!

И аз ви благодаря!

Представи се с няколко думи – с какво се занимаваш?

Казвам се Филип Цонов, на 22 години съм, студент. Следвам, или поне се опитвам, икономика и мениджмънт в University of Szeged (Унгария). Поради тази причина прекарвам доста време в Унгария …. нали учени хора ще ставаме!

Как и кога започна твоята водна одисея? Директно с уайтуотър каяк или не точно?

Моята одисея …. Ако се върна назад, трябва да спомена, че винаги са ме увличали по-нестандартните спортове. Но преди да се реша да се занимавам с какъвто и да било такъв спорт съм плувал, пробвал съм карате и какво ли още не, но не ме грабнаха кой знае колко. След това започнах да карам скейт, но не успях да се запаля достатъчно, а и се появи каяка и всичко се промени… Спомням си, че с баща ми разбрахме за този спорт от клиент на майка ми. Тя имаше задачата да ушие сватбена рокля и мъжът на булката – Невен Дилков, ни спомена, че се занимава с каяк в бързи води. На нас с баща ми ни се стори интересно и така се стигна до първото ми качване в каяк – реката беше Чая. Оттук насетне започнахме да се интересуваме. В началото се спускахме двамата с гумени лодки от всякакъв тип – мисля, че съм бил около 15 годишен. Но след като се забавлявахме така около година, баща ми ме попита дали искам да се занимавам по-сериозно с това, а аз естествено казах “Да”. И така дойде първата ми лодка. Точно в този момент започнаха да се появяват и други ентусиасти, а не след дълго се появи и Каяк Келеш Холдинг – най-печената компания. С получаването на първия ми каяк започнах да посещавам и фитнес зала, защото бях доста хилавичък. Нещата се подредиха много добре при мен. Естествено, смятам, че за това голяма заслуга трябва да отредя на баща си – Пламен Цонов (познат в каяк средите като “Мастъра”). Първата година учих основни елементи и доста добре ги усъвършенствах. След края на активния сезон вече по-можещите каякари продължиха обучението ми, започнах да научавам и други елементи – това дължа на Петко Манолов, човекът, който ми е показал почти всичко и с когото карах за първи път и в повечето от реките в България. Но като цяло без подкрепата на холдинга нямаше да съм това, което съм. Невероятни хора и най-вече супер компания, с която сме вършили немалко глупости… И така, с годините, ставах все по-добър и по-добър, научавах нови и нови неща, определено отделях и се опитвам да отделям колкото се може повече време. Това е тя моята одисея …

Миналата година участва в световното по каяк на река Оцтал? Това първото подобно участие ли ти беше?

Да, миналата година реших да се пробвам на Adidas Sick Line-Extreme Kayak Championship. Идеята се роди спонтанно. Беше ми ясно, че там ще са най-големите и че нямам шансове за някаква добра позиция, но това, което бе важно за мен, беше, че видях нивото на каране – нови стилове, техники, а аз попивам бързо. Карах тресе, което беше пълна новост за мен. Толкова голяма кубатура на подобно място – само пускането по трасето си беше приключение. Подобно състезание беше първо по рода си за мен. Никога преди не бях взимал участие в подобно мероприятие, бях доста притеснен. Карах редом с хора, които си изкарват хляба с това. Най-големите имена в спорта, голяма тръпка определено. А и холдинга ме подкрепи с пълна сила – все пак си записахме участие, хората видяха, че и в България караме лодки. Спомням си, че като ме питаха от къде съм и щом казвах, че съм от България, ме гледаха като полезно изкопаемо, не подозираха, че и там караме. Беше супер преживяване!

Къде в чужбина си карал каяк?

Първото ми каране на чужда земя беше в Словения – на река Соча. Карал съм в Австрия, Франция, Гърция, Сърбия. Този сезон мислим да се пробваме в Албания, дано стане. Бих се пробвал и на Teva-Mountian Games – интересно състезание. Дано имам шанса да пътувам повече.

Тренираш ли в Унгария?

Да, тук тренирам също. Реших да се науча да подкарвам спортен каяк. Все пак тук традициите в областта са големи, а и определено ще ми е от полза. Записах се и в университетския отбор по Dragon Boat. Разбрах, че спортът е важна част от университетския живот тук. Но като цяло си тренирам по старо му – фитнес и гребане – определено не скучая.

Идва тъй чаканата от много хора зима. Караш ли нещо през този сезон… различно от каяк?

Зима …. обичам зимата, определено ми дава и малко време за отдих. Да, карам ски – карам силно казано, по-скоро се возя на ски. Но зимата е важна – няма ли сняг, няма и вода, така че тача зимата.

Коя е любимата ти река за каяк в България?

Знаех си, че ще ме попиташ това. Ами любима …. много харесвам Девинска (рядко сме я хващали), Рилска – най-вече участъците Пастра и Жабокрек. Харесвах много Влахина река, но вече надали ще я карам някога – да живеят ВЕЦ-овете ; влюбих се в Давидковска – само веднъж съм я карал,но е уникална река. Естествено, харесвам реките в България – Санданска също е супер. Имаме реки – стига да има сняг, човек може добре да се позабавлява. Както обичам да казвам – имаме си за всеки по нещо. Не можем да се оплачем, че нямаме природни дадености. Но не си ги пазим, за съжаление. И за малко да пропусна Струма – реката Майка, все пак това е мястото, което ни дава възможност да караме целогодишно. Което никак не е малко.

Правиш различни фигури във водата – имаш ли си любима?

Фигури … ами правя, не съм много добър родеист (стил в каяка), но се справям. Обичам да сърфирам, харесвам много Space Godzilla, но не мога да я правя. Лошото е, че ни липсват големи вълни и плей спотове. А повечето фигури изискват подобни места. От това, което мога да правя, харесвам баластните и cartwheel. Успявал съм и със салтото.

Freeride или Freestyle?

Много хора не правят разлика. Според мен whitewater kayaking сам по себе си е freeride спрямо слалома примерно. Тук сам чертаеш линията си, в много от случаите реката дава някакви опции, но крайното решение си е твое. Всеки си има някаква идеална линия, която следва и естествено най-голям е кефът, когато успееш да минеш така, както си казал, че ще минеш. Но в този спорт най-често влизаш с една идея и излизаш с друга – имаш линия, но винаги нещата идват като план Б – кривваш леко и до тук бяхме с линията – започват интерпретациите, freeride. : )
А под freestyle в каяка разбирам най-вече родеото – всичките фигури и акробатики. Много от големите карачи мешат стиловете, примерно, слизат от водопади със салто Много динамично се развива спортът според мен, вече просто да минеш някой бързей не е кой знае какво. Вече е важно къде си бъфнал(скочил от камък най-образно казано),на кой водопад си си метнал греблото … болна работа, но изглежда доста впечатляващо.
Така че в каяка практикуваме и freeride, и freestyle. Много често се опитваме и да съчетаваме двете – тогава резултатите са доста впечатляващи.

Какво мислиш за скаутинга? Преди да минеш през някое непознато трасе отдаваш ли му достатъчно внимание?

Скаутингът е задължителен. Това ми звучи като да караш кола със затворени очи, нещо подобно. Когато караме сериозни реки, много често не виждаме достатъчно от лодките, а и трябва да се осигуряваме. Просто даденият бързей го изисква. Част от скаутинга е и осигуряването. Обичаме да казваме, че каякът е групов спорт, особено, ако говорим за Криик каяка – там е абсолютно задължително да сте поне двама, въпреки че и това не е достатъчно понякога. Скаутингът е нужен, за да си изгради човек линия, да прецени. Тук моето мнение е като на всички други, които се занимават с този спорт. Правил съм глупостта да пренебрегна този момент и това в моя случай завърши с пребиване. Мисля, че това си е задължителен момент в който и да е екстремен спорт. Човек трябва да има идея какво го чака, така шансовете за успех са значително по-големи.

С две думи – реката те зарежда!

Всеки път слизам на реката с желание, с нови идеи и винаги имам нещо на ум, което бих пробвал – да живее YouTube – колко клипчета съм гледал – много неща съм научил по този начин. Винаги си намирам начин да се забавлявам. Зарежда ме да съм сред природата, да съм извън София, да правя това, което обичам. Разказвал съм това на много хора, но те не могат да ме разберат. За тях София е всичко. Но всеки е свободен да прави каквото си поиска. Мен ме радва да пътувам, да карам, да къмпингувам – добре ми се отразява да съм някъде, да сменям обстановката. Сигурно не само при мен е така.

Благодаря ти! Искаш ли да кажеш нещо на читателите на 360?

И аз благодаря за интервюто, за мен беше удоволствие. Нещото, което бих казал на читателите на 360, е да продължават да правят това, което ги влече. В крайна сметка правим всико това, за да изпитваме удоволствие и да се чустваме добре. Но все пак с разум и мярка, за да има следващ път. Надявам се екстремните спортове да придибиват все по-голяма популярност в България – имаме дадености за целта, но трябва и да си ги пазим.

Шампионът във Формула 1 – Себастиан Фетел ни разказва за това как се е чувствал докато стриже овца : ) … както и за предстоящия кръг в Мелбърн.